Каквото кажем, става: Интервенции

1.

КАКВОТО КАЖЕМ - СТАВА

Кембридж, Масачусетс (10 февруари 2006 г.)

В "Ню Йоркс Таймс Магазин" Джеймс Троб пише: "Ясно е, че нормите и споразуменията не са пречка за нарушителите на законите. Наложената от Хартата на ООН забрана за териториална агресия не възпря Саддам Хюсеин да анексира насилствено Кувейт." По-нататък той казва: "Когато се налага прилагане на военна сила, Съединените щати действат и ще продължават да действат самостоятелно. Докато за каузата на дипломацията е потребно поддържането на общи позиции."1

Троб знае прекрасно, че Съединените щати държат първенство в погазването на закона, тотално пренебрегват международното право и декларират открито това. Законът е в нашата дума. При все че беше крайно нарушение на Хартата на ООН, Съединените щати окупираха Ирак.

Защо не е отбелязал това в статията си, щом е наясно как стоят нещата?

Защото ще се лиши от сътрудничеството си с "Ню Йорк Таймс". Съществуват определени правила, с които си длъжен да се съобразяваш. В добре управляваните общества човек говори не това, което знае, а това, което трябва да се казва в услуга на властта.

Припомня ми онази история за Александър Велики и пирата. Ще я разкажете ли?

Не зная дали е по действителен случай, но св. Августин описва как при Александър отвели един пират и той му казал: "Кой ти позволява да кръстосваш с пиратския си кораб моретата и да тормозиш населението?" Пиратът му отвърнал: "А на теб кой ти позволява да тормозиш целия свят? Наричат ме пират, защото върша това с обикновен кораб. А теб те наричат цар, защото си с огромна флота. Само че от твоето разбойничество страдат много повече. И злото, което вършиш, е несравнимо по-голямо от моето."2 Такава е картината на нещата. Маке-донският владетел е оставен да върлува по целия свят, но името на голям престъпник носи пиратът.

През януари 2006 г., по време на американската ракетна атака срещу Пакистан, бяха убити осемнадесет цивилни граждани, а в уводната статия на "Ню Йорк Таймс" пишеше: "Това са справедливо нанесени удари срещу избягали водачи на "Ал Кайда".

"Да, защото "Ню Йорк Таймс" винаги са поддържали идеята, че Съединените щати са държава, която не трябва да попада под ограниченията на закона. И няма нищо чудно. Съединените щати разполагат с привилегията да прилагат сила, където пожелаят, независимо от последствията. Ако се окаже, че сме нанесли погрешно удар на някой невинен народ, можем просто да се извиним: "Съжаляваме, не народът беше нашата цел." Но независимо от това правата за използване на сила от страна на Съединените щати не трябва да бъдат ограничавани."3

"Таймс" и други либерални медии редовно изразяват загриженост относно постоянните форми на наблюдение вътре в страната и накърняването на личната тайна. Защо тази тяхна тревога не се простира и към престъпването на закона в международен план?"

Всъщност медиите, подобно на Джеймс Троб, на практика са изключително ангажирани с погазването на международното право, но само когато извършителят е от противната страна. Ето защо става дума за един твърдо определен подход. Тук не бива да говорим за двойствен подход. Това е общо, стандартно мерило за подчинение и господство. Хората от властта са тези, на които им досажда постоянното наблюдение. На тях то не им е по вкуса. Те не обичат хора над себе си, които да надничат в личната им електронна поща, затова е нормално да ги изнервят механизмите за постоянно наблюдение. Що се отнася обаче до грубото потъпкване на международното право, определено от Нюрнбергския съд като "най-тежкото международно престъпление", което "по своята природа съдържа натрупаната злост на определена общност" - като например нахлуването в Ирак, за тях това не е нищо особено.4

Има една важна и интересна книга, за която естествено не са представяни почти никакви отзиви - нейни автори са двама експерти по международно право, Хауард Фрайъл и Ричард Фолк. Заглавието є е "Документирано от вестника". В центъра на вниманието им са конкретно "Ню Йорк Таймс" и начина, по който там отразяват проблемите с международното право, просто защото е вестник от изключителна величина.5 Останалата преса е същата. Фолк и Фрайъл отбелязват, че съществува един трайно установен практически модел: щом международният закон е нарушен по някакъв начин от противниковата страна, това е абсолютно безобразие. Но щом е действие от страна на Съединените щати, не е нищо особено. Като един от многото примери авторите посочват, че през периода от 11 септември 2001 г. до 21 март 2003 г., периода на окупацията на Ирак, вестникът е публикувал седемдесет уводни статии по темата за Ирак, но в нито една от тях не са били споменати "Хартата на ООН" и "международното право".6 Това е нещо характерно за вестник, според който Съединените щати не бива да бъдат ограничавани от закона."

На 4 април 1967 г. в своята проповед в една църква в Ривърсайд Мартин Лутър Кинг, казва: "Дори да ги измъчва гласът на съвестта, хората трудно поемат риска да се опълчат срещу политиката на управляващите, още повече - във време на война."7 Вярно ли е това?

Примери ще видите навсякъде по света. В Съединените щати това е абсолютно очевидно. Но през 1967 г. дали наистина страната е била "във война"? Така го описва Кинг. Странна представа за водене на война. Щатите нахлуха в друга страна, и още по-точно - нападнаха цял Индокитай, без да са били предизвикани от някакви вражески действия. Кое тогава е било война? Това си беше чисто и просто военна агресия.

В своето изказване "Проблемите на гражданското подчинение" Хауард Зин казва, че нашият проблем е "не в гражданското неподчинение... Нашият проблем е гражданското подчинение", без-прекословното покорство на хората. Как да се справим с това?8

Хауард е абсолютно прав. Покорството и подчинението на властта са проблем навсякъде, не само тук. У нас обаче той добива изключителна острота поради мащабите и мощта на държавата, ето защо неговата актуалност е много по-изявена, отколкото в Люксембург, да речем. Но сам по себе си проблемът е един и същ навсякъде.

Можем да се вгледаме в съществуващите примери, за да открием как да се справим. В собствената ни история има множество подобни примери. И в други части на полукълбото се срещат такива. В Боливия и Хаити например проведоха демократични избори, каквито ние в Щатите не бихме могли и да си представим даже. Бяха ли двамата кандидати в Боливия богаташи, възпитаници на Йейл, членове на обществото "Череп и кости" и поддръжници на еднакви програми поради факта, че едни и същи корпорации финансират и двамата? Не. Народът на Боливия избра човек от собствените си среди - Иво Моралес. Ето това e демокрация. В Хаити Жан-Бертран Аристид сигурно щеше да спечели изборите отново, ако в началото на 2004 г. американците не го бяха прогонили от Карибите. В Хаити и Боливия хората се стараят да бъдат участници в системата на демокрацията. Ние тук не го правим. Нашето си е чиста форма на подчинение. Нужно е известно неподчинение, само колкото да възстановим живеца на демокрацията. Това не е някаква крайно радикална идея.

Победата на Иво Моралес в Боливия през 2005 г. е първият пример в Латинска Америка за държавен ръководител, който е представител на коренното население.

Това е от изключително значение по отношение на Боливия, защото коренното население е преобладаващо в тази страна. Ето защо можете да бъдете убедени, че Пентагонът и американските специалисти по гражданско планиране са крайно загрижени по този въпрос. Латинска Америка вече се изплъзва от контрол и в допълнение към това за първи път на политическата сцена излизат представители на многобройните местни народи. В Перу и Еквадор броят на коренното население също е доста внушителен, а това са страни, производителки на енергия. Някои общности в Латинска Америка настояват дори за създаването на индианска нация. Те искат да бъдат господари на собствените си ресурси. Всъщност голяма част от тях даже не искат да развиват тези ресурси. Те предпочитат да си гледат своя вътрешен живот, вместо да излагат на унищожение обществото и културата си, а хората им да дремят по задръстванията в Ню Йорк. Това е демокрация, на която ние тук все още не сме дали път.

Не сме длъжни да се примиряваме с това положение, обаче. В миналото е имало много случаи, когато американският народ е предизвиквал големи промени. Споменахте Мартин Лутър Кинг. Той веднага би ви казал, че не е действал сам. Бил е част от масово движение, постигнало солидни резултати. Кинг получава признание заради противопоставянето си на расистки настроените шерифи в Алабама. Можете да чуете всичко това по време на честванията на Деня на Мартин Лутър Кинг. Но когато той обръща поглед към проблемите на бедността и войната, бива заклеймен. С какво се занимава той към момента на убийството му? Подкрепя протеста на метачите и сметосъбирачите в Мемфис и планира Похода на бедните към Вашингтон. Затова той не получава по-голямо признание, отколкото за недотам емоционалната му и позакъсняла опозиция на Виетнамската война. Всъщност той бива остро критикуван.9

Тук не става въпрос за квантова физика. Има комплицирани моменти и детайли. Трябва да се чете много и да се търси вярната информация, но основните принципи са толкова ясни, че е необходимо да си наистина сляп като къртица, за да не ги видиш.

2.

Ливан и кризата в Близкия изток

Кембридж, Масачусетс (15 август 2006 г.)

Според официалната версия последната офанзива на Израел срещу Ливан представлява акт на самозищата от страна на Израел, след като на 12 юли "Хизбула" - при трансгранична атака - уби осем и плени двама израелски войници.1 Президентът Буш заяви, че "Хизбула" със своето нападение над Израел са довели до кризата.2 Прозират ли пролуки в официалната версия?

Много даже. В строгия смисъл фактите са точни. Трябва обаче да отбележим, че САЩ и Израел никога не са били чужди на практиката на пленяване на войници, нито даже на отвличането на мирни граждани, което е още по-тежко като престъпление. Десетилетия наред Израел отвлича мирни граждани, но на никого не му е хрумвало да напада тази страна в отговор на нейните действия.3 Картината придобива още по-драматичен характер, като добавим, че сегашната вълна на насилие не води началото си от 12 юли. Тя започна непосредствено след 25 юни в Газа, когато на границата "Хамаз" плениха един израелски войник и убиха двама.4 Това отприщи мощна вълна на насилие, при която през юни в Газа израелците убиха четиридесет палестинци, а през периода от 28 юни до края на юли имаше учестени атаки от страна на Израел и бяха убити над сто и седемдесет човека.5 Само за един месец израелското насилие нарасна четирикратно.

Но ден преди това, на 24 юни, се случи още нещо, и то е, че израелските сили отвлякоха от Газа двама цивилни палестинци - лекар и неговия брат.6 Този случай не остана скрит, тук-там излезе информация за него.7 Но това не възбуди никаква реакция. Никой не стигна до заключение, че Израел трябва да бъде нападнат и подложен на разрушение. Така че според нашите стандарти не са налице абсолютно никакви основания за американско-израелското нахлуване в Ливан. Това е едното.

Другото е, че без значение кой как тълкува акциите на "Хизбула", те бяха представили конкретно определени цели. Едната беше да направят размяна на затворници. Да се върнем два месеца преди това, през февруари 2006 г. - тогава близо 70% от ливанското население, макар да не симпатизира особено много на "Хизбула", е подкрепяло идеята за размяна на пленени израелски войници срещу затворници, защото им е добре известно, че в продължение на десетилетия израелците не са спирали да отвличат и убиват ливански граждани.8 Точният им брой е неизвестен, защото това се пази в тайна. Другата причина, официално представена от "Хизбула", беше желанието им да покажат солидарност и подкрепа към населението от Ивицата Газа, подлагано на непрекъснати нападения. В арабския свят единствено "Хизбула" предоставя реална подкрепа на днешните палестинци.

Но в непосредствена връзка с тези събития съществуват множество допълнителни обстоятелства, които рядко се споменават. Става дума за това, че през януари 2006 г. палестинците проведоха свободни избори и не гласуваха за предварително определения кандидат, като за повечето места в парламента избраха членове на "Хамас".9 При провеждането на свободно гласуване никой не ти позволява да избираш различен от набелязания кандидат. Такава е нашата концепция за демокрация. Демокрацията е валидна само когато изпълняваш каквото сме ти наредили, не когато гласуваш за човек, който не ни е по вкуса. Ето защо Израел и Съединените щати моментално предприеха срещу палестинците изключително тежки санкции и за наказание им наложиха ембарго, започнаха да ги подлагат на варварски актове, причиниха глад. От всичко това ще добиете ясна представа какво означава "укрепване на демокрацията". Трябва да отбележа също, че Израел умножи престъпленията си в Газа, които и без друго вече бяха добили доста тежък характер. Според сведения от израелски дружества за човешки права Израел е превърнал Газа в най-големия затвор в света.10

По същото време на Западния бряг Израел, с неизменната подкрепа на САЩ, проведе програма, която израелците наричат с евфимистичното име "сближаване", а Щатите я представят като "оттегляне". В действителност това е програма за анексиране и кантонизиране, чрез която Израел присвои ценни земи и жизненоважни ресурси, предимно водоизточници, изработи също така проекти за заселване и инфраструктура, с цел да накъса стесняващата се палестинска територия чрез неприкосновени кантони. На практика те са разположени на разстояние един от друг, както и от късчетата площ в Ерусалим, които бяха оставени на палестинците като център на техния търговски, образователен и културен живот.11 Израел, подпомаган отново от Щатите, завзе долината на река Йордан. Така че освен главния затвор в Газа, на Западния бряг са изградени още няколко затвора.

Естествено, всичките тези покровителствани от Америка израелски програми са абсолютно незаконни, те са престъпление спрямо наредбите на Съвета за сигурност, на решенията на Международния съд. А в положение на окупация условията за живот на палестинците вече години наред са крайно тежки.

Според многобройни източници "Хизбула" в Ливан и "Хамас" в Палестина не признават Държавата Израел и са решили да я унищожат. Освен това те обстрелват Израел с ракети - от Газа стрелят с ракети "Касам", а от Ливан - с ракети "Катюша".

Да започнем с "Хамас". "Хамас" година и половина спазваше с Израел примирие, което беше прекратено едва след като израелските жестокости бяха възобновени с нова сила. Някои палестинци действително са изстрелвали от Ивицата Газа ракети "Касам" и това е неразумен и престъпен акт. Но знаем каква е причината. Това е отговор на неспирните изстъпления от страна на Израел, на плановете му за превземане, анексиране и кантонизиране на страната. И при все че през тази година и половина "Хамас" се съобразяваше с примирието, Израел не отчете това и продължи с убийствата, бомбардировките и естествено с поддържането на незаконно наложеното ембарго. "Хамас" нееднократно са показвали, че искат сключване на дългосрочно, неограничено примирие и че са готови да водят двустранни преговори за мир, ако Израел приеме да се оттегли от окупираните територии.

Какво да кажем за "Хизбула"? Преди всичко, що се отнася до ракетите, Обединените нации водят подробен отчет за събитията по израелско-ливанската граница. В ООН са регистрирани стотици израелски нарушения по границата, често прелитащи самолети, тътен на изтребители и други акции, които са буквално ежедневни, но от май 2000 г., когато Израел се оттегли от Южен Ливан, до юли 2006 г., с изключение на 28 май 2006 г., не е имало нито едно изстрелване на ракета от страна на "Хизбула" в отговор на израелските трансгранични въздушни нападения, на артилерийския огън, минохвъргачките и танковия обстрел. Няма регистриран друг такъв случай.12

"Хизбула" поддържат становище, че Израел е незаконна държава. Според тях Израел не трябва да съществува. Но водачът им, Хасан Насрала, е повтарял нееднократно, че "Хизбула" ще се съобразяват с желанията на палестинците. Ако палестинците пожелаят двустранно примирие, "Хизбула" също ще се съгласят с това, при все че няма да им допада особено. Между другото, Иран поддържа абсолютно същата позиция. Западът харесва побърканите изблици на Махмуд Ахмадинджад, но над него стои друг човек, който държи властта - върховният лидер на Иран, аятоллах Али Хаменей. А той е направил изявление, че Иран приема позицията на Арабската лига: нормализиране на отношенията с Израел чрез двустранно споразумение в международен план, или с други думи - чрез международен консенсус.13 В целия този театър само двама от главните герои не приемат консенсуса - Съединените щати и Израел. Остава да си зададем въпроса как ще подходим към факта, че Съединените щати и Израел продължават, вече тридесет години, да от-хвърлят и блокират дипломатическото уреждане на израелско-палестинския проблем и със своите противозаконни действия го превръщат дори в нещо невъзможно.