ЗАПАДЕН БЕЙРУТ

ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Седяха на въртящи се столчета около малка пластмасова маса под собственическия поглед на полковник Сандърс - симпатичния дъртак от емблемата на Кей Еф Си. През големите прозорци се лееше слънчева светлина. Зад крайбрежния булевард плажът се виеше като златна панделка, а Средиземно море блестеше като огледало.

Хаким, по-възрастният мъж, седеше със събрани на масата ръце като ученик в началните класове, който чака да започне часът. Ръцете му бяха красиви, с дълги изящни пръсти и грижливо оформени нокти.

- Твърде много! - каза той и кимна към прозорците.

По-младият мъж, чието име беше Бободжон Симони, присви очи и кимна.

- Знам. Много е светло.

По-възрастният мъж поклати глава.

- Имах предвид стъклата. Ако избухне бомба в кола...

Бободжон гризна от пилешката хапка, после изтри ръце с книжна салфетка.

- Това беше отдавна. Вече никой не се бие. Различно е. - Смачка салфетката и я остави на подноса.

Чичо му изсумтя.

- Винаги е различно - каза той, - докато нещо не гръмне.

Бо се изкиска. Е, сигурно би могъл да отвърне нещо остроумно, но това не беше по неговата част, а и в ресторанта беше твърде шумно. На една от централните маси врещеше бебе. Зад тезгяха управителят гълчеше разстроена касиерка, а по вътрешната уредба звучаха ретро ритмите на Тони Бенет и Оум Калтоум.

По-възрастният мъж вирна брадичка към образа на прочутия полковник, лепнат на витрината.

- Дали е бил евреин, как мислиш?

Бо се огледа.

- Кой?

Чичо му кимна към рекламата.

- Собственикът. Устата му е като на евреин.

Бо сви рамене. Облечен беше с черна тениска и грижливо изгладени маркови дънки. Скъпи мокасини и още по-скъп часовник допълваха тоалета му. Всичко беше купено преди седмица от търговски център на няколко пресечки от новия му апартамент в Берлин.

- Ако е евреин - продължи чичо му, - месото сигурно е от позволеното и по нашите изисквания.

"На кого му пука", помисли си Бо. Но на глас каза само:

- Сигурно.

Бо всъщност не знаеше много за евреите. Чувал беше, че в "Алънуд" имало двама-трима, но...

- Хайде да се поразходим - каза чичо му, сякаш изведнъж му беше писнало от ресторанта и всичко останало.

Вън Зеро и Халид седяха в беемвето и пушеха. Като видяха Аам Хаким да излиза от ресторанта с племенника си, изскочиха от колата. Деветнайсетгодишни, двамата бяха облечени в ризи с къс ръкав, кецове и дънки. Зеро държеше хартиен плик с мазно петно от едната страна. Халид пристъпяше до него, понесъл спортен сак през рамо. Понеже вече бяха обядвали, а и не отиваха на футболен мач, Бо предположи с голяма доза увереност, че в книжния плик и в сака носят нещо доста по-тежко от сандвичи и спортна екипировка.

Денят беше прекрасен. Но в Бейрут всички дни бяха такива. Малко по-надолу по плажа, близо до курортния комплекс "Самърленд", сърфисти пореха вълните под безоблачното небе.

Двамата с чичо му тръгнаха под ръка, свели глави в разговор. Вървяха бавно към виенското колело покрай улични продавачи на кокосови орехи и варена царевица. Беше неделя и крайбрежният булевард гъмжеше от народ. Деца с ролери, влюбени двойки, хора, излезли да потичат за здраве. Момичета със забрадки и дълги роби, момичета с къси поли. Сирийски командоси се подпираха на крайбрежната стена и се перчеха с тигровите ивици на униформите си.

- Е, харесва ли ти Берлин?

Бо кимна.

- Става.

Чичо му се усмихна.

- Кое ти харесва най-много?

- Работата.

- Естествено, че ще ти харесва работата - каза чичо му. - Имах предвид извън нея.

Бо сви рамене. Накрая каза:

- Архитектурата.

- Сериозно?

- Да. Харесва ми. Модерна е.

Чичо му вървеше, забил поглед в земята, челото му бе набраздено от дълбок размисъл.

- А фустите?

Бо едва не се задави. Чичо му се усмихна.

- Фустите в Берлин са много разпасани! - каза той и хвана племенника си за ръката. - Така съм чувал.

Бо не можеше да повярва, че си говорят за това. Усети, че се изчервява. Отклони поглед и измърмори нещо, което сам не разбра.

Чичо му се засмя високо и го дръпна по-близо. После изведнъж стана сериозен.

- Намери си приятелка - нареди той. - Германка, холандка... няма значение. Води я на кино, на ресторант. Нека те видят с нея. И махни брадата.

Бо се изуми за пореден път.

- Но... това е забранено!

Чичо му поклати глава.

- Прави каквото ти казвам. И стой далеч от джамиите. Гъмжат от доносници.

Мина секунда, преди да проумее. После се усмихна.

- Добре.

- Онзи твой приятел... Уилсън... той неверник ли е?

- Ами... - започна Бо, но не довърши - имаше и по-любезни начини да се каже, че Уилсън не е мюсюлманин.

Чичо му го изгледа нетърпеливо.

- Имаш ли му доверие?

- Да.

Хаким изопна скептично лице.

- Християнин?

- Не е християнин. Никакъв не е.

Чичо му се намръщи.

- Всеки е някакъв.

Бо поклати глава.

- При него е различно. Не е религиозен.

- Което означава, че г-н Уилсън е...какъв?

Бо се замисли. Накрая каза:

- Бомба.

Хаким се усмихна. Харесваше мелодрамата.

- Каква бомба?

- Умна бомба.

Отговорът, изглежда, допадна на възрастния мъж, защото той спря пред количка за сладолед и купи по един на клечка и за двамата. Когато продължиха нататък, Хаким попита:

- Та тази твоя бомба... защо иска да ни помогне?

- Защото е ядосан.

Хаким изсумтя.

- Всички са ядосани.

- Знам, но... гневът на Уилсън е праведен. Целим едно и също.

Чичо му изпухтя пренебрежително, сведе поглед и поклати глава.

- Не мога да повярвам, че се доверяваш на американец.

- Той не е американец. Тоест е, но и не е. Хората на Уилсън са като нас.

- Искаш да кажеш, че са бедни.

Бо поклати глава.

- Не просто бедни... - Спряха да проследят с поглед един израелски реактивен самолет, който проточи дирята си по небето извън обхвата на противовъздушните оръдия, скрити в бедняшките квартали. Ято гълъби се спусна към стара жена недалеч от тях, и по-точно към торбичката с царевица, която старицата държеше. - Те са... каквито сме били ние преди. Хора на пустинята.

Чичо му изсумтя.

- Живели са в шатри! - настоя Бо.

- Гледаш твърде много филми.

Племенникът му сви рамене.

- Било е много отдавна. Но те не са забравили. Точно като нас.

Бо не беше от красноречивите, иначе би могъл да добави "образно казано". Защото никой от неговото семейство не беше живял в шатра, ако не се броят палатките в бежанските лагери на Червения кръст. Бащата на Бо беше работник от Кайро, емигрирал в Албания след войната от шейсет и седма*. Израснал бе в двустаен апартамент в едно от бедняшките предградия на Кайро. Беше арабин, да, но не от онзи вид араби, които яздят коне и ловуват със соколи. Колкото до майка му... тя беше петата дъщеря на албански селянин. Мюсюлманка - да. Арабка - не. Въпреки това той не беше забравил.

Аам Хаким отхапа от шоколадовата глазура на сладоледа и продължи бавно напред.

- Този Уилсън... я пак ми кажи от колко време го познаваш.

Никакво колебание този път:

- От четири години, осем месеца и три дни.

- Значи не от много отдавна.

Бо се изхили. Горчиво.

- На мен пък ми се струва, че го познавам от векове. Пък и бяхме заедно двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Все едно бяхме женени.

Ред беше на чичо му да вдигне рамене.

- Ще трябва да го изпитаме. Не искам да работя с луд човек!

- Той не е луд.

Хаким изгледа скептично племенника си.

- Дори малко?

Бо се ухили.

- Е, мъничко може би.

Чичо му изсумтя, доволен, че преценката му се е оказала правилна.

- В какъв смисъл?

- Дребна работа - обясни Бо, - но...

- Какво?

- Ами понякога си мисли, че е герой от роман.

Хаким го зяпна сащисан. Не беше съвсем сигурен какво има предвид племенникът му.

- От роман? - попита той.

Бо кимна.

- Нещо като онзи тип Махфуз? Египтянинът, дето спечели Нобеловата награда за литература? Романи като неговите ли?

Бо отхапа от сладоледа си. Шоколадовата глазура и ваниловият пълнеж пленително се смесиха в устата му.

- Не, чичо. Де да бяха като неговите.

ВАШИНГТОН

17 ДЕКЕМВРИ 2004

Първото нещо, което Джак Уилсън направи, когато пристигна във Вашингтон, беше да се изкъпе. А това си беше донякъде странно. Защото къпането не беше по неговата част. Но след като девет години си взимал душ под погледа на надзиратели, перспективата за дълга гореща вана насаме беше просто неустоима.

Лежеше във водата с полузатворени очи и слушаше, хипнотизиран от тишината и парата, как кранът капе. Дните и нощите в затвора бавно започнаха да се отлюспват от него като ледени блокове от глетчер.

"Трябва да ида да се топна в някой горещ извор, помисли си той, като онези в Уайоминг. Само аз, скалите, водата, дърветата и потокът. Борови иглички. Казват, че било като да попаднеш в друг свят. Свят като... Тогава."

Денят се извъртя пред вътрешния му взор на своя собствена скорост. Първо му взеха пръстови отпечатъци в затвора в Пенсилвания, после попълниха документите и му дадоха да ги подпише, накрая му върнаха цивилните дрехи. Последното си беше майтап. Лош майтап. Нищо не му ставаше, освен обувките и часовника. А часовникът дори не работеше.

Не че имаше значение. В "Алънуд", а и във всеки затвор, нещата се случваха бързо, с неумолима тенденция към прогресивно сговняване. Нямаше какво друго да правиш, освен да си излежаваш присъдата, а надзирателите те вдигат на зазоряване всеки ден, да не би да пропуснеш и секунда от нея. Така че не ти трябваше часовник. Трябваше ти таймер. Нещо, което да отмерва назад в години, месеци и дни.

Онази сутрин, когато и последната блиндирана врата се плъзна по релсите си, беше час след зазоряване. Камионетка на Федералното бюро по управление на затворите чакаше зад оградата и бълваше дим под стоманеното небе. Шофьорът ги закара - него и още един тип - до автобусна спирка пред селски магазин в покрайнините на Уайт Диър. Навън беше поне минус пет градуса, а Уилсън нямаше друга връхна дреха освен сакото, с което беше влязъл в затвора.

Побърза да влезе в магазинчето, но не остана дълго там. На тезгяха имаше табелка "ТУК НЕ Е ЧАКАЛНЯ", а по лицето на касиерката се четеше: "Това се отнася за теб."

Затова Уилсън и другият тип излязоха навън и зачакаха на студа като улични кучета, стрелкаха се изпод вежди и потропваха с крака пред входа на магазинчето. Местните селяндури дори не ги поглеждаха.

Толкова ли беше очевидно какви са?

Ами да, като си помислиш. Първо - камионетката с инициалите на Бюрото по управление на затворите. (По-очевидно от това, здраве му кажи.) А и маратонките. Никой не носеше маратонки през зимата, особено когато има сняг. "Багажът" им също ги издаваше - кашон с хартиено тиксо. Нищо чудно, че хората отклоняваха поглед. (Не че гледането настрана щеше да ги спаси. Нищо нямаше да ги спаси. Не би могло.)

Накрая автобусът все пак дойде. В пристъп на остроумие спътникът му рече:

- Глей, глей. И т'ва ако не е Дълго куче! Схващаш ли? Щото автобусът е на "Грейхаунд"*, а хрътките са си дълги.

Купиха си билети до Порт Оторити в Ню Йорк, който се оказа истински кошер, също като всеки федерален затвор, в който Уилсън беше попадал. Но беше и вълнуващо в същото време, защото за пръв път от години насам Уилсън можеше да похарчи пари - истински пари - в магазин. Купи си хотдог и вестник. След това се качи на друг автобус за Вашингтон.

Пристигна малко след четири часа и взе такси до хотел "Монарх", където - благодарение на Бо - имаше резервация. (Което беше добре, защото наличните му авоари възлизаха на по-малко от петдесет долара.)

- Всичко е предплатено. Румсървис, минибар, Нинтендо... - Рецепционистът се усмихна на малката си шега, после плъзна формуляр към Уилсън. - Само попълнете това, ако обичате...

Уилсън написа името си, но когато стигна до празното място за адреса, се поколеба. Имаше шанс, макар и малък, рецепционистът да се усети, че пощенският код е фалшив. Но пък единственият истински пощенски код, за който се сещаше Уилсън, беше кодът на пощенската кутия до поискване към "Алънуд", а той нямаше да му свърши работа. Така че Уилсън промени последната цифра, а останалото си го съчини: ул. "Пайн" №12, Ренде, Пенсилв. 17886. Рецепционистът не реагира, което вероятно означаваше, че никога не е бил в затвора. В противен случай щеше да се усмихне, защото "ренде" беше жаргонна дума за затворник, който е изперкал.

- Ще ви трябва ли помощ за багажа?

Уилсън вдигна глава. Тоя тип поднася ли го? Кашонът с всичките му вещи чакаше на пода.

- Не, благодаря. Ще се справя сам.

Рецепционистът кимна учтиво, после пъхна карта за електронна ключалка в прегънатия на две формуляр, написа отгоре номера на стаята и плъзна всичко към Уилсън. После смръщи вежди, замисли се и вдигна пръст.

- Мисля, че пристигна нещо за вас - каза той. Обърна се, хлътна през някаква врата, след няколко секунди се върна и връчи на Уилсън пакет с опаковката на "Федекс", все едно беше възглавничка за коронация. - Добре дошли в хотел "Монарх"...

Уилсън кисна във ваната половин час, като регулираше притока на гореща вода с леки движения на левия си крак. В един момент температурата на водата се изравни с неговата и той изгуби представа къде е водата и къде - собственото му тяло. Все едно се беше разтворил като захар в чаша чай.

На ръба между съня и реалността той се носеше между два свята и множество самоличности. Затворническият свят и Вашингтон. Затворник и гост в скъп хотел. Светлинки танцуваха от вътрешната страна на затворените му клепачи.

В главата му прошепна глас: "Не бива да се отпускаш така. Отпуснеш ли се, ще свършиш като Марат."

Мислеше за картината, онази на Жак-Луи Давид, която изобразява френския революционер мъртъв във ваната. Отпуснат. Обезкръвен. Преподавателят на Уилсън по история на изкуството в "Станфорд" се беше пошегувал, че картината придавала ново значение на израза "кървава баня". (Което му напомни, че имаше работа за вършене.)

По пода се разплиска вода, когато Уилсън скочи, излезе от ваната и отиде до мивката. Прав пред огледалото, строен, зачервен и лъскав от водата, той се почувства като змия, която току-що е изпълзяла от старата си кожа.

Но татуировките по гърдите му говореха друго. Със счупена игла и писалка с мастило съкилийникът му го беше нашарил, обличайки го с ризата на духовете. Полумесец на едното рамо, звезди на другото. Птици и една мечка, водно конче и груба скица на мъжа, с когото носеха едно име, прекопирана от дагеротипна фотография в една книга. А отдолу се мъдреше надпис от точки и наклонени черти, който в превод от езика на паюта гласеше:

Когато земята трепери,

не бой се.

Той беше Танцуващият с духове.

Докато прокарваше самобръсначката по бузата си, на Уилсън му хрумна - и не за пръв път, - че тази история с татуировките може и да беше грешка. От онези мъжкарски простотии, с които затворът беше пропит толкова, колкото и с вездесъщата миризма на почистващи препарати.

А той и без татуировките се набиваше на очи. Първо, беше висок метър и деветдесет и през всичките години в клетка беше работил на открито и се беше опитвал да води здравословен живот. Лицето му беше потъмняло до цвета на мед, плоско и широко. Орловият нос стърчеше като кука между очите, които също като косата му бяха тъмни, почти черни.

Като всички мъже от народа си и той имаше рядка брада, затова не използваше крем за бръснене. Няколко движения с бръснача бяха достатъчни. Уилсън метна евтината самобръсначка в кошчето за боклук и посегна да вземе белия халат от закачалката на вратата. Беше толкова мек, че все едно се уви в облак.

Пакетът от "Федекс" лежеше на леглото до вратата на банята. Уилсън разкъса опаковката и извади кутия за видеокасета и зимния брой на "Документа математика". С лека усмивка той отвори списанието и отгърна на съдържанието:

Дж. Уилсън:

ИЗОТРОПИЯ И РАЗЛАГАНЕ ПРИ ФАЗОВО СПРЕГНАТИ СКАЛАРНИ ДВОЙКИ

Изпръхтя доволно и се изстреля към минибара, където намери изстудена бутилчица хубаво френско шампанско. Тапата изскочи с тих пукот и той отпи дълга глътка от ароматната течност. "Колко федерални затворници, запита се той, са публикували през последната година статии в научни списания? Дали има друг освен мен? Едва ли." А не беше и плод на щастлива случайност. Това беше третата му публикация за последните четири години - постижение, на което биха завидели не един и двама щатни университетски преподаватели. А магистърската му степен дори не беше по математика!

Уилсън метна списанието на леглото и насочи вниманието си към кутията от видеокасета. Отвори я и намери вътре тесте стодоларови банкноти, стегнати с метален клипс, и син паспорт с червеникави букви: Republica de Chile. И без да го отваря, знаеше какво ще намери вътре - своя снимка и, с малко късмет, името, което беше поръчал на Бободжон. Отвори паспорта със смесица от надежда и опасения.

И ето го. Името. Д'Анкония. Франсиско д'Анкония. Доза адреналин се плисна във вените му. "Започва се. Наистина се започва", даде си сметка той и мисълта го удари като юмрук в корема. Зави му се свят и за миг му се стори, че гледа от ръба на пропаст. Сърцето му биеше трескаво. Стаята се завъртя около него... беше точно както го описваше Ницше. Бездната гледаше в него.

"Може би, помисли си той, може би идеята не е толкова добра. Може би ще е по-разумно просто да тегля чертата и да започна отначало. Да взема парите и да си бия камшика." Би могъл да се установи в Мексико и да се заеме с нещата си сам. Да изгради плана си тухла по тухла. За това Бо не му трябваше. Никой не му трябваше. Но определено му трябваха пари. Много пари. Точно затова се нуждаеше от Бо, от Бо и неговите партньори.

Отпи от шампанското, седна на леглото и махна хартиеното тиксо от кашона, който носеше от "Алънуд". Вътре имаше купчина стари патентни удостоверения, очукан уокмен и копия от съдебни искове, внесени от неговите адвокати. Имаше и две аудиокасети (Разговорен сръбски, I и II), както и малка колекция парцаливи книги: "Hari Poter i kamen mudrosti", "Atlas je zadrhtao"* и Платоновите "Диалози".

Уилсън струпа книгите на нощното шкафче и пъхна в уокмена касетката с разговорен сръбски, част втора. Ще я чуе по-късно. Преди това ще отиде на пазар. Има нужда от едно-две неща, колкото да изглежда нормално. Палто най-вече, както и свестни обувки. И хубав часовник.

Докато се обличаше, погледът му попадна върху кутията на видеокасетата. Обложката показваше гърдеста блондинка с разширени от ужас очи, която бягаше пред приливна вълна с великански размери. Между блондинката и вълната имаше обречен, пък макар и футуристичен, метрополис, върху който с кървавочервени букви се мъдреше заглавието на филма: "Атлантида - население 0!"

Уилсън се запита дали изборът на кутията не е нещо като майтап, но реши, че едва ли е така. По-вероятно разкриваше представата на Бо за "проучване". И защо не? Дори историята за потъналата цивилизация да беше мит и нищо повече, връзката беше повече от очевидна.

Докато лежаха будни в килията нощем, двамата си говореха за много неща, включително за книгите, които четяха. Уилсън запозна Бо с Ницше, а Бо му се отплати с мислите на един арабски революционер на име Кутб. Темата за Атлантида изникна във връзка с един сериал по телевизията и двамата често я обсъждаха. Понеже легендата за Атлантида произхождаше от самия Платон, Бо настояваше, че трябва да е вярна. Уилсън беше по-скоро скептичен, но пък митът можеше да бъде полезен - внушаваше мисълта, че цивилизацията е крехко начинание.

Когато Уилсън излезе от хотела, навън беше тъмно, но не и късно. Взе такси през река Потомак до мола "Пентагон сити", където, с част от парите на Бо, се отдаде на коледни покупки за себе си. Хареса си чифт обувки на Алан Удмъндс, кашмирено палто и комплект дрехи от "Нордстром". В едно бижутерско ателие смениха батерията на часовника му, от друг магазин си купи тоалетни принадлежности. Вече беше късно да се подстриже, но не и да си купи лаптоп. Откри евтин модел в магазинче на "Съркют сити Експрес" в самия мол. Не беше за вярване, но лаптопът струваше два пъти по-малко от стария му компютър, онзи, който правителството беше конфискувало, а беше десет пъти по-мощен и с петдесет пъти по-голяма памет.

По обратния път към хотела попадна в жестоко задръстване, но това не му пречеше. Да седи в таксито, затрупан с подаръци, му напомняше за доброто старо време, когато от инвестиционната банка "Голдман Сакс" му звъняха по два пъти на ден с преработени варианти на... как му викаха? "Предстоящото финансово събитие".

Изобщо беше страхотно да е отново на свобода и да се движи из Вашингтон, този политически тематичен парк. Пентагонът от едната страна, "Арлингтън" от другата. Река и мост. Мемориалът на Линкълн. Мизансцен, който му създаваше усещането, че е звезда в свой собствен филм.

А после се озова отново в "Монарх". Трябваше да го признае на Бо - хотелът беше истински дворец, стъклена кула с огромен атриум, пълен с фонтани и тропическа растителност, мраморни настилки и персийски килими. Жени в скъпи костюми отпиваха мартини на белите канапета във фоайето, а бизнесмени и високопоставени чиновници си говореха тихо, свели глави над купички с ядки.

Имаше време, когато би приел всичко това като нещо нормално. Но то беше отдавна, когато още обикаляше със самолет страната в търсене на рисков капитал. Сега не приемаше нищо като "нормално". Дори купичките с ядки.

Асансьорът беше постижение на вътрешния дизайн, истинско светилище с приглушено осветление, ламперия от истинско дърво и тиха джазова мелодия, която се сливаше с жуженето на кабелите. И едва доловимо ухание на парфюм във въздуха. С други думи, нищо общо с мъртвешката бяла светлина, светлозелената мазилка, постоянната врява и вездесъщата смрад от последните няколко години.

Когато влезе в стаята си, Уилсън разопакова лаптопа и го включи в малкия контакт до телефона. Отне му десетина минути да нагласи настройките, а после за пръв път от доста време се гмурна в интернет.

Влезе в "Яху" и се логна с предварително уговорените потребителско име ("уовока") и парола ("тунгуска"). Страницата започна да се зарежда, отначало бавно, а после - като приливна вълна. Уилсън отвори пощата, после кутията с чернови. Там имаше само едно съобщение:

До:

Относно: четвъртък

Съобщение: чакай в стаята, не излизай

Уилсън изтри текста и го замени с: "Това и ще направя." Запамети го и излезе.

Идеята беше негова. Имейл акаунтите на "Яху" бяха безплатни и достъпни за всеки, който има връзка с интернет и знае паролата. Акаунтите се създаваха лесно и още по-лесно се изоставяха, имаха и кутия с "чернови", където да складираш съобщенията си, докато решиш да ги изпратиш, което в случая с "преписката" между Уилсън и Бо нямаше да стане никога. За тях кутията с черновите беше като табло за обяви, защитен чрез парола съобщителен център, който беше невидим за всички останали. Съобщенията бяха чернови, а черновите никога нямаше да бъдат изпратени, следователно никога нямаше да се появят на нечий чужд екран.

Или такава поне беше идеята.

"Чакай в стаята, не излизай."

С други думи - "идвам".

Добре, помисли си Уилсън. Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре. А междувременно разполагаше с интернет. Не беше сърфирал из нета от години и сега го обземаше неподправено вълнение. Този "Гугъл"... такова нещо не беше виждал. Написа собственото си име в търсачката и получи близо двеста хиляди резултата. Повечето не бяха за него. Делеше името си с много хора, сред тях бейзболист от "Питсбъргските пирати", търговец на коли от Флорида и ректора на Масачузетския университет, да не говорим за прочутия му адаш. Така че добави "затвор" като ключова дума и броят на резултатите спадна до хиляда четиристотин и осем. Би могъл да стесни търсенето още повече, добавяйки думи като "патент" и "конспирация", но друго нещо го интересуваше повече.

Изтри предишните търсения и написа ключовите думи, които го интересуваха в момента: "руски булки". Търсачката моментално изплю близо милион резултати. Избра уебсайт с име ukrainebrides.org и заразглежда по бързата процедура снимките и текстовете под тях на "украинските булки": Марина... Олга... Руската жена е женствена... Людмила... Една истинска дама. Татяна... Рускинята не се интересува от еманципацията. За нея съпругът е на първо място! Кариерата - на второ!

Това с булките беше идея на Бо. През последната си година в "Алънуд" двамата често лежаха будни нощем и си говореха тихо какво ли ще бъде "след това". Според Бо "след това" щяло само да се погрижи за себе си, иншаллах. Но Уилсън не беше мюсюлманин и не можеше да разчита безрезервно на "волята божия". За него "след това" изискваше много работа. И за разлика от Бободжон, той планираше да оцелее и след "след това".

Съкилийникът на Уилсън мислеше за себе си като за покойник и интересът му към рая беше предсказуем. От приказките му Уилсън остана с впечатлението, че раят е нещо като спа-център в облаците, където оскъдно облечени девици те гощават с вино и нямат търпение да вкусят за пръв път от телесните наслади.

Въпреки това именно Бо го открехна за руските булки. Само че явно не бяха само руски. Човек може да избира булки от различни страни - Колумбия, Филипините, Тайланд. Можеш да си поръчаш каквото момиче искаш. Достатъчно е да кликнеш на малката иконка с надпис "добави в количката" и получаваш имейл адреса на жената. След това от теб зависи да я поухажваш, да се срещнеш с нея и да се ожените.

Страницата, която Уилсън разглеждаше в момента, съдържаше десетина снимки на симпатични, макар и щедро гримирани, жени с дълги коси и предизвикателни усмивки. До всяка снимка имаше кратко резюме с основните им характеристики.

Людмила например тежеше петдесет и седем килограма и беше висока сто шестдесет и осем сантиметра. На двадесет и четири години. Руса коса, сини очи. Технолог по професия. "Топлосърдечна." Нямала нищо против алкохола, но в умерени количества и от време на време. Пушачка? Не. Хобита? Да! Обичала да шие, да плете и да украсява торти. "Търси почтен западен джентълмен с добро сърце."

Е, помисли си Уилсън, значи аз не ставам.

Облегна се назад и си спомни, че в четвъртък имаше уговорена среща със социален работник, който щял да му "помогне" с адаптацията към живота извън затвора и за намирането на работа, на квартира, щял да му даде съвет по всички въпроси и прочие. За част от секундата се замисли дали да не отиде на срещата. Ако не друго, би било интересно да види дали онези от Пентагона внимават в картинката. Знаят ли, че е на свобода? Ще му правят ли спънки при намирането на работа? Ще ограничат ли пътуванията му? Може би.

Но само ако знаят, че е излязъл. Само ако внимават в картинката.

Това всъщност няма значение. Води се война и не само в Ирак. От гледна точка на Уилсън истинската война беше започнала едва тази сутрин. Започна в мига, когато той излезе от "Алънуд" като свободен човек.

Но на това може да се погледне и по друг начин. В известен смисъл войната беше стара колкото танца на духовете. И по-стара дори.

Така че няма никакъв смисъл да се среща с правителството, за да говорят за бъдещето на Джак Уилсън. Той нямаше такова.

Правителството - също.