Корсар

ЗАЛИВ ТРИПОЛИ

ФЕВРУАРИ 1803 година

Хората от ескадрата едва бяха забелязали крепостните стени на берберската столица, когато ги връхлетя внезапна буря, която избута “Безстрашен” и по-голямата от него бригантина “Сирена” обратно в Средиземно море. Лейтенант Хенри Лафайет, първи офицер на “Сирена”, тъкмо бе видял през далекогледа високите мачти на американския “Филаделфия”, причината, поради която двата американски бойни кораба се бяха приближили толкова до леговището на пиратите.

Преди половин година въоръжената с четиридесет и четири оръдия “Филаделфия” бе преследвала берберските пирати упорито и бе стигнала прекалено близо до опасното пристанище на Триполи, където бе заседнала в плитки води. Капитанът на фрегатата Уилям Беймбридж бе направил всичко възможно да спаси кораба си, дори бе изхвърлил оръдията в морето, но не бе успял. “Филаделфия” бе здраво заседнала, а приливът нямаше да настъпи в продължение на часове. Под заплахата на десетки вражески кораби Беймбридж нямаше друг избор освен да предаде бойния кораб на пашата на Триполи. От писмата на холандския консул в града се разбра, че Беймбридж и старшите му офицери са третирани добре, но съдбата на екипажа на “Филаделфия”, както на повечето нещастници, попаднали в ръцете на пиратите, бе робство.

Американските командири на средиземноморския флот знаеха, че няма надежда да си върнат “Филаделфия” и да отплават с нея от пристанището, затова решиха да я изгорят. Що се отнасяше до съдбата на екипажа й, посредници заявиха, че от Триполи били склонни да ги пуснат срещу парично обезщетение на сума половин милион долара.

От векове берберските пирати върлуваха по крайбрежията на Европа, бяха стигнали чак до Ирландия и Исландия. Ограбваха цели градове и отвеждаха пленниците в Северна Африка, където ги превръщаха в роби по корабите и черноработници, а красивите жени попадаха в харемите на управляващите. Най-богатите пленници получаваха възможност да бъдат откупени от семействата и приятелите си, но бедните бяха изправени пред зловещ живот в робски труд и мъка.

За да предпазят търговските си флоти, големите морски сили като Англия, Франция, Испания и Холандия плащаха изумителни суми на трите главни града по берберския бряг - Танжер, Тунис и Триполи, за да не нападат корабите им. Младите Съединени щати, които до получаване на независимостта си бяха пазени от английското знаме, също плащаха почти една десета от данъчните си приходи на бандитите. Всичко това се промени, когато Томас Джеферсън стана трети президент на Щатите и се зарече веднага да прекрати тази срамна практика.

Берберските градове, заподозрели блъф от страна на младата демокрация, обявиха война.

Джеферсън реагира, като изпрати армада американски кораби.

Видът на фрегатата “Конституция” убеди императора на Танжер да освободи всичките си американски пленници и да се откаже от налаганите данъци. В отговор командир Едуард Пебъл му върна двата берберски търговски кораба, които тъкмо бе пленил.

Пашата на Триполи не се стресна много, особено когато моряците му плениха “Филаделфия” и я прекръстиха на “Дар от Аллах”. Превзел един от основните американски бойни кораби, пашата се одързости от успеха си, отказа да преговаря и настоя да получи искания откуп. Американците не се притесняваха, че берберските пирати ще успеят да използват кораба им за пиратски нападения, но мисълта, че на мачтата му се вее чуждо знаме, вбесяваше дори най-младите матроси.

В продължение на пет дни след като американците видяха “Филаделфия”, защитавана от сто и петдесетте оръдия на пристанището в Триполи, небето и морето бесняха в свирепа битка, каквато никой на борда на двата кораба не бе виждал. Въпреки усилията на капитаните ескадрата бе разделена и отнесена далеч на изток.

И макар на борда на “Сирена” положението да бе достатъчно лошо, офицер Лафайет дори не можеше да си представи срещу какво е изправен “Безстрашен” по време на бурята. Кечът “Безстрашен” бе не само по-малък от неговия кораб, едва шестдесет и четири тона, но до миналата Коледа бе кораб за роби и се казваше “Матико”. После бе пленен от “Конституция” и когато провериха трюмовете му, американците откриха четиридесет и двама оковани с вериги негри, предназначени за подарък на султана на Истанбул от пашата на Триполи.

Никакво количество сапун и вода не можеше да заличи вонята на човешкото нещастие.

На дванадесети февруари бурята най-после утихна, но чак на петнадесети двата кораба се срещнаха в морето и се отправиха обратно към Триполи. Привечер капитан Стивън Дикейтър, командирът на ескадрата, свика събрание на борда на малкия дързък “Безстрашен”. Хенри Лафайет, придружен от осем въоръжени моряци, отплава с лодка, за да се присъедини към него.

- Значи изчакваш бурята на спокойствие и сега идваш да търсиш слава, а? - подкачи го Дикейтър.

Дикейтър беше широкоплещест хубавец с гъста тъмна коса и запленяващи кафяви очи, сякаш роден за командир.

- Не бих пропуснал славата за нищо на света, сър - отвърна Лафайет.

Макар да имаха еднакъв чин, да бяха на една възраст и приятели от млади моряци, Лафайет се отнасяше към Дикейтър като към командир.

Хенри беше висок колкото Дикейтър, но имаше по-слабата и жилава фигура на майстор фехтовач. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни, а с арабските дрехи, които бе облякъл за дегизировка, изглеждаше впечатляващ като легендарния пират, срещу когото се надяваха да се изправят някой ден, Сюлейман Ал Джама. Роден в Квебек, Лафайет бе заминал за Вермонт веднага щом навърши шестнадесет, тъй като искаше да участва в американската демокрация. Вече говореше приличен английски, затова промени малкото си име от Анри на Хенри и стана американски поданик. Записа се във военната флота след десетгодишна работа по шхуните, които пренасяха дървен материал по езеро Шамплейн.

На малкия кеч бяха натъпкани осемдесет души, като неколцина носеха дегизировка. Останалите трябваше да се крият зад парапета и в трюма, докато “Безстрашен” мине покрай каменния вълнолом и навлезе в главното пристанище на Триполи.

- Хенри, запознай се със Салвадор Каталано. Той ще ни води, когато приближим пристанището.

Каталано беше набит и мургав, с огромна брада, която се разстилаше по гърдите му. Главата му бе покрита с мърлява чалма, а в пояса му бе пъхнат крив нож с червен камък на дръжката.

- Не е доброволец, нали? - попита Лафайет.

- Струваше ни царска сума - отвърна Дикейтър.

- Приятно ми е да се запознаем, господин Каталано - каза Хенри и стисна мазната ръка на малтиеца. - И от името на екипажа на “Сирена” искам да ви благодаря за смелата служба.

Каталано се ухили.

- Пиратите на пашата са нападали корабите ми толкова пъти, че това ми се струва подходящо отмъщение.

- Радвам се, че сте с нас - отговори Лафайет разсеяно.

Вниманието му вече бе съсредоточено върху новия му временен дом.

Двете мачти на “Безстрашен” бяха здрави, но платната му бяха вкоравени от морска сол и кърпени. Палубата бе изтъркана със сапун, но от дъбовите греди се носеше гадна миризма. Очите на Хенри се насълзиха от вонята.