Нощна смяна

Вампирът

- Дойдох да ви разкажа онова, което се случи с мен - каза човекът, изтегнат върху кушетката на доктор Харпър. Името му беше Лестър Билингс, от Уотърбъри, Кънектикът. Според предварителното досие, съставено от сестра Викърс, пациентът бе двайсет и осем годишен, служител на индустриална фирма в Ню Йорк, разведен, баща на три деца. И трите бяха починали.

- Не мога да се изповядам пред свещеник, защото не съм католик. Не мога да се обърна към адвокат, защото не съм нарушил никакъв закон. Единственият ми грях е, че убих децата си. Едно след друго. Убих ги всички.

Доктор Харпър включи касетофона.

Билингс лежеше изпънат като струна на кушетката, без да се отпусне нито за миг. Краката му стърчаха сковано през ръба. Беше въплъщение на човек, принуден да изтърпи унижение. Ръцете му бяха скръстени на гърдите като на мъртвец. Лицето му бе преднамерено безизразно. Взираше се в белия таван, сякаш пред очите му се явяваха образи и се разиграваха сцени.

- Искате да кажете, че сте ги убили със собствените си ръце, или...

- Не - отвърна пациентът и нетърпеливо махна с ръка. - Но вината е моя. Дани през хиляда деветстотин шейсет и седма, Шърл през седемдесет и първа и Анди тази година. Искам да ви разкажа какво се случи.

Доктор Харпър го слушаше безмълвно. Мислеше си колко стар и измъчен изглежда Билингс. Косата му започваше да оредява, кожата му бе жълтеникава. Очите му издаваха прекомерна употреба на уиски.

- Разбирате ли, децата бяха убити. Само че никой не ми вярва. Всичко щеше да се оправи, ако някой ми беше обърнал внимание.

- Защо стана така?

- Защото...

Билингс млъкна, повдигна се на лакти и се вторачи в отсрещната стена.

- Какво е това? - изръмжа той. Очите му се превърнаха в тъмни процепи.

- Кое?

- Онази врата.

- Гардероб - отвърна доктор Харпър. - Там окачвам палтото си и прибирам обувките си.

- Отворете го. Искам да видя какво има вътре.

Доктор Харпър безмълвно стана, прекоси стаята и отвори гардероба. Вътре на една от закачалките висеше бежов шлифер. Отдолу се мъдреха чифт лъскави галоши, в единия от които бе грижливо пъхнат брой на нюйоркския "Таймс". Това бе всичко.

- Доволен ли сте? - попита докторът.

- Да. - Билингс отново се отпусна на кушетката.

- Та казвахте - продължи доктор Харпър, като се върна на мястото си, - че кошмарът, в който живеете, ще свърши, ако успеете да докажете, че сте убили и трите си деца. Какво имате предвид?

- Ще ме осъдят на доживотен затвор - отвърна незабавно Билингс. - А всички килии в затвора са под наблюдение, всички. - Той се усмихна на някаква своя несподелена мисъл.

- Как бяха убити децата ви?

- Не ме насилвайте. - Билингс потръпна и злобно се втренчи в Харпър. - Не се безпокойте, не съм като малоумните ви пациенти, които се перчат и се мислят за наполеоновци или се оплакват, че са се пристрастили към хероина, защото им липсвала майчина обич. Зная, че няма да ми повярвате, но не ми пука. Няма никакво значение - стига ми да се изповядам пред някого.

- Започвайте. - Доктор Харпър извади лулата си.

- Ожених се за Рита през шейсет и пета - бях на двайсет и една години, а тя на осемнайсет. Рита беше бременна с Дани. - Устните му се разтегнаха в неприятна гримаса, която моментално изчезна. - Наложи се да напусна колежа и да започна работа, но нямах нищо против. Обичах и двамата. Бяхме много щастливи. Скоро след раждането на Дани Рита отново забременя и Шърл се появи на бял свят през декември шейсет и шеста година. Анди се роди през лятото на шейсет и девета, но по това време Дани вече бе починал. Рита твърдеше, че е забременяла с него, без да иска, че противозачатъчните таблетки понякога не действат, но все ми се струваше, че ме излъга. Децата карат мъжа да улегне и да се привърже към семейството. Понякога жените разсъждават така, особено ако съпругът ги превъзхожда умствено. Съгласен ли сте?

Доктор Харпър изръмжа одобрително.

- Но това нямаше значение, и без това го обичах. - Билингс произнесе тези думи почти отмъстително, сякаш бе обичал детето напук на жена си.

- Кой уби децата? - попита Харпър.

- Вампирът - отвърна пациентът, без да се поколебае. - Вампирът ги уби всичките. Просто излизаше от гардероба и ги убиваше. - Той извърна глава и се усмихна. - Сигурен съм, че ме смятате за побъркан - изписано е на лицето ви. Но хич не ми пука. Искам само да ви разкажа и после да изчезна.

- Слушам ви - насърчи го доктор Харпър.

- Всичко започна преди Дани да навърши две години, а Шърл беше бебе. Малкият започна да плаче всеки път, когато Рита го слагаше да спи. Живеехме в двустаен апартамент, Шърл спеше в детско креватче в нашата спалня. Отначало си помислих, че плаче, защото вече не му давахме биберон. Рита каза да не му обръщам внимание, да му оставя биберона и Дани сам ще се откаже от него. Но така не се възпитават деца. Разглезват се, ако започнеш да изпълняваш всичките им желания. И сетне те съсипват. Карат някое момиче да забременее или започват да употребяват наркотици. Някои стават хомосексуалисти. Представете си един ден да откриете, че собственият ви син е хомосексуалист!

След известно време разбрах, че нещата не могат да продължават така и започнах сам да го слагам да спи. И му плясвах шамар, ако продължаваше да плаче. Рита казваше, че детето непрекъснато повтаря думата "светло". Е, не съм сигурен - как можеш да различиш бърборенето на толкова малко дете, единствено майка му го разбира.

Рита ме помоли да поставим стенна нощна лампа с изрисуван върху абажура Мики Маус. Не є разреших. Ако детето от ранна възраст не преодолее страха от тъмнината, никога не ще успее да се отърси от него.

Синът ми умря през същото лято, когато се роди Шърл. Както винаги, когато го слагах да спи, и този път веднага заплака, но успях да разбера думите му. Докато ги изричаше, сочеше към вратата на гардероба. "Вампирът - каза детето, - вампир, татенце!"

Изгасих лампата, отидох в спалнята и запитах Рита защо е трябвало да учи детето на такива думи. Доста се изкушавах да я напляскам, но не го сторих. Рита се закле, че не е споменавала подобна дума, а пък аз я нарекох проклета лъжкиня.

Разбирате ли, през това лято не ми вървеше. Едва успях да си намеря работа като товарач на пепси-кола и непрекъснато бях адски уморен. Всяка нощ Шърл се събуждаше и плачеше, а Рита я прегръщаше и подсмърчаше. Признавам, че понякога ми идваше да изхвърля и двете през прозореца. Боже мой, децата могат така да те подлудят, че ти се иска да ги убиеш.

Малката ме събуди в три през нощта, точно по разписание. Полусънен, тръгнах към тоалетната. Рита ме помоли да надникна в стаята на Дани. Казах є да отиде тя и отново си легнах. Бях се унесъл, когато Рита започна да пищи.

Станах и влязох при нея. Детето лежеше по гръб. Беше мъртво и бяло като чаршаф, с изключение на местата, където кръвта се бе просмукала. Отзад по краката, по тила и по за... по дупето. Очите му бяха отворени. Знаете ли, те бяха най-страшни - изцъклени и безжизнени като очите на препарирана еленова глава, каквато хората поставят на полицата над камината. Също като на онези виетнамчета, чиито снимки печатат по вестниците. Но едно американско дете не трябва да изглежда така - проснато по гръб и умряло, облечено с гумирани гащички и увито в пелени, защото напоследък отново бе започнало да се напикава. Почувствах се ужасно, защото го обичах.

Билингс бавно поклати глава, сетне устните му отново се разтегнаха в неприятна гримаса.

- Рита пищеше като обезумяла. Опита се да вземе Дани в прегръдките си и да го полюлее, но не є разреших. Казах є, че полицаите не позволяват да се докосват веществените доказателства. Зная, че...

- Тогава хрумна ли ви, че убийството е работа на Вампира? - спокойно запита доктор Харпър.

- О, не, въпреки че забелязах нещо. Тогава не ми направи впечатление, но споменът е запечатан в съзнанието ми.

- Какво забелязахте?

- Вратата на гардероба беше отворена. Или, по-точно, само открехната, но, разбирате ли, много добре си спомнях, че съм я затворил. Там държим найлоновите пликове от химическото чистене. Ако детето нахлузи плика на главата си, с него е свършено - ще се задуши. Вярвам, че ви е известно.

- Да. И какво стана после?

Билингс сви рамене.

- Погребахме го - отвърна и мрачно се втренчи в ръцете си, които бяха хвърляли пръст върху три малки ковчега.

- Имаше ли следствие?

- Разбира се. - Очите на Билингс проблеснаха иронично. - Лекарят беше провинциален тъпанар със слушалка на врата, голяма черна чанта, натъпкана с лекарства, и с тапия от някакъв селски колеж. Синдром на внезапна смърт при бебетата - обяви той! Чували ли сте някога подобна глупост? Та детето беше тригодишно.

- Този синдром най-често се проявява през първата година - предпазливо каза Харпър, - но подобна диагноза често фигурира в много смъртни актове на деца над пет години поради липса на по-подходяща.

- Дрън-дрън - яростно са възпротиви Билингс.

Докторът отново запали лулата си.

- Един месец след погребението преместихме Шърл в стаята на Дани. Рита се бори със зъби и нокти против това, но успях да се наложа. Естествено беше ми мъчно, защото бях свикнал детето да спи при нас. Но родителите не трябва да се превръщат в настойчиви бавачки, защото детето може да получи стрес за цял живот. Когато бях малък, майка ми ме водеше на плажа и прегракваше от крещене: "Не влизай толкова навътре! Не отивай там! Има подводно течение! Яде само преди час! Не потапяй главата си под водата! Не се самозабравяй!" За Бога, дори ме предупреждаваше да се пазя от акули. И какво се получи на практика? Сега дори не смея да се приближа до море или до езеро. Кълна се, става ми лошо само като видя брега. Дани беше още жив, когато Рита ме накара да отидем в Савин Рок. Така се разболях, че едва оцелях. Сам разбирате, че имам опит. Децата не трябва да се разглезват. Същото се отнася и за самите нас. Животът продължи - Шърл бе изпратена в креватчето на Дани. Изхвърлихме само дюшека - страхувах се дъщеря ми да не се зарази от някакви микроби.

Измина около година. И ето че една нощ, когато слагах Шърл в креватчето є, тя запищя и заплака: "Вампир, татко, вампир, вампир."