Учителката по пиано

Първа част

Май 1952

Всичко започна съвсем случайно. Малкият заек от Херенд падна в чантата на Клер. Стоеше си на пианото и тя го събори, докато събираше партитурите след края на урока. Той падна от покривчицата (покривчица! На "Стейнуей!") право в голямата є кожена чанта. Това, което се случи после, беше объркващо дори за нея. Локит се взираше в клавишите и изобщо не забеляза. А после Клер просто... си тръгна. Едва когато слезе на партера, излезе и зачака автобуса, си даде сметка какво е направила. А тогава вече бе прекалено късно. Прибра се и скри скъпата порцеланова фигурка под пуловерите си.

Клер и съпругът є се бяха преместили в Хонконг преди девет месеца - правителството ги прехвърли тук, след като назначи Мартин в Отдела по водоснабдяване. Чърчил бе прекратил системата с дажбите и нещата тъкмо започваха отново да стават нормални, когато получиха новината за преместването. На Клер никога и през ум не є бе минавала мисълта да напусне Англия.

Мартин беше инженер и надзираваше изграждането на водохранилището Тай Лам Чеун - за да не се налага да се стига до режим на водата, когато дъждовете спираха. Когато се напълнеше, водохранилището щеше да побира четири милиарда и половина галона вода. На Клер є бе трудно дори да си представи такова число, но Мартин каза, че това количество едва ще стигне за жителите на Хонконг. Сигурен беше, че щом свършат строителството на това водохранилище, ще се наложи да започнат второ.

- Повече работа за мен - рече бодро той, докато анализираше топографията на хълмовете, за да се прокопаят канали за отвеждане на водата, когато дойдеха проливните дъждове. Клер знаеше колко много прави английското правителство за колониите. Благодарение на англичаните животът на местните жители бе станал много по-добър, но те не изпитваха нито капчица благодарност. Преди да тръгне, майка є я бе предупредила за китайците: безскрупулни конспиратори, които със сигурност щяха да се опитат да се възползват от невинността и доброжелателството є.

Беше го забелязала още преди да пристигнат - увеличаващата се влажност на въздуха, повече дори от обичайното. Морските ветрове бяха по-силни, а слънчевите лъчи - по-ярки, когато си пробиеха път през облаците. Когато през август "Пе О Кантон" най-после влезе в пристанището на Хонконг, Клер наистина почувства, че се намира в тропиците: косата є се бе навила на къдрици, лицето є бе постоянно мокро и мазно, а влагата под мишниците и в сгъвките на коленете є изобщо не изсъхваше. Когато излезе на палубата, топлината я блъсна като физически удар и продължи да я измъчва, докато най-после не успя да си намери място на сянка и да си повее с ветрилото.

По време на продължилото цял месец пътуване бяха спирали на седем места, но след няколко часа, прекарани в невъобразимо мръсните Алжир и Порт Саид, Клер реши, че предпочита да остане на борда, отколкото да се сблъска с нови хора и обичаи, които є вдъхваха страх. Никога не си бе представяла, че може да съществуват такива неща. В Алжир видя с очите си как един мъж целува магаре и така и не успя да определи дали непоносимата воня идва от животното, или от човека, а в Египет пазарите бяха самото въплъщение на думата "нехигиеничен" - един продавач на риба изкорми една, след което облиза ножа, за да го почисти. Клер се осведоми дали провизиите на кораба се доставят от пристанищата, тоест от тези пазари, и отговорът є се стори крайно незадоволителен. Навремето един неин чичо бе умрял в Индия от хранително отравяне и тази мисъл я правеше предпазлива. Държеше се резервирано и се задоволяваше почти изцяло с говеждия бульон, който раздаваха късно сутрин на обляната от слънце палуба. Ежедневната храна бе съвсем обикновена - ряпа, картофи, продукти, които можеха да издържат дълго в склада, а през първите няколко дни след тръгване от пристанищата към тях се добавяха и месо и салати. Мартин се разхождаше всеки ден на палубата, за да се поддържа във форма, и се опита да я убеди да се присъедини към него, но усилията му се оказаха безполезни. Клер предпочиташе да седи в шезлонга, сгушена под шапка с широка периферия и увита в едно от бодливите корабни вълнени одеяла, заслонила лицето си от вездесъщото слънце.

По време на пътуването на борда избухна скандал. Една жена, отправила се към Хонконг, за да се събере с годеника си, бе прекарала прекалено много нощи на лунна светлина на палубата с един джентълмен и вместо да продължи към крайната си цел, бе слязла на Филипините заедно с новия си мъж, като бе оставила на бившия си любим само писмо. С наближаването на датата на пристигане Лизел, приятелката, на която бе поверено писмото, изглеждаше все по-притеснена. Някои от мъжете се шегуваха, че Лизел можела да заеме мястото на Сара, но самата тя изобщо не се замисляше за това. Лизел бе сериозна млада жена и бе решила да живее заедно със сестра си и зет си в Хонконг, за да образова Нещастни китайски момичета по Изобразително изкуство. Когато Лизел се впуснеше да говори на тази тема, Клер виждаше главните букви в ума си съвсем ясно.

Преди да слезе на брега, Клер отдели всичките си тънки памучни дрехи и поли - вече знаеше, че те са единственото, което ще носи дълго време. На дока ги очакваше шумно празненство, във въздуха се развяваха хартиени знамена, кънтяха крясъците на улични продавачи, които предлагаха на посрещачите прясно изцеден плодов сок, соево мляко и ярки цветя. Няколко групички веселяци вече бяха гръмнали шампанското и празнуваха пристигането на приятелите и семействата си.

- Гръмваме ги веднага щом видим кораба на хоризонта - обясни един мъж на момичето си, докато є помагаше да слезе от лодката. - Голямо парти е това. Чакаме ви тук от часове.

Лизел слезе притеснено по мостчето и се изгуби в тълпата. Клер и Мартин слязоха след нея по мекото влажно дърво. Две оскъдно облечени китайски момчета, изникнали сякаш отникъде, вървяха след тях и носеха багажа им.

Един стар съученик на Мартин, Джон, работеше в търговската фирма "Додуел" и бе обещал да ги посрещне. Сега се приближи към тях заедно с двама приятели и предложи на новопристигналите прясно изстискан сок от гуава. Клер само се престори, че отпива от чашата, защото майка є я бе предупредила за холерата, която върлуваше в тази част на света. Мъжете - Джон, Найджъл и Лесли - бяха ергени и изглеждаха много симпатични. Обясниха, че живеят заедно на квартира. Имаше много такива квартири, известни с имената на компаниите си: квартирата на "Додуел", квартирата на "Жарден" и така нататък - и както посрещачите увериха Мартин и Клер, в квартирата на "Додуел" се вихрели най-страхотните партита в цял Хонконг.

Тримата мъже ги придружиха до одобрения от правителството хотел в Цим Ша Цуй, където един китаец с плитка, мръсна бяла туника и потресаващо дълги нокти ги заведе до стаята им. След като се уговориха да се срещнат за лек обяд на следващия ден, посрещачите си тръгнаха и Мартин и Клер останаха да седят на леглото изтощени, загледани един в друг. Всъщност не се познаваха много добре - бяха женени само от четири месеца.

Тя бе приела предложението на Мартин, за да се спаси от мрака на дома си, от безкрайните тиради на озлобената си майка срещу всичко и всички, тиради, които сякаш ставаха все по-отровни с напредването на възрастта, и от скучната си работа като чиновничка в една застрахователна компания. Мартин бе по-възрастен от нея - прехвърлил четирийсетте - и никога не бе имал късмет с жените. Когато я целуна за пръв път, Клер трябваше да се пребори с желанието да си избърше устата. Той приличаше на крава, бавен и стабилен. И добродушен. Тя го знаеше и беше благодарна за това.

На самата нея не є се бяха удавали много възможности с мъжете. Родителите є си стояха у дома през цялото време, така че и тя трябваше да прави същото. Когато започна да излиза с Мартин - той беше по-голям брат на една от колежките є, - на вечерите в ресторант и на коктейлите в хотелските барове видя други млади мъже и жени, които разговаряха и се смееха със сигурност, която бе непосилна за нея. Тези младежи имаха мнение за политиката, бяха чели книги, за които Клер не беше и чувала, бяха гледали чуждестранни филми и говореха за тях с истинска увереност. Клер бе очарована и всъщност доста уплашена. А после Мартин със сериозен вид є съобщи, че работата му ще го отведе в Ориента, и я попита дали би искала да тръгне с него. Клер не го харесваше особено, но коя бе тя, че да си позволи да избира? Сякаш чуваше в главата си гласа на майка си. Така че му позволи да я целуне и кимна утвърдително.

Клер тъкмо бе започнала да пълни ваната, когато някой почука на вратата. Влезе дребничка китайка - ама, така ги наричаха, - и започна да разопакова куфарите им, но Мартин я отпрати.

Хонконг се оказа съвсем различен от всички представи на Клер. С изключение на местата, обитавани от британските жители на колонията - тихи варосани сгради с полирано дърво и изискани саксии с палми, - навсякъде беше шумно, претъпкано, мръсно и оживено. Сградите бяха разположени плътно една до друга, пред много висеше пране, проснато на бамбукови колове, а буквално на всяка сграда се издигаха крещящи вертикални знаци, рекламиращи салони за масаж, кръчми и фризьорски салони. Някой є каза, че в съмнителните сгради все още имало свърталища за пушене на опиум. На много места по улиците се виждаха нечистотии, понякога дори човешки, и целият град бе обгърнат от остра, лютива миризма, която бе странно прилепчива и оставаше сякаш полепнала по теб, докато не се прибереш и не се изтъркаш хубаво в банята. Имаше всякакви хора - местните жени носеха бебетата си в нещо като цедилка на гърба си, сикхите служеха като облечени в униформа охранители - Клер ги виждаше как дремят на дървени столчета пред банките, увенчаните им с тюрбани глави висяха тежко на гърдите им, а пушките им бяха стиснати хлабаво между коленете. Индийците бяха доведени тук от британците, разбира се. Пакистанците държаха магазини за килими, португалците бяха лекари, а евреите управляваха млекодобивните ферми и други големи предприятия. Имаше английски бизнесмени и американски банкери, руски белогвардейци аристократи и перуански предприемачи - до един учудващо изтънчени и видели много свят - и, разбира се, китайци. Бяха є казали, че китайците тук, в Хонконг, са съвсем различни от тези в Китай.

За своя изненада тя не остана отвратена от Хонконг, както бе предсказала майка є. Улиците є се струваха оживени и объркващи, съвсем различни от Кройдън, изпълнени с хора, магазини и стоки, каквито не бе виждала никога. Доставяше є удоволствие да описва местните печива, кифлите с ананас и жълтите плодови пити с яйца. Понякога се отдалечаваше от Сентръл* към места, които є бяха непознати и където самата тя можеше да се окаже единствената некитайка. Сергиите с плодове бяха отрупани не само с портокали и банани, които все още бяха лукс в следвоенна Англия, но и с разни заострени, странни на вид плодове, които Клер опитваше и є харесваха: карамбола, дуриан, личи. Подаваше един долар, вземаше гладката кафява торбичка и започваше да яде плода бавно, докато вървеше покрай малките сергии от грубо сковано дърво и нагъната ламарина, в които бяха изложени специални стоки: в този предлагаха гумени печати - китайците не се подписваха, а удряха печати; в онзи продаваха само ключове; в трети имаше стол, даван под наем за половин ден на уличните зъболекари и бръснари. Местните хора ядяха на улицата в малки ресторантчета, наречени дайпайдонг. Един път Клер видя трима работници само по мръсни потници и панталони да ядат приведени над чиния с цяла риба вътре, плюеха костите в краката си. Единият забеляза погледа є и нарочно извади окото на рибата с пръчицата си, след което го вдигна към нея и є се усмихна, преди да го лапне.

Клер не бе срещала много китайци, но тези, които бе виждала в големите английски градове, бяха сервитьори в ресторанти или гладачи на дрехи. И в Хонконг имаше много такива, разбира се, но това, което наистина є отвори очите, бяха преуспяващите китайци - онези, които изглеждаха англичани във всяко отношение с изключение на цвета на кожата. Определено се впечатли, когато видя китаец да слиза от ролс-ройс - тя бе спряла на стъпалата на хотел "Глостър"; впечатляваха я и китайците с делови костюми, които обядваха с англичани и разговаряха с тях като равни. Досега не знаеше, че съществуват подобни светове.

А после срещата с Локит я запрати право в един от тях.

След няколко месеца, през които свикваше с новата обстановка - намериха апартамент и го обзаведоха, - Клер спомена, че си търси работа като учителка по пиано. Нещо като развлечение, така го определи - нещо, с което да си запълва времето, - но истината бе, че имаха нужда от парите. Бе свирила на пиано през целия си живот и се бе обучавала главно сама. Амелия - една от новите є познати - каза, че ще поразпита.

След няколко дни є се обади.

- Има едно китайско семейство, Чен. Те управляват всичко в града. В момента търсят учителка по пиано за дъщеря си и предпочитат англичанка. Какво мислиш?

- Китайско семейство? - повтори Клер. - Не ми беше хрумвала подобна възможност. Няма ли никакви английски семейства, които да си търсят учителка?

- Не - отвърна Амелия. - Поне аз не съм чула.

- Просто не знам... - поколеба се Клер. - Няма ли да е странно? - Не можеше да си представи, че ще учи китайско момиче. - Тя говори ли английски?

- Вероятно по-добре от теб и мен - рече нетърпеливо Амелия. - Семейство Чен предлагат много добро възнаграждение. - И назова голяма сума.

- Е - каза бавно Клер, - предполагам, че няма да навреди да се запозная с тях.

Виктор и Мелъди Чен живееха в Мидлевълс* в огромна бяла къща на два етажа на Мей Роуд с алея за коли, обградена от двете страни със саксии с растения. Домът бе изпълнен с тихото жужене на ефективно управлявано домакинство с многобройна прислуга. Клер дойде с автобуса и беше потна. Амата я отведе във всекидневна, където имаше вентилатор с благословено хладен въздух. Един от младите прислужници дръпна завесите така, че Клер да е на сянка. Синята є ленена пола, току-що взета от шивачката, се бе измачкала, а на бялата є муселинена блуза се бяха появили мокри петна. Надяваше се, че семейство Чен ще є дадат малко време да се съвземе. Размърда се и усети как по бедрото є се плъзва капка пот.

Нямаше такъв късмет: съвсем скоро през вратата влетя госпожа Чен - хладно розово видение, понесло поднос с напитки. Бе дребна и елегантна, с коса, подстригана така, че да се полюшва с отмерени геометрични движения. Откритите є от роклята без ръкави рамене бяха крехки, лицето є беше овално.

- Здравейте! - възкликна радостно госпожа Чен. - Радвам се да се запознаем. Локит ще дойде всеки момент.

- Локит? - повтори несигурно Клер.

- Дъщеря ми. Току-що се върна от училище и в момента се преоблича в по-удобни дрехи. Не е ли ужасна тази жега? - Тя постави на масата подноса с високи чаши чай с лед. - Моля, пийнете нещо студено.

- Английският ви е изключително добър - каза Клер, докато си вземаше чаша.

- Така ли? - небрежно попита Мелъди. - Да, предполагам, че четири години в "Уелсли" би трябвало да го постигнат.

- Завършили сте университет в Америка? - попита Клер. Не знаеше, че има китайци, които следват в Америка.

- Наслаждавах се на всяка минута - отвърна домакинята. - С изключение на ужасната, наистина ужасна храна. Американците смятат, че печен сандвич със сирене представлява истинско ястие! А както знаете, ние, китайците, се отнасяме много сериозно към храната.

- В Америка ли ще учи Локит?

- Все още не сме решили, но в момента предпочитам да поговорим за вашето образование - каза госпожа Чен.

- О! - изненада се Клер.

- Нали разбирате - продължи любезно домакинята, - къде сте учили музика и така нататък.

Клер се облегна на стола си.

- В продължение на много години се обучавах сериозно. Учих при госпожа Елоиз Полок и щях да кандидатствам за място в Кралската консерватория, но ситуацията на семейството ми се промени.

Госпожа Чен седеше и чакаше с наклонена глава. Единият от крехките є като на птиче глезени бе преметнат над другия, коленете є бяха наклонени на една страна.

- Така че не успях да продължа - каза Клер. Трябваше ли да обяснява всички подробности на тази непозната? Баща є бе уволнен от печатарската компания и семейството прекара няколко мрачни месеца, преди той да си намери работа като застраховател. В най-добрия случай заплатата му бе непостоянна - нямаше търговски нюх - и луксозните неща като уроци по пиано бяха немислими. Госпожа Полок, много добродушна жена, предложи да продължи обучението на Клер срещу далеч по-малка такса, но майката на момичето, чувствителна и изпълнена с ненужна гордост, отказа дори да обмисли това предложение.

- И какво ниво сте завършили?

- Подготвях се за изпитите от седми курс.

- Локит е начинаеща, но искам да получи сериозно обучение от сериозен музикант - каза госпожа Чен. - Трябва да издържи всичките си изпити блестящо.

- Е, аз определено се отнасям към музиката много сериозно, а колкото до блестящото издържане на изпитите, това зависи от Локит - отвърна Клер. - Аз се представих много добре на своите.

В този момент Локит влезе или по-скоро залитна вътре. Докато майка є беше дребна и деликатна, Локит бе пухкава - само закръглени крайници и пълни бузки. Вече бе по-широка от майка си. Блестящата є тъмна коса бе събрана в дебела опашка.

- Здравейте - каза тя с подчертан английски акцент.

- Локит, това е госпожа Пендълтън - каза Мелъди и погали дъщеря си по бузата. - Дойде, за да видим дали ще ти стане учителка по пиано, затова трябва да се държиш много възпитано.

- Обичаш ли да свириш на пиано, Локит? - попита Клер и осъзна, че говори прекалено бавно на дете, което вече е на десет години. Нямаше никакъв опит с децата.

- Не знам - отвърна Локит. - Предполагам, че да.

- Локит! - възкликна майка є. - Ти каза, че искаш да се научиш. Нали затова ти купихме новия "Стейнуей".

- Локит е хубаво име - каза Клер. - Как го избрахте?

- Не знам - отвърна Локит, посегна към една чаша чай с лед и отпи. По брадичката є потече тънка струйка и майка є я попи със салфетка от сребърния поднос.

- Господин Чен скоро ли ще дойде? - попита Клер.

- О, Виктор ли? - засмя се Мелъди. - Той е прекалено зает за такива делнични неща. Постоянно работи.

- Разбирам - каза Клер. Не знаеше какво ще последва.

- Бихте ли ни изсвирили нещо? - попита Мелъди. - Пианото пристигна току-що и ще е прекрасно да чуем някой да свири на него професионално.

- Разбира се - отвърна Клер, не знаеше какво друго да каже. Чувстваше се така, сякаш я карат да изпълнява ролята на обикновен изпълнител за забавление - нещо в тона на Мелъди я наведе на тази мисъл, - но не се досещаше за благовъзпитан начин да откаже.

Изсвири един простичък етюд, който сякаш се хареса на Мелъди. Локит през цялото време се въртеше на мястото си.

- Мисля, че ще се разберем - каза госпожа Чен. - Свободна ли сте в четвъртъците?

Клер се поколеба. Не знаеше дали ще приеме работата.

- Трябва да е в четвъртък, защото Локит има уроци през всички останали дни - поясни госпожа Чен.

- Добре - реши Клер. - Приемам.

Майката на Локит беше от хонконгски тип. Клер виждаше жени като нея да обядват в "Екселсиор", да се смеят и да клюкарстват. Наричаха се тайтай и можеха да се срещнат във всички скъпи бутици, където пробваха последните творения на модата или се качваха в караните си от шофьори коли. Понякога госпожа Чен се връщаше у дома, поставяше елегантната си парфюмирана ръка на рамото на Локит и правеше леки коментари за музиката. В тези случаи Клер не можеше, наистина не можеше да се въздържи да не си помисли: "Вие, китайците, давите дъщерите си!" Майка є є бе обяснила как китайците стоели съвсем малко по-високо от животните и как давели новородените си дъщери, защото предпочитали синове. Веднъж госпожа Чен спомена, че отива със съпруга си на някакво събиране в Жокейския клуб. Беше облечена в черна надиплена рокля с диаманти и носеше яркочервено червило. Изобщо не приличаше на животно. Началникът на отдела по водите, Брус Комсток, и съпругата му бяха водили Мартин и Клер в клуба и там четиримата пиха розов джин и гледаха конните надбягвания и скамейките, претъпкани с крещящи зрители.

Седмицата преди порцелановата фигурка да падне в чантата на Клер, тя тъкмо си тръгваше след урока, когато дойдоха Виктор и Мелъди Чен. Махагоновият стенен часовник, чиято предна част бе покрита с пищна украса от китайски йероглифи, изработени от огромни перли, тъкмо бе ударил пет, когато двамата влязоха. И двамата бяха дребни и блестящата кожа и катраненочерните им очи им придаваха вид на порцеланови кукли.

- Вече сте на вратата? - рече сухо господин Чен. Беше спретнато облечен в морскосин костюм на тънко райе с небрежно подаваща се от джоба бургундскочервена квадратна кърпа. - Часът е точно пет!

Говореше английски с едва доловим китайски акцент.

Клер се изчерви.

- Дойдох по-рано - мисля, че беше четири без десет. - Винаги се бе гордяла с точността си.

- О, не се засягайте! - обади се госпожа Чен. - Виктор просто се шегува. Престани! - И перна съпруга си с малката си ръка.

- Вие, англичаните, сте винаги толкова сериозни - каза той.

- Е - каза несигурно Клер, - двете с Локит прекарахме един продуктивен час.

Локит се сгуши под ръката на баща си.

- Здравей, татко - каза свенливо. Изглеждаше по-малка от десетте си години. Той я потупа по рамото и попита:

- Как е моят малък Рахманинов?

Локит се изкикоти радостно.

Госпожа Чен трополеше наоколо на високите си токчета. После каза:

- Госпожо Пендълтън, ще се присъедините ли към нас да пийнем нещо?

Беше с костюм, сякаш слязъл от страниците на модните списания. Почти със сигурност беше парижки оригинал. Сакото бе от златиста коприна, с елегантни копчета, а блестящата жълта пола падаше на дипли, фини като паяжина.

- О, не - отвърна Клер. - Много мило от ваша страна, но трябва да се върна у дома за вечеря.

- Настоявам - каза господин Чен. - Трябва да чуя какво ще ми разкажете за моето малко генийче. - Тонът му не допускаше възражения. - Тръгвай, Локит. Това е разговор за възрастни.

В дневната имаше голям диван, тапициран с кадифе, няколко стола с тапицерия от червена коприна и две хармониращи черни лакирани масички. Клер седна на един фотьойл - бе много по-хлъзгав, отколкото изглеждаше. Отначало потъна в него, а после трябваше непохватно да се придвижи напред. Кацна несигурно на ръба и се подпря с ръце.

- Харесва ли ви Хонконг? - попита господин Чен. Мелъди бе отишла в кухнята, за да помоли амата да им поднесе напитки.

- Много - отвърна Клер. - Определено е по-различен от това, с което съм свикнала, но е същинско приключение.

Усмихна се на домакина - добре поддържан мъж с безупречно изгладен костюм и черна копринена вратовръзка. Над главата му висеше картина с маслени бои, която изобразяваше китаец с традиционна роба и черна шапчица.

- Интересна картина - отбеляза тя.

Господин Чен обърна глава и вдигна поглед.

- О, това ли? Това е дядото на Мелъди. Притежаваше голяма фабрика за бои за платове в Шанхай и беше много известен.

- Бои за платове ли? - възкликна Клер. - Колко интересно!

- Да, а баща є основа Първа банка в Шанхай и наистина преуспя. - Той се усмихна. - Мелъди произлиза от семейство на предприемачи. Всичките получили отлично образование на Запад - в Англия и Америка.

Госпожа Чен се върна. Беше свалила костюма си и бе останала по украсена с перли блуза.

- Клер - каза тя. - Какво ще желаете?

- Само сода, ако обичате.

- А за мен шери - рече господин Чен.

- Знам - отвърна госпожа Чен и отново излезе.

- А съпругът ви - продължи домакинът, - той с банково дело ли се занимава?

- Работи в Отдела по водоснабдяване - отвърна Клер. - По новото водохранилище. - Направи пауза. - Той го ръководи.

- О, много добре - отвърна небрежно господин Чен. - Водата наистина е важна. А англичаните вършат добра работа, като правят така, че да потече от кранчетата, когато имаме нужда от нея. - Облегна се назад и прехвърли крак върху крак. - Англия ми липсва - каза внезапно.

- О, живели ли сте там? - учтиво се поинтересува Клер.

- Бях в "Балиол" - отвърна той и махна към нея с вратовръзката си - очевидно вратовръзка от колежа. Клер почувства, че е изгарял от нетърпение да є го каже. - А Мелъди е учила в "Уелсли", така че с нея сме продукт на две различни системи. Аз защитавам Англия, а Мелъди е направо влюбена в Съединените щати.

- Така ли? - промърмори Клер.

Госпожа Чен се върна и седна до съпруга си. Амата влезе след нея и предложи на Клер салфетка, украсена с избродирани сини метличини.

- Прекрасни са - възхити се тя, докато ги разглеждаше.

- От Ирландия са! - съобщи є въодушевено госпожа Чен. - Току-що ги получих!

- А аз съвсем наскоро купих прекрасни китайски покривки за маса от "Чайна Емпориум" - каза Клер. - Красива дантела с рязана бродерия.

- Но не могат да се сравняват с ирландските - възрази госпожа Чен. - Прекалено са груби.

Съпругът є я погледна развеселено.

- Жени! - Усмихна се на Клер. Друга ама им сервира поднос с напитки.

Клер отпи от чашата си и почувства мехурчетата в устата си. Виктор Чен я погледна очаквателно.

- Комунистите са голяма заплаха - каза тя. Чуваше го непрекъснато на различните събирания.

Господин Чен се разсмя.

- Разбира се! И какво ще направите вие с Мелъди по въпроса с тях?

- Тихо, скъпи. Не ни се подигравай - сгълча го жена му и отпи от чашата си. Виктор я наблюдаваше.

- Какво пиеш, любов моя?

- Един малък коктейл - отвърна тя. - Имах дълъг ден.

Гласът є звучеше отбранително.

Последва пауза.

- Локит е добра ученичка - каза Клер, - но трябва повече да се упражнява.

- Вината не е нейна - отвърна нехайно госпожа Чен. - Аз не се задържам у дома достатъчно дълго, за да надзиравам подготовката є.

- О, тя ще се справи - каза Виктор Чен и се разсмя. - Убеден съм, че знае какво прави.

Клер кимна. Всички родители бяха еднакви. Когато имаше свои деца, щеше да се погрижи да не ги разглезва прекалено. Остави чашата си на масата и каза:

- Трябва да тръгвам. След пет часа е по-трудно да се намери място в автобуса.

- Сигурна ли сте? - попита госпожа Чен. - Пай всеки момент ще ни поднесе бисквити.

- О, не, благодаря - отклони предложението Клер. - Наистина трябва да тръгвам.

- Ще накараме Трусдейл да ви откара - предложи господин Чен.

- О, не - възрази Клер. - Не искам да ви притеснявам.

- Познавате ли го? - попита господин Чен. - Той е англичанин.

- Не съм имала удоволствието - отвърна Клер.

- Хонконг е малък град - каза господин Чен. - Той и бездруго ще се прибира вкъщи. Къде живеете?

- В Хепи Вали - отвърна Клер, обзета от смущение.

- О, той живее съвсем наблизо! - извика госпожа Чен, зарадвана от съвпадението. - Значи е уредено.

И веднага - говореше на кантонски диалект - повика Пай и є нареди да доведе шофьора.

- Китайският е толкова интересен - каза Клер. - Надявам се, докато съм тук, да понауча нещо от него.

Господин Чен вдигна вежда и каза:

- Кантонският е много труден. Има девет различни тона за един звук. Много по-труден е от английския. Успях да усвоя елементарния английски за година, но съм сигурен, че кантонски, мандарин или шанхайски не бих успял да науча и за два пъти по-дълго време.

- Е - отвърна бодро Клер, - човек винаги може да се надява.

Пай се върна и каза нещо. Госпожа Чен кимна и каза:

- Много съжалявам, но шофьорът вече си е тръгнал.

- Всичко е наред - увери я Клер. - Ще взема автобуса.

Докато тя си събираше нещата, господин Чен се изправи.

- Беше ми много приятно да се запозная с вас.

- И на мен - отвърна тя и излезе. Чувстваше погледите им върху гърба си.

Когато се прибра, Мартин вече се беше върнал.

- Здравей. Днес се забави. - Беше по риза и с къщните си панталони, целите в петна и протрити на коленете. Държеше чаша.

Клер си свали сакото и сложи вода да кипва.

- Бях у семейство Чен. Родителите ме поканиха да остана на питие.

- Виктор Чен? - попита впечатлен той. - Той е голяма клечка.

- И аз така си помислих. Стори ми се доста забележителна личност. Изобщо не приличаше на жълтур.

- Не бива да използваш тази дума, Клер. Старомодна е, а също така и обидна.

Тя се изчерви.

- Аз просто никога... - Гласът є замря. - Никога не бях виждала китайци като него.

- Ти си в Хонконг - напомни є Мартин, но в гласа му нямаше грубост. - Тук има всякакви китайци.

- Къде е амата? - попита тя, за да смени темата.

Ю Лин отговори на повикването на Клер от задната част на апартамента.

- Ще ни помогнеш ли с вечерята? - каза Клер. - Купих месо от пазара.

Ю Лин я изгледа безстрастно - умееше да я кара да се чувства неудобно, но Клер не можеше да се застави да я уволни. Зачуди се как се справят с амите другите жени - всички сякаш приемаха помощта с лекота, която на нея є се струваше непозната и неестествена. Някои дори се шегуваха с тях и ги третираха като членове на семейството, но както бе чула Клер, това се дължеше предимно на влиянието, идващо от Щатите. Приятелката є Сесилия караше своята ама да є реши косата, преди да си легне, докато самата тя седеше пред тоалетната си масичка и втриваше в кожата си колдкрем.

Амата взе месото и се захвана за работа, а Клер отиде в спалнята и се отпусна на леглото със студен компрес на очите. Как се бе озовала тук, в този малък апартамент на другия край на света? Спомни си тихото си детство в Кройдън - единствено дете, което седеше до майка си, докато тя кърпеше дрехите, и слушаше приказките є. Майка є приемаше с горчивина това, което є бе поднесъл животът - мизерно съществуване, особено след войната, - а баща є пиеше прекалено много, може би именно поради това. Клер никога не си бе представяла, че животът може да е много повече от това. Бракът є с Мартин обаче бе взривил всичките є досегашни устои и ги бе променил изцяло.

Точно там беше работата: в Хонконг самата тя се бе променила. Нещо в тропическия климат бе накарало външността є да узрее, бе подредило всичко у нея в съвършена хармония. Докато останалите англичанки изглеждаха така, сякаш щяха да увехнат в жегата, тя цъфтеше като цвете в оранжерия. Тропическото слънце бе изсветлило косата є до истинско златисто. Потеше се леко, така че кожата є изглеждаше напръскана с роса, а не мокра. Беше отслабнала, тялото є изглеждаше по-стегнато, а очите є блестяха със синевата на метличина. Мартин бе отбелязал, че горещината є се отразява добре. Когато беше в "Грипс" или на официална вечеря, забелязваше, че мъжете се заглеждат в нея повече от необходимото, че идват да говорят с нея и оставят ръцете си да се плъзгат по гърба є ненужно дълго. Сега Клер уверено се учеше как да говори с хората на партита, как да поръчва в ресторант. Струваше є се, че най-после се превръща в жена, че оставя зад себе си момичето, което бе, когато напусна Англия. Струваше є се, че най-после разцъфтява в истинска женственост.

А следващата седмица, след урока, порцелановият заек падна в чантата є.

Следващата седмица телефонът иззвъня и Локит скочи да вдигне, като заръси извинения за осакатяването на прелюдията, която свиреше; докато момиченцето бъбреше с някаква своя съученичка, Клер видя на един стол копринен шал - красив шал с фигурки, от онези, които се носят на врата. Пъхна го в чантата си. Обзе я прекрасно чувство на спокойствие. И когато Локит се върна и измънка: "Съжалявам, госпожо Пендълтън", Клер се усмихна, вместо да се съсредоточи върху момиченцето. Когато се прибра, отиде право в спалнята, заключи вратата и извади шала. Беше на "Ермес", от Париж, с фигурки на зебри и лъвове в ярки оранжеви и кафяви цветове. Започна да се упражнява да го връзва около врата си и през главата си като безстрашна авантюристка, отправила се на сафари. Почувства се неотразима.

Следващия месец след един разговор, по време на който госпожа Чен є каза, че изпраща всичкото си фино пране в Сингапур, защото "тукашните момичета не знаят да го перат, както трябва, и, разбира се, това означава, че трябва да купувам три пъти повече ленени неща, каква досада", Клер установи, че си тръгва с две от великолепните ирландски салфетки в джоба на полата си. Накара Ю Лин да ги изпере и изглади, така че с Мартин да ги използват на вечеря. Отмъкна три френски костенурки от украсен с емайлирани декорации метал, когато Локит неочаквано отиде в банята - сякаш не можеше да се погрижи за природните си нужди, преди Клер да е дошла! Комплект от сребърна солница и пиперници си проправи път в чантата є, докато минаваше през трапезарията, а един скъп парфюм "Мурано", оставен в дневната, сякаш Мелъди Чен се бе напръскала припряно, докато е бързала на път към някое галасъбитие, се озова в шепата є, а после дискретно и в джоба на полата є.

Друг един следобед - тъкмо си тръгваше - чу гласа на Виктор Чен от кабинета му - говореше високо по телефона и бе оставил вратата открехната.

- Проклетите британци - каза той и продължи на кантонски диалект. После: - Не можем да им позволим... - и още неразбираеми думи, които приличаха на ругатни. - Искат да всеят смут, като изровят трупове, които е по-добре да си останат в гардероба, и то само заради своите собствени цели. Първо на първо, Колекцията на короната не им принадлежи. Тя е част от нашата история, нашите артефакти, които те просто откраднаха от нас. Как щяха да се почувстват, ако неколцина китайски изследователи бяха отишли в тяхната страна преди години и бяха отмъкнали всичките им съкровища? Уверявам те, че зад всичко това стои Даунинг Стрийт*. Точно сега няма никаква нужда от това.

Гласът на Виктор Чен звучеше много ядосано и Клер се спря пред вратата със затаен дъх с надеждата да чуе нещо повече. Остана там, докато не се появи Пай и не я погледна въпросително. Тогава се престори, че разглежда картината в коридора, но почувства как погледът на другата жена я следва, докато вървеше към вратата.

Две седмици по-късно, когато дойде за урока, установи, че Пай си е отишла. Вратата є отвори друго момиче.

- Това е Су Мей - каза є Локит, когато влязоха в стаята. - Тя е от Китай, от една ферма. Току-що пристигна. Искате ли нещо за пиене?

Новото момиче бе дребничко, тъмно и щеше да е хубаво, ако не беше голямото черно родилно петно на дясната є буза. Така и не вдигна очи от пода.

- Семейството є не я искало, защото петното на лицето є щяло да е пречка да я омъжат. Смята се за много лоша поличба.

- Майка ти ли ти го каза? - попита Клер.

- Да - отвърна Локит, после се поколеба. - Е, всъщност я чух да го казва по телефона. Каза, че я е взела много евтино точно заради това. Су Мей не знае нищо! Опита се да ходи до тоалетна в храстите отвън и А Уин я наби и є каза, че прилича на животно. Никога досега не е завъртала кранчета на мивка и не е виждала течаща вода!

- Бих искала битер лимон, ако обичаш, стига да има - каза Клер, за да смени темата.

Локит заговори бързо на момичето и то мълчаливо излезе от стаята.

- Пай крадеше от нас - каза Локит. Мисълта за скандала накара очите є да се разширят. - Така че мама трябваше да я изгони. Пай плака и плака, а после заудря с юмруци по пода. Мама каза, че е изпаднала в истерия, и я зашлеви през лицето, та да спре да плаче. Трябваше да повикат господин Уон, за да я изнесе навън. Той я преметна през рамо като чувал с картофи, а тя започна да го блъска с юмруци по гърба.

- О! - ахна Клер.

Локит я погледна с любопитство.

- Мама казва, че всички прислужници крадат.

- Така ли? - попита Клер. - Колко ужасно. Но знаеш ли, Локит, не съм сигурна, че това е вярно. - Спомни си как я бе изгледала Пай в коридора и почувства болезнено свиване в гърдите.

- Къде е отишла, знаеш ли? - попита тя Локит.

- Нямам представа - отвърна весело момичето. - Прав є път.

Клер погледна ведрото є лице, необезпокоено от неудобства като съвест.

- Трябва да има приюти или места за хора като нея. - Гласът є потрепна. - Нали не е останала на улицата? Има ли семейство в Хонконг?

- Нямам представа.

- Как е възможно да не знаеш? Тя живееше с вас!

- Тя беше прислужница, госпожо Пендълтън. - Локит я изгледа с любопитство. - Вие знаете ли нещо за прислужниците си?

Засрамена, Клер млъкна и кръвта се надигна в бузите є.

- Е - каза тя, - стига сме говорили за това. Упражнява ли гамите?

Локит заблъска по клавишите, а Клер съсредоточи погледа си върху пухкавите момичешки пръсти. Опитваше се да не примигва, за да не позволи на сълзите да капнат.