Библиотеката на мъртвите

21 май 2009 г.

Ню Йорк

Дейвид Суишър въртя тракбола на смартфона си, докато не намери имейла от финансовия директор на един от клиентите си. Човекът искаше да се уговорят кога да дойде от Хартфорд да поговорят за обслужването на някакъв кредит. Рутинна работа от онези, които оставяше за вършене по пътя към къщи. Написа отговора, докато колата пълзеше едва-едва по Парк Авеню.

Тих звън обяви пристигането на нов имейл. Беше от жена му. "Имам изненада за теб."

"Супер! Очаквам я с нетърпение" - отговори й той.

Тротоарите бяха пълни с нюйоркчани, опиянени от свежия полъх на пролетта. Приглушената вечерна светлина и топлият безтегловен въздух повдигаха духа им и ги караха да крачат по-енергично. Мъже с преметнати през рамо сака и навити ръкави се наслаждаваха на ветреца по голите си ръце, жени с полупрозрачни поли го усещаха по бедрата си. Кръвта определено кипваше. Хормоните, доскоро сковани като кораби в арктическите ледове, сега се понасяха по течението на пролетното топене. Несъмнено в града се очертаваше бурна нощ. Някой беше пуснал с пълна сила "Пролетно тайнство" на Стравински по уредбата си и ликуващите звуци се лееха от отворения прозорец на високия жилищен блок, за да се смесят с какофонията на улицата.

Всичко това оставаше незабелязано за Дейвид, който бе насочил цялото си внимание към малкия течнокристален дисплей. Той също оставаше незабелязан зад затъмненото стъкло на колата си - тридесет и шест годишен инвестиционен банкер, водещ несъмнено охолен живот, с хубава прическа, лек вълнен костюм от "Барни" и намръщена физиономия заради деня, минал без никакъв положителен резултат за кариерата, егото или банковата му сметка.

Таксито спря пред сградата на Парк Авеню и Осемдесет и първа, и едва докато изминаваше петте метра от тротоара до входа, той осъзна, че времето е приятно. С удоволствие напълни дробовете си със свежия въздух и дори успя да се усмихне на портиера.

- Как я караш, Пит?

- Чудесно, господин Суишър. Как беше пазарът днес?

- Същинска касапница - подхвърли Дейвид и мина забързано покрай него. - Дръж си парите под дюшека. - Това бе обичайната им шега.

Деветстайният му апартамент на последния етаж му струваше малко под четири милиона и седемстотин и петдесет хиляди, когато го купи малко след 11 септември. Същински удар. Пазарът беше нервен, продавачите бяха нервни, макар че това си бе скъпоценен камък - изискана сграда отпреди войната с шестметрови тавани, просторна кухня и работеща камина. При това на Парк Авеню! Обичаше да купува, когато пазарът се срива до дъното - да купува каквото и да било. Точно по този начин се сдоби с повече жилищно пространство, отколкото бе нужно на една бездетна двойка. Трофеят изтръгна от роднините му възклицания на възхита, а това винаги го караше да се чувства адски добре. А пък сега струваше доста над седем и половина милиона, дори да му се наложи да го продаде спешно, така че определено си беше добра сделка. Често си го повтаряше.

Пощенската кутия бе празна.

- Пит, жена ми върна ли се вече? - извика той през рамо.

- Преди десетина минути.

Това беше изненадата.

Куфарчето є лежеше върху купчината писма на масата в хола. Дейвид затвори безшумно вратата и се опита да се промъкне на пръсти, може би дори да се озове зад нея, да опипа гърдите є и да притисне чатал в задника є. Това бе идеята му за забавление. Италианският мрамор прати плана му по дяволите - стъпките му отекнаха, въпреки че носеше меки мокасини.

- Дейвид? Ти ли си?

- Да. Рано си се прибрала - извика той. - Как така?

- Пришпориха даването на показания - отговори тя от кухнята.

Кучето чу гласа му и се втурна с пълна скорост от стаята за гости в другия край на апартамента. Малките му лапи се хлъзнаха по мрамора и пуделът се блъсна в стената като хокеист.

- Блумберг! Как е малкото ми бебче! - зарадва му се Дейвид. Остави куфарчето си и вдигна бялата мъхната топка, която облиза лицето му с розов език, докато махаше ожесточено с рунтава опашка. - Не пишкай върху вратовръзката на татко! Престани. Добро момче, добро момче. Скъпа, Блуми разходен ли е?

- Пит каза, че Рикардо го е извеждал в четири.

Дейвид свали кучето на пода и се зае да подрежда пощата с обичайната си педантичност. Сметки. Отчети. Реклами. Лични съобщения. Негови каталози. Нейни каталози. Списания. Пощенска картичка?

Проста бяла пощенска картичка с името и адреса му, изписани с черни печатни букви. Обърна я.

Имаше дата - 22 май 2009 г. А до нея - изображение, което моментално го разтревожи - характерното очертание на ковчег, висок около два и половина сантиметра, нарисуван на ръка.

- Хелън! Видя ли това?

Жена му влезе в хола - високите токчета чаткаха по мрамора, перфектно прилягащ є тюркоазен костюм "Армани", двойна огърлица от култивирани перли над едва загатнатата цепка на бюста, перлени обеци, поклащащи се ритмично под оформената при стилист прическа. Великолепно изглеждаща жена, всеки би го признал.

- Какво да съм видяла?

- Това.

Тя погледна картичката.

- Кой я е пратил?

- Няма обратен адрес - отвърна той.

- Клеймото е от Лас Вегас. Познаваш ли някого от Вегас?

- Господи, нямам представа. Имал съм бизнес там, но не мога да посоча конкретен човек на прима виста.

- Може да е някаква реклама или промоция на нещо - предположи тя, връщайки му картичката. - Утре в кутията ще се появи нещо друго и нещата ще се изяснят.

Повярва є. Беше умна и обикновено преценяваше правилно нещата. Но все пак...

- Доста лош вкус. Някакъв шибан ковчег. Представи си само.

- Не го вземай толкова присърце. И двамата сме у дома в цивилизовано време. Не е ли страхотно? Искаш ли да идем в "Тути"?

Той постави картичката върху купчината с реклами и я сграбчи за задника.

- Преди или след като полудуваме? - попита я с надеждата, че отговорът ще бъде "След".

Картичката тормозеше Джордж през цялата вечер, макар че повече не повдигна темата. Мислеше си за нея, докато чакаше десерта, докато се прибираха вкъщи, веднага след като свърши в Хелън, докато извеждаше Блуми колкото да се изпишка преди да си легнат. Това бе последната му мисъл и когато заспа, докато Хелън четеше до него и синкавото сияние на електронната є книга осветяваше слабо тъмните ъгли на голямата спалня. Ковчезите не му даваха мира. Когато беше на девет, петгодишният му брат умря от тумор на Уилмс и малкият ковчег на Бари от полиран махагон, положен на пиедестала в параклиса, го преследваше и до ден днешен. Който и да му бе пратил картичката, можеше да бъде наречен само по един начин - пълен скапаняк.

Изключи будилника петнадесет минути преди да звънне в 5,00. Пуделът скочи от леглото и започна лудешки да гони опашката си, както правеше всяка сутрин.

- Добре, добре - прошепна му той. - Идвам!

Хелън продължи да спи. Банкерите тръгват на работа часове преди юристите, така че сутрешното извеждане на кучето беше негова работа.

Няколко минути по-късно Дейвид поздрави нощния портиер, докато Блумберг опъваше каишката в сутрешния хлад. Вдигна ципа на якето си догоре и пое по обичайния маршрут - нагоре до Осемдесет и втора, където кучето неизменно свършваше по-голямата част от работата си, после на изток към Лекс, отбиване покрай току-що отворения "Старбъкс" и обратно към Осемдесет и първа и дома. Парк Авеню рядко оставаше пусто и тази сутрин по него се движеха доста таксита и камиони.

Умът му работеше непрекъснато - намираше идеята за "разпускане" за нелепа. Винаги работеше върху едно или друго, но докато приближаваше Осемдесет и втора, не се бе концентрирал върху никаква конкретна тема - мислите му се въртяха около различните задачи, за които трябваше да се погрижи. Пощенската картичка, слава Богу, беше забравена. Докато завиваше по застрашително тъмната улица с високи дървета, градските му инстинкти за оцеляване почти го накараха да промени маршрута - замисли се за миг дали да не продължи по Осемдесет и трета, но мъжкарят в него нямаше да му позволи да се покаже като слабак.

Вместо това пресече на северната страна на Осемдесет и втора, за да може да държи под око тъмнокожото хлапе, което се мотаеше по тротоара на двайсетина метра пред него. Ако хлапето също пресечеше, щеше да стане ясно, че е в опасност, и можеше да вдигне Блуми и да побегне. В училище беше спринтьор и все още беше в отлична форма. Маратонките му бяха здраво завързани. Така че майната му, и в най-лошия случай щеше да се оправи.

Хлапето тръгна към него от другата страна на улицата - дългурест тип с вдигната качулка, така че Дейвид не можеше да види очите му. Надяваше се да се появи кола или друг пешеходец, но улицата си остана все така пуста - само двама мъже и едно куче, всичко бе толкова тихо, че чуваше как новите гуменки на хлапето скърцат по паважа. Блоковете тънеха в мрак, обитателите им все още спяха. Единствената сграда с портиер беше недалеч от Лексингтън. Пулсът му се ускори, когато двамата се изравниха. Не срещнаха погледи. Продължи да върви. Хлапето също. Разстоянието помежду им се увеличаваше.

Позволи си да се озърне през рамо и издиша с облекчение, когато видя хлапето да изчезва зад ъгъла по Парк Авеню. Ама че съм пъзльо, помисли си. При това мнителен.

Между двете пресечки Блуми подуши любимото си местенце и тръгна да прикляква. Дейвид така и не разбра защо е чул хлапето чак когато се озова почти до него. Може би се беше разсеял с мисълта за първата си среща с шефа на капиталовия пазар или гледаше как кучето намира мястото си, или пък си спомняше начина, по който Хелън беше свалила сутиена си. А може пък хлапето да имаше дарба да се прокрадва безшумно. Но всичко това бе без значение.

Получи удар в слепоочието и рухна на колене. За миг бе по-скоро очарован, отколкото уплашен от неочакваното насилие. Ударът размъти главата му. Гледаше как Блуми приключва с акането. Чу нещо за пари и усети как чужди ръце бъркат в джобовете му. Видя острие пред лицето си. Усети как свалят часовника му, после и пръстена. И тогава си спомни за пощенската картичка, проклетата пощенска картичка, и чу собствения си глас.

- Ти ли я изпрати?

Стори му се, че хлапето отвърна:

- Да, аз я изпратих, скапаняк такъв.

Една година по-рано

Кеймбридж, Масачузетс

Уил Пайпър пристигна по-рано, за да пийне на бара преди да дойдат останалите. Претъпканият ресторант недалеч от Харвард Скуеър се наричаше ОМ и Уил сви здравите си рамене при вида на модната еклектична азиатска атмосфера. Не беше от любимите му места, но заведението поне имаше бар, а барманът можеше да предложи скоч с лед, така че все пак отговаряше на минималните му изисквания. Погледна подозрително артистично изваяната каменна стена зад бара, блестящите плоски екрани с видеоизкуство и синкавите неонови лампи и се запита какво ли прави тук.

Само преди месец вероятността да присъства на купона по случай двайсет и пет години от завършването на колежа клонеше към нула, а ето че сега отново беше тук, в Харвард, заедно със стотици четиридесет и седем-четиридесет и осем годишни състуденти, и се питаше как ли са минали най-добрите години от живота им. Като добър адвокат Джим Зекендорф неуморно го придумваше и преследваше по имейла наред с останалите, докато накрая всички вдигнаха ръце и се предадоха. Не че смяташе да участва в пълната програма. Никой не можеше да го накара да посети с випуск 1983 Търсенчънъри Тиътър, но все пак се съгласи да дойде от Ню Йорк и да вечеря с някогашните си съквартиранти, да преспи у Джим в Уестън и на сутринта да си тръгне обратно. За нищо на света нямаше намерение да пропилее заради призраци от миналото повече от два дни от отпуската си.

Чашата му беше празна, преди барманът да приключи с изпълняването на следващата поръчка. Уил издрънча с леда, за да привлече вниманието му, но вместо това привлече вниманието на жена. Стоеше зад него и размахваше двайсетачка към бармана - ослепителна брюнетка на трийсет и няколко. Долови тръпчивия є парфюм, преди тя да се наведе над широкия му гръб и да попита:

- Когато го повикате, ще ми поръчате ли едно шардоне?

Обърна се. Пищните є гърди бяха на нивото на очите му, както и двадесетдоларовата банкнота в изящните є пръсти.

- Ще ви почерпя - каза той на гърдите, след което повдигна поглед и видя красиво лице с лек грим на очите и блестящи червени устни, точно както ги харесваше. Долови силните вибрации на свободна жена.

- Благодаря - весело отвърна тя, прибра парите и се вмъкна в тясното пространство, което є направи той, отмествайки мъничко стола си настрана.

Няколко минути по-късно усети потупване по рамото си.

- Нали ви казах, че ще го намерим в бара!

На гладкото, почти женствено лице на Зекендорф бе цъфнала огромна усмивка. Все още имаше достатъчно коса, за да поддържа еврейските си къдрици, и Уил си спомни за миг първия ден на Харвард Ярд през 1979 г., когато русият здравеняк от Флорида, който се чувстваше като риба на сухо, се запозна с кльощавото рошаво хлапе със самоуверената походка на местен, родено да носи пурпур. Съпругата на Зекендорф беше до него - или поне Уил предположи, че изненадващо внушителната жена с широки бедра е онова хилаво момиче, което видя на сватбата им през 1988 г.

Зекендорф водеха след себе си Алекс Динърщайн и приятелката му. Алекс имаше дребно здраво тяло и безупречен загар, който го караше да изглежда най-млад от всички, и подчертаваше телосложението си със скъп европейски костюм и стърчаща от джоба на сакото носна кърпичка, бяла и ослепителна като зъбите му. Намазаната му с гел коса беше права и черна като на първокурсник и Уил заподозря, че е боядисана - също като неговата. Д-р Динърщайн трябваше да бъде млад заради красавицата до него - като слязъл от корица на списание модел с дълги крака и фигура, която едва не накара Уил да забрави новата си позната, оставена да отпива неловко от виното си.

Зекендорф забеляза неудобството на дамата.

- Уил, няма ли да ни запознаеш?

Уил се усмихна стеснително.

- Още не сме стигнали дотам - измърмори той. Алекс изсумтя разбиращо.

- Името ми е Джилиън - каза жената. - Пожелавам ви приятно прекарване.

Понечи да си тръгне и Уил безмълвно є подаде визитката си.

Тя я погледна и за миг на лицето є се изписа изненада: СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ УИЛ ПАЙПЪР, ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ.

След като останаха сами, Алекс показно го претърси.

- Май никога не е виждала завършило в Харвард ченге, а, приятел? Това в джоба ти пищов ли е, или просто се радваш да ме видиш?

- Начукай си го, Алекс. И аз те обичам.

Зекендорф ги подкара нагоре по стълбите към ресторанта, но се сети, че са с един по-малко.

- Някой да е виждал Шакълтън?

- Сигурен ли си, че още е жив? - поинтересува се Алекс.

- Имам косвени доказателства - отвърна Зекендорф. - Имейлите му.

- Няма да дойде. Мразеше ни - заяви Алекс.

- Мразеше теб - поправи го Уил. - Нали ти го омота със скоч за шибаното легло.

- И ти беше там, доколкото си спомням - изкикоти се Алекс.

Ресторантът бръмчеше от оживените разговори - приятно осветено помещение с непалски статуетки и релефен Буда на стената. Масата им с изглед към Уинтроп Стрийт ги очакваше, но не беше празна. На края є седеше самотен мъж и нервно опипваше салфетката си.

- Я, кой бил тук! - възкликна Зекендорф.

Марк Шакълтън вдигна изплашено поглед, сякаш очакваше с ужас срещата. Малките му, близко разположени очи, частично скрити от козирката на каскета му, се стрелкаха наляво-надясно и ги изучаваха. Уил го позна моментално, макар да бяха минали повече от двайсет и осем години, откакто изгубиха връзка след първата им година в колежа. Същото мършаво лице, което го караше да прилича на гол череп, същите напрегнати устни и остър нос. Марк не приличаше на тийнейджър дори когато беше такъв - сякаш направо беше пораснал до присъщата му средна възраст.

Четиримата съквартиранти бяха странна компания - Уил, непретенциозният атлет от Флорида; Джим, бързо говорещото хлапе от Бруклин; Алекс, побърканият на тема секс медик от Уисконсин; и Марк, затвореният компютърджия от недалечния Лексингтън. Бяха натъпкани в квартира в Холуърти, на северния полюс на покрития със зеленина Харвард Ярд - две мънички спални с тесни вишки и обща стая с горе-долу сносни мебели, благодарение на богатите родители на Зекендорф. Онзи септември Уил беше пристигнал последен, тъй като имаше тренировки с футболния отбор. Алекс и Джим вече се бяха сприятелили и когато Уил помъкна чувала си през прага, двамата се захилиха и посочиха към другата спалня. Марк вече беше заел долното легло и седеше като закован, сякаш се страхуваше да помръдне.

- Здрасти, как си? - беше го попитал Уил с широка южняшка усмивка на изсеченото си като с длето лице. - Колко тежиш, Марк?

- Шейсет и три - бе отвърнал подозрително Марк, полагайки усилия да погледне в очите извисяващото се над него момче.

- Аз пък съм сто и два по шорти. Сигурен ли си, че искаш тежкият ми задник да виси на половин метър над главата ти на тази паянтова вишка?

Марк бе въздъхнал дълбоко и без да каже нищо, му бе отстъпил леглото, с което нещата си дойдоха на мястото.

Подхванаха хаотичен разговор за съученици, започнаха да изравят спомени, смееха се на неловки моменти, поръсени с пиперливи подробности, и гафове. Двете жени бяха тяхната публика и повод за допълнителни обяснения и приказки. Зекендорф и Алекс, които си бяха останали приятели, играеха ролята на конферансиета и си прехвърляха думата като комедианти в нощен клуб. Уил не успяваше да поддържа темпото им, но спокойният му, бавен разказ на спомените от прекараната заедно година грабна всички. Само Марк си мълчеше и любезно се усмихваше, докато останалите се смееха, отпиваше от бирата си и опитваше от азиатската кухня. Съпругата на Зекендорф беше натоварена от мъжа си да прави снимки и редовно обикаляше масата и ги тормозеше със светкавицата.

Съквартирантите първокурсници са като нестабилно химично съединение. При първата промяна на обстановката връзките помежду им се разпадат и молекулите се разлитат на всички страни. На втората година Уил се премести в Адамс Хаус заедно с други футболисти, Зекендорф и Алекс останаха заедно в Левърет Хаус, а Марк получи самостоятелна стая в Куриър. От време на време Уил засичаше Зекендорф на общите лекции, но като цяло всеки бе поел по своя път. След завършването Зекендорф и Алекс останаха в Бостън и понякога се чуваха с Уил, обикновено след като прочетяха нещо за него във вестника или го виждаха по телевизията. Никой не бе помислил нито веднъж за Марк. Той напълно изчезна и ако не беше чувството за отговорност на Зекендорф и имейл адреса на Марк в страницата на випуска, някогашният им съквартирант щеше да си остане част от миналото.

Алекс разправяше за изпълнението си с двете близначки от Лесли Колидж - нощта, която уж предизвикала интереса му към гинекологията, - когато партньорката му насочи разговора към Уил. Леко пиянските клоунади на Алекс започнаха да є идват в повече и тя час по час хвърляше погледи към едрия рус мъж срещу нея, който неуморно поглъщаше уиски след уиски, сякаш беше безалкохолно.

- И как се случи така, че постъпихте във ФБР? - попита го моделът, преди Алекс да започне поредната история за себе си.

- Ами, не бях достатъчно добър футболист, за да продължа като професионален състезател.

- Сериозно? - Изглеждаше искрено заинтригувана.

- Не зная - меко отвърна Уил. - Нямах много възможности за избор след дипломирането. Приятелите ми тук знаеха какво искат - Алекс и неговата медицина, Зек и правото му, а Марк продължи в Масачузетския технологичен институт, нали? - Марк кимна. - Върнах се за няколко години във Флорида, преподавах и бях треньор, след което се отвори свободно място в службата на окръжния шериф.

- Баща ти беше в правозащитните органи - спомни си Зекендорф.

- Заместник-шериф на Панама Сити.

- Още ли е жив? - попита съпругата на Зекендорф.

- Не, почина преди доста време. - Уил отпи от уискито си. - Явно е било в кръвта ми и съм се движил в посоката на най-малкото съпротивление, така че продължих. След време на шефа ми му стана неудобно, че има за заместник някакъв умник от Харвард, и затова се постара да се отърве от мен, като ме накара да кандидатствам в Куонтико. И ето че дори не успях да се огледам, а пенсията е пред мен.

- Кога правиш двайсет години стаж? - поинтересува се Зекендорф.

- След малко повече от две години.

- И после какво?

- Като изключим риболова, нямам представа.

Алекс беше зает да налива от поредната бутилка вино.

- Имаш ли идея колко прочут е този задник? - попита той приятелката си.

Тя захапа стръвта.

- Не. Колко сте прочут?

- Не съм прочут.

- Дрън-дрън! - възкликна Алекс. - Нашият приятел тук се очертава като най-добрия специалист по профили на серийни убийци в историята на ФБР!

- Не, не, изобщо не е така - категорично възрази Уил.

- Колко убийци си пипнал? - попита Зекендорф.

- Не знам. Няколко.

- Няколко! Все едно аз да кажа, че съм направил няколко вагинални прегледа - викна Алекс. - Казват, че ти си човекът. Непогрешимият.

- Май имаш предвид папата.

- Хайде стига, четох някъде, че можеш да психоанализираш човек за по-малко от половин минута.

- Не ми е нужно толкова време да преценя теб, приятел, но, честно казано, не бива да вярваш на всичко написано.

Алекс сръчка приятелката си.

- Послушай ме, внимавай с този тип. Истински феномен е.

На Уил много му се искаше да смени темата. В кариерата му имаше някои нелицеприятни моменти и нямаше желание да седи на стари лаври.

- Май всички сме се справили доста добре предвид несигурното ни начало. Зек е виден корпоративен юрист, Алекс стана професор по медицина... Да оставим нас, хайде да разберем нещо за Марк. Какво стана с теб през всичките тези години?

Преди Марк да успее да оближе устни и да отговори, Алекс се намеси отново и влезе в старата си роля на мъчителя от тайфата.

- Да, хайде да чуем. Сигурно Шакълтън е станал някакъв дот-ком милиардер със собствен боинг 737 и баскетболен отбор. Да не би ти да си открил клетъчния телефон или нещо подобно? Нали все пишеше нещо в лаптопа си, все седеше затворен в стаята си. Какво правеше там, като изключим прелистването на стари броеве "Плейбой" и прахосването на носни кърпички?

Уил и Зекендорф не успяха да се сдържат и се изкискаха - наистина на времето хлапето купуваше цели кутии "Клинекс". Но още в следващия миг Уил се почувства виновен, когато Марк го прониза с поглед, сякаш му казваше: "И ти ли, Бруте?"

- Работя в областта на компютърната сигурност - почти прошепна Марк в чинията си. - За съжаление, не съм милиардер. - Вдигна очи и добави с надежда: - Освен това пиша от време на време.

- За някоя компания ли работиш? - любезно попита Уил с надеждата да изкупи греха си.

- Работих за няколко преди, но сега съм по-скоро в твоето положение. Работя за правителството.

- Сериозно? Къде?

- В Невада.

- Живееш във Вегас, нали? - обади се Зекендорф.

Марк кимна, явно разочарован, че никой не обърна внимание на това, че пише.

- В коя област? - попита Уил и когато вместо отговор получи мълчалив поглед, добави: - От правителството?

Изпъкналата адамова ябълка на Марк се раздвижи, когато преглътна.

- В една лаборатория. Секретно е.

- Шак има тайна! - ликуващо възкликна Алекс. - Сипете му още едно! Да му развържем езика!

Зекендорф изглеждаше заинтригуван.

- Хайде, Марк, не можеш ли да ни кажеш нещо за работата си?

- Съжалявам.

Алекс се наведе напред.

- Обзалагам се, че някой от ФБР може да разбере какви ги вършиш.

- Не ми се вярва - малко самодоволно отвърна Марк.

Зекендорф не се отказа и продължи да мисли на глас.

- Невада, Невада... Единствената секретна правителствена лаборатория, за която съм чувал в Невада, е в пустинята... Как се казваше... Зона 51? - Зачака отрицание, но вместо това Марк го погледна с безизразната физиономия на опитен картоиграч. - Само не ми казвай, че работиш в Зона 51!

Марк се поколеба, след което отговори многозначително:

- Не мога да говоря за това.

- Еха - слисано възкликна красавицата. - Нали там изучаваха летящите чинии и разни подобни неща?

Марк се усмихна загадъчно като Мона Лиза.

- Каже ли ви, ще трябва да ви убие - обади се Уил.

Марк енергично тръсна глава и сведе очи. В погледа му нямаше нищо весело. Гласът му стържеше по начин, който разтревожи Уил.

- Не. Ако ви кажа, други хора ще ви убият.

22 май 2009 г.

Стейтън Айлънд, Ню Йорк

Консуела Лопес бе уморена и измъчвана от болка. Намираше се на кърмата на ферибота за Стейтън Айлънд, на обичайното си място до изхода, за да може да слезе бързо. Ако изпуснеше автобус 51 в 22,45, щеше да є се наложи да чака дълго следващия на спирката при терминала Сейнт Джордж. Деветте хиляди конски сили на дизеловите двигатели предаваха вибрациите си на крехкото є тяло и я унасяха, но тя бе твърде подозрителна към останалите пътници, за да си позволи да затвори очи - боеше се, че може да се прости с чантата си.

Вдигна подутия си ляв глезен на пластмасовата пейка, но отпусна петата си върху вестник. Да сложи обувката си направо върху седалката щеше да бъде грубо и неприлично. Беше изкълчила глезена си, когато се препъна в кабела на собствената си прахосмукачка. Чистеше офис в долен Манхатън и това бе краят на един дълъг ден и една още по-дълга седмица. Слава Богу, че неприятният инцидент се случи в петък и разполагаше с уикенда, за да се възстанови. Не можеше да си позволи да пропусне работен ден и се молеше до понеделник всичко да бъде наред. Ако в събота вечер още я болеше, щеше да отиде на сутрешната меса в неделя и да помоли Дева Мария да є помогне да се излекува бързо. Освен това искаше да покаже на отец Рохас странната пощенска картичка, която бе получила, и да уталожи страховете си във връзка с нея.

Консуела бе невзрачна на вид жена, която говореше съвсем малко английски, но беше млада и имаше приятна фигура, поради което винаги беше нащрек за евентуални опити за сближаване. През няколко реда с лице към нея седеше млад латинос в сив суичър и непрекъснато є се усмихваше, и макар че отначало Консуела се чувстваше неудобно, нещо в белите му зъби и живите му очи я подтикна да му се усмихне любезно в отговор. Това се оказа достатъчно. Той се представи и прекара последните десет минути от пътуването до нея, като є съчувстваше за нараняването.

Когато фериботът пристана, Консуела скочи на кея, като не прие предложението за помощ. Младежът учтиво тръгна на няколко крачки зад нея, макар че тя се движеше със скоростта на костенурка. Предложи є да я закара до дома є, но тя отказа - и дума не можеше да става. Но тъй като фериботът бе закъснял с няколко минути, а и придвижването є бе бавно, тя изпусна автобуса си и размисли. Младежът є се виждаше свестен. Бе забавен и се отнасяше с уважение към нея. Накрая тя прие предложението му и се прекръсти за по-сигурно, докато той отиваше да вземе колата си от паркинга.

Докато наближаваха отбивката към дома є на Фингърборд Роуд, настроението му се промени и Консуела започна да се тревожи. Тревогата се смени със страх, когато той подмина на пълна скорост улицата є, без да обръща внимание на протестите є. Продължи да кара мълчаливо по Бей Стрийт, след което рязко зави наляво и се насочи към парка "Артър фон Брайсън".

В края на тъмната улица тя плачеше, а той крещеше и размахваше сгъваем нож. Накара я да излезе от колата и я задърпа за ръка, като я заплаши да я наръга, ако започне да вика. Вече не му пукаше за навехнатия є глезен. Накара я да тича през храстите към водата. Тя трепереше от болката, но бе твърде уплашена, за да издаде и звук.

Тежката, мрачна маса на моста "Верацано-Нароус" се издигаше пред тях застрашително. Наоколо не се виждаше жива душа. Излязоха на една полянка и той я събори на земята и грубо изтръгна чантата є. Тя захлипа и мъжът є нареди да си затваря устата. Прерови вещите є и прибра няколкото є долара. После намери бялата пощенска картичка с нарисувания на ръка ковчег и датата - 22 май 2009 г. Погледна я и се усмихна садистично.

- Usted me piensa le envoi esto? - попита той. Мислиш ли, че аз съм ти пратил това?

- No sй - изхлипа тя, клатейки глава. Не знам.

- Bien, le estoy enviando esto - със смях каза той, като разкопчаваше колана си. Е, аз го изпратих.