Ченге на плажа

1.

Полковника ми се обади в края на август. Беше един от онези горещи, влажни безкрайни дни, в които нап-

разно търсиш ново прилагателно за жегата, но накрая от усилията ти остава единствено соленият вкус в крайчеца на устата. Изненадах се да чуя стареца. Първо, всеки, който разполагаше с пари за личен треньор, в общи линии използваше част от тях, за да се махне от Маями през лятото, и от време на време това ми оставяше време за риболов. Току-що се бях върнал от кея при Холоувър с улова си за деня - две ричоли*, когато телефонът иззвъня. Планът беше да ги изпържа в малко зехтин с няколко резенчета лимон за компания. Но след разговора си с полковник Патерсън сложих рибите да спят зимен сън, взех си набързо един душ и подкарах към Сънсет Бийч. В края на краищата там живееха парите.

Сега ми се видя странно, че преди бях наричал дома на Полковника "къщата на светлината", но тя наистина заемаше толкова голям дял от архитектурата, сякаш бе разчертана в плановете. Имението беше цялото в огледала, бяла стомана и безочието, което идва с голямото богатство. Представляваше само математика, пари и нечовешка прецизност и през нощта беше великолепно, особено при пълнолуние. Но в него имаше нещо, което притесняваше. Не мога да го опиша, мога само да кажа, че не беше място, където биха кацнали птици. Но пък струваше 10 милиона долара, а с толкова пари човек можеше да си купи колкото птици си поиска. Странното беше обаче, че въпреки всичкото стъкло вътре не се виждаше нищо.

Когато диамантената къща била наполовина готова, цените на имотите на четвърт миля от двете страни на протока, според слуховете, се били вдигнали тройно и филмовите звезди започнали да се появяват с отворени очи и портфейли. Така че в крайна сметка беше хубаво човек да има клиент в Сънсет Бийч, а и аз доста харесвах Полковника. Ако някой ме попита дали съм срещал в живота си истински гений, със сигурност бих внесъл своя принос в разговора, споменавайки името на полковник Андрю Патерсън. Бивша зелена барета, той беше служил във Виетнам в дните преди някой изобщо да беше чувал за зелените барети, но това беше само войнишката част от историята. Следваха годините му на военен учен, зает със свръхсекретни опити за правителството. Професор Патерсън, защитил докторат по химия в Уест Пойнт, по-късно бе основал и собствена биотехнологична компания, "Пелюсид Лабс", с която беше натрупал и състоянието си. Ясно ви е, че Полковника беше много интересен човек, с когото да прекараш един час.

Но колкото и чудесно да бе да имаш богат клиент с красив ум, още по-чудесно беше да имаш богат клиент с красива дъщеря - богато момиче, което накрая тренирах безплатно. (И защо не? Кой казва, че богатите нямат нужда от благотворителност?) Така че докато карах натам през онзи горещ ден в края на август, всъщност не мислех нито за ума, нито за парите. Макар че, ако трябва да съм честен, станеше ли дума за Вивиан Патерсън, направо забравях да мисля, но не се срамувам да си го призная. Не може цял живот да стоиш вързан за мачтата на разума, а Вивиан беше толкова добра причина да се развържеш, колкото всяка друга жена, която някога бях срещал. Просто трябваше да знаеш как да оцелееш в компанията є. С нея човек яхваше нестабилната вълна на възбудата под вечната угроза да се разбие, но това беше вълна, която яздиш с усмивка на лице, макар и глупава.

Пазачът в кабинката при портата погледна колата ми и веднага разбра, че не живея близо до Сънсет Бийч. Поради тази причина излезе с бележника си и записа името ми, номера на колата и точния час. Така, ако някой Пикасо изчезнеше, щяха да знаят откъде да започнат търсенето. Погледнах покрай будката на пазача нагоре по алеята, която водеше към къщата на Полковника. Скосеният є покрив се беше наклонил в жегата, сякаш преди е бил по-висок, а сега се е стопил. Когато проверката свърши, подкарах много бавно през коридора от супервисоки калифорнийски палми, които ограждаха от двете страни здраво отъпкания път от бял чакъл, и минах през втората порта. Колата вдигна облак прах, който увисна във въздуха за миг, преди бризът да го разпръсне и да видя създадения от човешка ръка блясък на имението на Полковника.

Паркирах колата, минах покрай пилона, на който в онзи ден нямаше флаг, качих се до вратата, натиснах звънеца и зачаках. Черното бентли беше паркирано косо на моравата, но въпреки че червеното порше, което толкова добре си спомнях, не се виждаше никъде, сърцето ми биеше лудо в очакване. Докато чаках на вратата и звъннах повторно, имах усещането, че съм влязъл като крадец, сякаш не трябваше да съм тук, сякаш не бях удържал на думата си, като се върнах, и бях накърнил нещо свято, нещо лично, обещанието, което си бях дал. Прииска ми се да си тръгна, но когато си толкова близо, вече е прекалено късно. Обвързал си се, макар че може още да не го знаеш.

В този момент Домингес, фамилният шофьор, излезе от гаража, предназначен за четири коли, и ме видя да чакам пред вратата. Махна ми, но не се приближи, което ми се видя странно, защото едно време доста се бяхме сприятелили. Беше дошъл от Сантяго, Куба, още преди революцията и бе работил всяка възможна работа, преди да постъпи на служба при Полковника през седемдесетте. Говореше за бейзбол, все едно беше есперанто, и единственият човек, когото мразеше повече от Кастро, беше Джордж Стайнбренър*. Даже имаше теория, че двамата са свързани помежду си. Когато никой не дойде да ми отвори, тръгнах към него да го поздравя, като реших, че може би не ме е познал.

Домингес беше вдигнал капака на бентлито и се взираше в най-чистия двигател, който някога бях виждал извън автомобилно изложение. Не изглеждаше добре. Кафявите му очи бяха изгубили блясъка си, изглеждаха замъглени, а кожата около тях имаше болнав жълтеникав цвят - два бръмбара, потънали в локви от плюнка. При последната ни среща все още притежаваше издръжливата жилава физика на остарял боксьор лека категория и на седемдесет изглеждаше като кората на старо дърво. Сега беше съвсем слаб, с изключение на леко издутия корем под сакото, който не се връзваше с измършавелите му ръце и крака. Здрависахме се, след което той отново се надвеси над мотора.

- Комо естас? - попитах го аз.

- Добре.

- Двигателят изглежда чудесно - продължих. Ясно ми беше, че не иска да разговаря с мен, но въпреки това продължих, като си мислех, че лошото му настроение вероятно може да се оправи с една-две шеги.

- Не мислех, че ще дойдеш пак - рече той, без да ме погледне в очите.

- Аз също - отвърнах. - Полковникът ми се обади.

Затръшна капака и се обърна с лице към мен. Определено беше болен, но в изражението му имаше нещо повече от болест. Нещо, помислих си, сродно на разочарование. Извади бял парцал от задния си джоб и си изтри ръцете.

- Радвам се, че те видях, Джак. - Извърна се и се запъти към гаража. Не му повярвах. Според мен изобщо не се радваше да ме види.

Изключително дебелокож съм в това отношение и не страдам от безсъние заради подобно хладно държание. Но въпреки това ми се видя странен и се почудих дали в тялото му не се е вмъкнал някой извънземен. Наблюдавах го как се отдалечава, а после се върнах и отново натиснах звънеца.

Чуха се бързи стъпки, прислужницата отвори вратата и безмълвно ме поведе през арките на всекидневната. Къщата беше прохладна като метално шкафче, но вътре щеше да е студено независимо от температурата. Стените бяха с цвят на слонова кост и изключително широките мраморни плочи изглеждаха така, сякаш са отрязани от някой айсберг. Имаше вази, скулптури и картини по всички стени, някои мексикански, но предимно азиатски. На стената над камината висеше портрет на първата жена на Полковника, майката на Вивиан, красива наполовина французойка, наполовина виетнамка. Той се беше оженил за нея въпреки съветите на командирите си в дните, в които все още "съветвахме" в Сайгон.

Портретът ми напомни отново за Вивиан. Първата му жена беше имала същия овал на лицето и високи скули, същата лееща се черна коса. Беше починала в автомобилна катастрофа по време на евакуацията на Сайгон. Полковника довел Вивиан в Щатите, когато била още в пелени, и няколко години по-късно се оженил за богата дама от висшето общество, чието семейство било натрупало парите си в издателския бизнес. То беше осигурило първоначалните средства на "Пелюсид Лабс", биотехно-фармацевтичната компания на Полковника. От този брак се беше появил син, природеният брат на Вивиан, Ник, когото доста време се бях опитвал да харесам, преди да се откажа и да си намеря по-лесно хоби.

Полковник Патерсън не говореше много за втората си жена. Знаех единствено, че се е казвала Мона, че семейството є е притежавало Върмонт и че е погребана в Палм Бийч Каунти. Ако някъде в къщата имаше неин портрет, така и не го бях видял. Може би Полковника държеше снимката є в портфейла си, макар че се съмнявах. Той беше сантиментален, колкото трап на кораб в навалица. Трудно беше да не заподозреш, че бракът е бил главно за парите.

Извърнах се без причина и видях Рудолф Уилямс да ме гледа от втория етаж. Той беше довереният човек на Полковника, бяха служили заедно в армията, преди и след Виетнам. Слезе по витата стълба, движейки се с лекотата на човек, който много добре знае как да се движи. Нито веднъж не ме изпусна от поглед. При предишните ни срещи рядко не се беше опитвал да ме сплаши по един или друг начин - по неговия си полуприятелски, наперен мачо начин. За него бях натрапник, който нямаше място близо до семейството, което на практика го беше осиновило. Този факт не се промени дори когато започнах да се виждам с Вивиан и всички го знаеха.

Уилямс - никой друг освен Полковника не го наричаше Рудолф - така и не разбра защо Полковника беше избрал да работи с личен треньор вместо с него, мъж, който изглеждаше така, сякаш е израснал във фитнес салона, но отговорът беше прост: двамата бяха заедно от много отдавна и Полковника беше решил, че има нужда от малко разнообразие в живота си, от човек с нов куп истории. А и му харесваше да има бивше ченге за треньор. И да, беше ме проверил напълно, и то с помощта на хора, което човек като Полковника би трябвало да познава. Когато се появих за първата ни тренировка, той вече разполагаше с досието ми чак до детската градина и ясно ми даде да го разбера. Освен това знаеше защо вече не съм в нюйоркската полиция, но така и не повдигна този въпрос, макар че бяхме разговаряли за всичко останало.

Уилямс изглеждаше на около петдесет и според досието му явно беше прекалено луд дори и за зелените барети, което е страшничко, като се замисли човек. Затова в армията служил като патрул на големи разстояния, за да не върши щуротии. Понякога изчезвал в джунглата със седмици, режел носовете и ушите на хората и ги носел вместо разписки обратно в базата. Колкото повече уши, толкова повече пари. Беше метър и деветдесет и тежеше около сто и трийсет кила, но без стероидите щеше да е най-много сто и десет. Главата му беше обръсната и имаше искрящите сини очи на викинг в атака и червен засукан надолу мустак, осеян тук-таме с бяло. Не беше трудно да си го представи човек с огърлица от човешки уши. Беше отгледан за война, прекалено натегнат за цивилния живот.

Огледа ме от главата до петите и се ухили.

- Размекнал си се - рече той. - Какво става? Да не си се захванал с йога?

- Оригами - отвърнах му. - Имам черен колан вече.

Стиснахме си ръцете. Неговата беше толкова мазолеста, че ако бях със затворени очи, щях да си помисля, че държа изшкурено парче дърво. Стисна малко по-силно от необходимото, но Уилямс си беше такъв: никога не пропускаше възможност да ти покаже колко пт мъж е от теб.

- Още мога да счупя пет дъски с едната ръка - уведоми ме той и огледа ръцете си така, сякаш току-що ги е открил под леглото.

- Да беше станал дървар, колко пари щеше да спестиш от резачки.

- Това трябваше да е смешно ли?

- Къде е Полковника, Рудолф? Не съм дошъл да си говорим за доброто старо време.

Намръщи се, когато чу първото си име.

- Навън, до басейна - рече той. Последвах го покрай стъклената стена към френския прозорец, който водеше към патиото. След прохладата на климатика в къщата, да се натикаш отново в августовската жега беше като да се напъхаш с главата напред в кашон с невидим памук.

Слънцето блестеше по повърхността на плувния басейн и тя искреше като течен тюркоаз. На маса близо до ръба на басейна, под чадър на жълти и зелени райета седеше Полковника. Гледаше към океана през бинокъл. Проследих погледа му и видях бяла яхта, закотвена на около триста метра навътре. Морето под нея беше толкова синьо, гладко и спокойно, колкото водата в плувния басейн. Небето над нея представляваше мечтата на туриста за вечно лято. Единственото петънце в него беше малък самолет, който теглеше банер - не можах да го прочета заради съвършените отблясъци на слънцето. Полковника се изправи, когато се приближих, и притегна колана на черната си копринена роба. Знаех, че не обича да се ръкува, така че дори не понечих.

На височина беше почти колкото мен, но слаб като лисица, сякаш не бе качил нито килограм от колежа. Правата му бяла коса, която растеше V-образно към челото, беше зализана назад върху тясната му глава като прилепнала шапка или латексова качулка на спринтьор. Очите му бяха светлосиви и пронизващи. Имаше тен за милиони, толкова гладка кожа, че сякаш бе ламинирана, и ултраизпъкналите скули на бивш модел - макар че щеше да умре, ако му кажех подобно нещо. Знаех, че беше на седемдесет, но изглеждаше поне десет години по-млад. Кимнахме си и седнахме на два стола от тиково дърво без възглавници.

- Е, Джак - каза той с жизнерадостен тон, който не му отиваше, - как върви работата? - Погледна към Уилямс. - Аз поемам оттук, Руди.

Уилямс кимна и се върна обратно покрай плувния басейн също като тигър, сигурен в стъпките си. Появи се прислужницата и напълни чашите ни с портокалов сок от кристална кана, после я остави на подложката в средата на масата и бързо се оттегли.

- Работата върви добре - излъгах аз. - За това време на годината.

- Тренираш ли някой интересен човек? - попита ме Полковника.

- Само Елвис, но пропусна няколко уговорки и вече започвам да се тревожа.

Той се усмихна и остави чашата си.

- Много време мина, Джак. Липсва ми чувството ти за хумор. Още тренирам, но не е същото без теб. Разбира се, предвид обстоятелствата, разбирам защо предпочете да ме изключиш от списъка си с клиенти. Щеше да е неловко.

- Какво стана с треньора, когото ви препоръчах?

- Раул? О, доста добре се разбирахме, той е чудесно момче. Но знаеш как е. Бях доста разглезен от компанията ти. Раул е свестен човек, но с него не може да се говори - освен за прогресивната съпротива, а както знаеш, тази тема бързо се изчерпва.

- Не и за Раул - отвърнах аз.

- Доста интересни разговори водехме с теб, не мислиш ли, Джак? - Явно се сети нещо. - Между другото дочете ли Гибън?

Имаше предвид подвързания с кожа, зашит на ръка тритомник на "Залез и упадък на Римската империя", който ми беше подарил след като вече бяхме тренирали заедно седмица-две и беше разбрал, че всъщност мога да чета. Беше го купил на търг в Лондон. Това без съмнение беше най-ценното ми притежание и нямаше никакъв смисъл да му казвам, че ако работата не потръгнеше до няколко седмици, щях да го отнеса в някоя заложна къща.

- Прочетох го - отвърнах. - Но мисля, че трябва да го направят на филм като "Междузвездни войни".

Но Полковника не ме чу. Продължаваше да се взира в яхтата. Поклати глава и въздъхна дълбоко.

- Нищо не се променя, нали, Джак? Алчността, корупцията, надутото до пръсване его на политиците, почти до един страдащи от третокласен ум. Забелязал ли си колко рядко амбицията отговаря на способностите? Вземи Калигула например: напълно луд, но нищо не е можело да се направи. Разбира се, накрая го убили, но дотогава Рим вече бил съсипан - поне от морална гледна точка. Амбицията и лудостта водят до катастрофа.

- Това без съмнение е вярно, особено за императорите, но има различни видове амбиции нали, полковник? Да вземем вашите например. Парите не ви интересуват чак толкова много. Дошли са ви като страничен ефект. Сега сте богат и отегчен. Остава ви или политиката, или самоубийството. Защо не се кандидатирате за кмет или даже за комисар на града? Така ще можете да ходите на всички смешни събрания, които се провеждат всяка седмица?

- Мислиш ли честно, че имам такт за това? Да слушам един куп кретени как спорят с часове да издигнат ли, или да не издигнат поредния ужасен небостъргач на Колинс Авеню? Или как да оскубят повече долари от туристите следващата зима? Познаваш ме добре и ти е ясно, че не ставам.

- Точно това е мисълта ми, полковник - отвърнах му аз. - Вие изобщо нямате такт. Не сте го развили. Също като мускул, който никога не е бил използван.

- И децата ми често казват същото, особено Ник. Смятат, че ми липсва топлота. Вероятно са прави.

В този миг две хлапета с джетове изскочиха от слънчевите отблясъци, сякаш бяха родени от тях, и изреваха към яхтата с пълна газ. Яркооранжевите им спасителни жилетки се носеха зад тях като пелерини. Полковника се изправи и ги проследи през бинокъла. Обиколиха яхтата няколко пъти, после се върнаха по обратния път. Той явно се успокои, когато си отидоха. Седна отново, но лицето му беше намръщено. Разтърка очите си с палец и показалец. Погледът му изглеждаше уморен, лицето - изпито.

- Никога не ме е бивало във връзките, Джак - отвърна той и отново се загледа към морето. - Сигурен съм, че дъщеря ми те е уведомила за това. Армията дава лоша подготовка за нуждите на семейния живот и на моменти, честно казано, дори собствените ми деца ми се струват чужди. Лесно ми е да си представя, че не ги познавам. Не е ли ужасно един баща да говори така? Но поне съм искрен. Проклет съм с ум на наемник, Джак. Мисля за хората с оглед на тяхната полезност и децата ми - особено Ник - явно имат малка полезна стойност, по дяволите!

- Не се отказвайте от него - отвърнах. - Може и да му дойде акълът.

- Не, докато има дори и един долар в доверителния си фонд, няма да се откажа.

Погледна отново към яхтата и поклати глава.

- Иска ми се да бяхме поддържали връзка, Джак - рече той след малко. - Лаская се от мисълта, че двамата с теб бяхме приятели.

- Не се тревожете. И аз не пращам кой знае колко коледни картички.

- Все пак, ако бяхме поддържали връзка, сега щеше да ми е по-лесно или поне по-удобно да те помоля за това, за което смятам да те помоля.

- Само един наемник би изразил така съжалението си, полковник - отвърнах му аз.

- Да, така е. Явно си оставам наемник, независимо от всичко. - Вгледа се в лицето ми за миг. Идея нямах какво търси. - Добре, Джак, какво ще кажеш? Готов ли си за малко приключение?

- Какво сте намислили?

- Въпреки това, което ми каза преди малко, разбирам, че работата ти не върви много през лятото.

Нищо не отвърнах. Отпих глътка портокалов сок и оставих чашата обратно на оранжевата подложка с черен дракон.

- Реших, че и ти, като наемник, може да искаш да изкараш доста пари за нула време.

Отпих още една глътка от портокаловия сок. Беше прясно изцеден, два сантиметра парченца плод се носеха отгоре, но на мен ми беше малко прекалено сладък.

- Разумна мисъл - отвърнах аз. - Може ли да задам един личен въпрос?

- Давай.

- Защо непрекъснато зяпате тази яхта?

Полковника се извърна и ме погледна. В профил лицето му беше по-слабо, отколкото си го спомнях.

- Какво се случи между вас с Вивиан? - попита той.

- Пътищата ни се разделиха.

- С други думи, не е моя работа.

- Не бих казал това. Просто няма много за разправяне.

- Реши, че има прекалено много пари и не е за теб. Така ли?

- Това беше едната част, но имаше и други причини.

- Като господин Метсън например.

- Между другото.

- Струваш ми се малко сприхав, Джак. Не те обиждам, нали?

- Не, изобщо. Никога не съм мислил, че този въпрос ви интересува толкова много.

- Доколкото разбрах, ти си я запознал с Метсън. Така ли е?

- Така е.

- Може би в ретроспекция се оказва, че това не е било умен ход.

- Наричат го мрежа от контакти.

- Щеше да се омъжи за теб, да знаеш.

- Явно говорим за различни хора. Кой ви каза това?

- Единственият човек, който го знае със сигурност.

- Никога не съм имал такова впечатление.

- За нея Метсън беше само средство. Ти видя, че ще стане така, но го остави да продължи. После, когато нещата стигнаха до определена точка, се възмути и си отиде.

- Запознах я с мой клиент на едно парти, Анди. Това не значеше, че трябва да спи с него.

- За пръв път ме наричаш "Анди". Въпреки че толкова пъти съм те молил. Все ми викаше "полковник" или "сър". Сега стана "Анди". Приятели ли сме вече, Джак? Трябва ли да съм поласкан, ах, ти, сдържан и студен кучи сине?

- Защо да сте поласкан? Много по-добре е от "тате".

Той се разсмя.

- Толкова ли зле щеше да бъде? Винаги съм смятал, че се разбираме доста добре.

- Защо не ми кажете по каква причина ме извикахте да дойда тук днес? Не искам да бъда груб, но става късно, а не искам да карам Елвис да ме чака. Не се знае, днес може и да се появи.

- Вивиан попадна в лоша среда, след като ти си тръгна.

- Беше в лоша среда и когато я срещнах. Живееше в Тату Сити много преди аз да се появя.

- Добави и Метсън към населението, евтин порнограф.

- Запознах я с много хора: лекари, политици, адвокати, дори с един антрополог. Тя си го избра от доста народ. Изборът си беше неин, не мой, нито ваш.

- Ти го остави да я вземе. Дори не понечи да се бориш. Той имаше пари, а ти не, затова просто му остави Вивиан. Очаквах най-малкото да го смажеш от бой. Бях разочарован от теб, Джак.

- Предполагам, че затова ме извикахте тук днес. За да седим и да се чувстваме разочаровани взаимно. Така ли е? - изправих се. - Обикновено ми плащат за времето, полковник. То е единственото, което имам за продажба и струва нещо. Но няма проблем. Този път черпя.

- Какво ще кажеш да изкараш сто хиляди долара?

Поколебах се за миг и се втренчих в набразденото му чело. После седнах отново.

- Знам, че не можеш да бъдеш купен - продължи Полковника. - Но се надявам да те взема под наем, поне за няколко часа.

- Какво общо има това с Вивиан?

- Май изиграх тази карта прекалено рано.

- Не, не беше прекалено рано, но я изиграхте. И то здраво. Не можете вече да я върнете обратно в тестето.

- Виждаш ли онази яхта там?

- Виждам я.

- На нея има мъртвец.

Сърцето ми подскочи и се удари в гръдния кош, после се върна обратно, готово да опита пак. Втренчих се в Полковника за миг, после свалих малко слънчевите си очила и погледнах към яхтата.

- Мъртвец - рекох. - И кой е той?

- Метсън.

- Метсън? - Поех си дълбоко въздух, без да отмествам поглед от яхтата.

- Разходи се с мен, Джак. Схващам се, когато се заседя на едно място.

Поехме по тясна пътека до тухлена стена, докато тя не зави към белведерето, където обикновено седяхме с Вивиан, и после продължи покрай отдавна изоставените тенис кортове, чиито мрежи висяха отпуснато и вяло в палещата обедна жега. Следваше японската градина, която Полковника построил с много средства, когато купил имота. Дори Зеления гигант* обаче не би могъл да помогне за успеха на това начинание. Климатът беше прекалено влажен, почвата прекалено солена, слънцето прекалено неумолимо. Градинарите, внесени също като бонсаите, които засаждаха, били принудени да използват само местни видове. Всичките, с изключение на един, се върнали у дома - съсипани и ядосани, но щедро възнаградени за усилията си.

Полковника спря внезапно и ме погледна. Мислех си за мъртвия Метсън на лодката. Спрях, вдигнах един малък камък и разсеяно го хвърлих в езерото с рибките, където яркооранжеви кои** се стрелкаха като луди, търсейки изход.

- Така и не ми каза защо си напуснал полицията в Ню Йорк - рече Полковника без всякаква връзка.