Нещо зло се задава

Продавачът на гръмоотводи пристигна точно преди бурята. В късния, облачен октомврийски ден той се зададе по улицата на Грийн Таун, Илинойс, като се озърташе крадешком през рамо. Нейде немного далече могъщи мълнии тъпчеха земята. Никой не можеше да отрече, че нейде бушува буря като огромен звяр със страховити зъби.

Затова търговецът дрънкаше и звънкаше с грамаданския си кожен калъф, в който като някаква причудлива главоблъсканица лежаха невидими железарии, но макар и невидими, езикът му ги възхваляваше от врата на врата, докато най-сетне стигна до една морава, която беше окосена съвсем неправилно.

Не, не тревата. Търговецът вдигна очи. Далече горе на полегатия склон две момчета лежаха върху тревата. Еднакви по ръст и фигура, момчетата дялкаха върбови свирки и говореха за отминали или бъдещи времена, доволни, че са оставили пръстовите си отпечатъци по всеки подвижен предмет в Грийн Таун през миналото лято и стъпките си по всяка открита пътека от тук до езерото и от там до реката откакто започна училището.

- Здрасти, момчета - подвикна мъжът, облечен от глава до пети в цветовете на бурята. - У дома ли са вашите?

Момчетата поклатиха глави.

- А вие пари имате ли?

Момчетата пак поклатиха глави.

- Ами добре...

Търговецът измина около метър, спря и прегърби рамене. Сякаш изведнъж бе усетил, че от къщните прозорци или от студеното небе някой се взира в тила му. Той бавно се завъртя, душейки въздуха. Вятърът разтърсваше опустелите дървета. През малък процеп в облаците се провря слънчев лъч и обагри в злато последните дъбови листа. Но слънцето изчезна, жълтиците бяха похарчени, въздухът посивя; търговецът се изтръгна от унеса.

Бавно тръгна нагоре по моравата.

- Момче - рече той. - Как ти е името?

Първото момче с бледоруса коса, щръкнала като магарешки трън, затвори едно око, килна глава настрани и погледна търговеца с другото око - отворено, ярко и бистро като капка летен дъжд.

- Уил - каза то. - Уилям Холуей.

Продавачът на бури се завъртя.

- Ами ти?

Второто момче не помръдна. Лежеше по корем в есенната трева и се чудеше дали може да си измисли име. Косата му беше буйна, гъста, с лъскавия цвят на млад кестен. Очите му, приковани към някаква далечна точка вътре в самото него, бяха прозрачнозелени като планински кристал. Най-сетне то небрежно лапна стръкче суха трева и отговори:

- Джим Найтшейд.

Продавачът на бури кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това.

- Найтшейд. Нощна сянка. Страхотно име.

- И съвсем уместно - каза Уил Холуей. - Аз съм роден една минута преди полунощ на трийсети октомври. Джим е роден една минута след полунощ, което прави трийсет и първи октомври.

- Вси светии - добави Джим.

Гласовете на двете момчета разкриваха историята на целия им живот - те се гордееха с майките си, които живееха врата до врата и едновременно бяха влезли в болницата, за да дадат живот на синовете си с разлика само броени секунди; единият светъл, другият - тъмен. Всяка година Уил палеше свещички на общата торта една минута преди полунощ, Джим една минута след полунощ и двамата ги духваха заедно с началото на последния ден от месеца.

Уил развълнувано разказа всичко това. Джим безмълвно се съгласи. А търговецът, който бягаше от бурята, но все още стоеше неуверено тук, изслуша разказа, гледайки ту единия, ту другия.

- Холуей, Найтшейд. Значи нямате пари, казвате.

Наскърбен от собствената си добросъвестност, мъжът порови в кожената чанта и измъкна някаква желязна машинария.

- Вземете това безплатно. Защо ли? Гръм ще удари една от тия къщи! Без този гръмоотвод - бам! Огън и пепел, свинско печено и жарава! Взимайте!

Търговецът пусна гръмоотвода. Джим не помръдна. Но Уил подхвана желязото и изпъшка.

- Леле, колко е тежко! И чудато. Никога не съм виждал такъв гръмоотвод. Гледай, Джим!

Джим най-сетне се протегна като котка и завъртя глава. Зелените му очи станаха много големи, после съвсем тесни.

Металният предмет бе изкован във формата на нещо средно между кръст и полумесец. Около ръба на основния прът бяха допълнително запоени разни ситни шарки и заврънкулки. По цялата му повърхност имаше изящно гравирани думи на странни езици и имена, които могат да вържат езика на фльонга или да ти строшат челюстта, числа с неразбираеми сборове, пиктограми на насекоми и животни, целите настръхнали с четина, зъби и нокти.

- Това е египетско - Джим приближи нос към един бръмбар, запоен за пръта. - Скарабей.

- Така е, момче!

Джим присви очи.

- А тези тук... финикийски знаци, като следи от кокошка.

- Правилно!

- Защо? - попита Джим.

- Защо ли? - рече мъжът. - Защо е изписано на египетски, арабски, абисински, индиански? Добре де, на какъв език говори вятърът? От каква националност е бурята? От коя страна идват дъждовете? Какъв е цветът на мълнията? Къде отива гръмотевицата, когато заглъхне? Момчета, трябва да сте готови на всеки диалект, с всички форми и очертания, за да хванете в магически шестоъгълник огньовете на свети Елм, топките от синя светлина, които бродят по земята като съскащи котки. Аз имам единствените гръмоотводи на света, които чуват, усещат и отблъскват всяка буря независимо от нейния език, глас или знак. Никоя чуждестранна буря не е тъй гръмогласна, че този гръмоотвод да не я умилостиви с медени приказки!

Но Уил вече гледаше някъде зад гърба на човека.

- Коя? - попита той. - Върху коя къща ще падне?

- Коя? Задръж така. Чакай. - Търговецът изпитателно се вгледа в лицата им. - Някои хора привличат мълнията, засмукват я както котките засмукват дъха на бебетата. Някои хора имат отрицателна полярност, други положителна. Някои сияят в тъмното. Други гасят светлината. Например вие двамата... аз...

- Защо си толкова сигурен, че нейде наоколо ще удари мълния? - попита внезапно Джим с блестящи очи.

Търговецът почти трепна.

- Та аз имам нос, око, ухо. Онези две къщи, гредите им! Слушайте!

Вслушаха се. Може би къщите им се накланяха леко под хладния следобеден вятър. Може би не.

- Също като реките, мълнията се нуждае от канали, за да потече. Един от онези тавани е същинско пресъхнало речно корито, копнеещо мълнията да се излее през него! Довечера!

Джим радостно се надигна и седна.

- Довечера?

- Няма да е обикновена буря! - каза търговецът. - Том Ярост ви казва. Ярост, не е ли чудесно име за човек, който продава гръмоотводи? Аз ли избрах името? Не! Името ли изстреля мен към тази професия? Да! Като пораснах, видях как облачните огньове препускат по света, карайки хората да треперят и да се крият. Помислих си: аз ще начертая график на ураганите, карта на бурите, после ще бързам пред тях, размахвайки в юмруци моите железни тояги, моите чудодейни бранители! Аз защитих и дадох уют и покой на сто хиляди - бройте ги, ако щете - богобоязливи домове. Затова, когато ви казвам, момчета, че отчаяно се нуждаете от гръмоотвод, послушайте ме! Изкачете се върху онзи покрив, заковете пръта високо над него, свържете го с добрата земя, преди да е паднала нощ!

- Но коя къща, коя! - попита Уил.

Търговецът отстъпи назад, изсекна се в голяма карирана кърпа, после бавно закрачи по моравата, сякаш някъде там безшумно тиктакаше грамадна бомба със закъснител.

Той докосна колоните по предната веранда на Уил, плъзна длан по парапета, по дъските на пода, после затвори очи и се подпря на къщата, за да остави нейните кости да му проговорят.

После все тъй неуверено и предпазливо се отправи към съседната къща - тази на Джим.

Джим се изправи да гледа.

Търговецът протегна длан да докосне, да погали, да потропа с връхчетата на пръстите си по старата боя.

- Тази е - каза накрая той.

Джим се изпъчи гордо.

Без да поглежда назад, търговецът попита:

- Джим Найтшейд, твоята къща ли е това?

- Моята е - каза Джим.

- Трябваше да го зная - рече мъжът.

- Хей, ами аз? - обади се Уил.

Търговецът отново повлече нозе към къщата на Уил.

- Не, не. Само няколко искри ще заиграят по водостоците. Но истинското представление ще е при съседите Найтшейд! Добре!

Търговецът изтича назад по моравата, за да грабне грамадната си кожена чанта.

- Тръгвам. Бурята иде. Не чакай, Джим, не чакай, момче. Инак - бам! Ще те намерят с разтопени от електричеството монети и остриета от индиански стрели в джобовете. Ейб Линкълн, споен с мис Колумбия, орлите от гербовете, оскубани до голо, и всичко това протекло като живак из джинсите ти. Нещо повече! Ако отвориш черепа на което и да било момче, ударено от мълния, върху очната му ябълка ще се разкрие - Господ ми е свидетел - ясна картинка на последната сцена, която е видяло в живота си! Като старинна фотография, Бога ми, запечатана от онзи огън, дето слиза от небесата да те надуе като панаирджийска свирка и да засмуче душата ти нагоре по бляскавата стълба! Бягай, момче! Закови го високо или на разсъмване ще си мъртъв!

И дрънчейки с калъфа, пълен с железни пръти, търговецът се завъртя и хукна надолу по алеята, примигвайки яростно срещу небето, покрива, дърветата, а накрая затвори очи и продължи да върви, като душеше въздуха и си мърмореше:

- Да, злото идва тук, усещам го, далече е още, но бързо тича...

И човекът в облекло с цвят на буря изчезна, нахлупил ниско над очите си шапката с цвят на облак, дърветата зашумоляха и небето изведнъж стана някак престаряло, Джим и Уил стояха обърнати срещу вятъра, да проверят дали ще усетят дъх на електричество, а гръмоотводът лежеше на земята между тях.

- Джим - каза Уил, - не стой тук. Твоята къща, така каза човекът. Ще заковеш тоя прът, нали?

- Не - усмихна се Джим. - Защо да развалям веселбата?

- Веселба! Луд ли си? Ще донеса стълбата! Ти вземи чук, пирони и жица!

Но Джим не помръдна. Уил побягна и след малко се върна със стълбата.

- Джим. Помисли за майка си. Искаш ли тя да изгори?

Уил се изкатери самичък покрай стената на къщата и погледна надолу. Под него Джим бавно тръгна към стълбата и започна да се изкачва.

Нейде далече из заоблачените хълмове тътнеше гръмотевица.

Над покрива на Джим Найтшейд въздухът миришеше свежо и остро.

Дори Джим трябваше да признае това.

2.

Нищо на този свят не може да се сравнява с книгите, разказващи за водни мъчения, бавни екзекуции и изливане на нажежена до бяло лава от крепостните стени върху тролове и прочие вредни чудовища.

Тъй казваше Джим Найтшейд и само това четеше. Ако не как се ограбва Първа национална банка, четеше как се строят катапулти или как от вехт черен чадър да си направиш зловещ прилепов костюм за вечерта преди Вси светии.

Джим излъчваше всичко това около себе си.

А Уил го попиваше.

След като заковаха гръмоотвода върху покрива на Найтшейдови, Уил се чувстваше горд, Джим малко засрамен от постъпката, която смяташе за съвместна проява на страх, а денят вървеше към края си. Вечерята мина и дойде време за ежеседмичното им тичане до библиотеката.

Както всички момчета, те никога не вървяха, а си определяха цел и хукваха към нея, размахвайки нозе и лакти. Никой не печелеше. Никой не искаше да спечели. Това бе част от тяхната дружба, просто желаеха да тичат вечно като две сенки. Ръцете им падаха заедно върху дръжката на библиотечната врата, гърдите им разкъсваха едновременно лентите на финала, тенисните им обувки очертаваха успоредни дири по ливади, подкастрени живи плетове, дървета с пробягващи катерички, никой не губеше, печелеха двамата и тъй опазваха дружбата си за други времена на победи и загуби.

Тъй се случи тази вечер, че вятърът духаше първо топъл, после студен и го оставиха да ги отвее до центъра точно в осем часа. Летяха с крилете на пръстите и лактите си, после изведнъж се гмурнаха в нови въздушни слоеве и бистрата река на есента ги понесе стремглаво натам, където трябваше да отидат.

Нагоре по стъпалата, три, шест, девет, дванайсет! Пляс! Дланите им удариха вратата на библиотеката.

Джим и Уил се спогледаха с широки усмивки. Беше тъй хубаво в тия ветровити, спокойни октомврийски вечери, когато библиотеката чака вътре с грейналите зелени абажури и древния папирусов прах.

Джим се вслуша.

- Какво е това?

- Кое, вятърът ли?

Джим присви очи към хоризонта.

- Като музика...

- Не чувам никаква музика.

Джим поклати глава.

- Изчезна. Или изобщо не я е имало. Хайде!

Те отвориха вратата и прекрачиха вътре.

Спряха.

Дълбините на библиотеката ги очакваха.

Във външния свят не се случваше кой знае какво. Но тук, в необикновената нощ, в държавата със стени от хартия и кожа, можеше да се случи всичко - и винаги се случваше. Слушай! Ще чуеш как десет хиляди души пищят тъй високо, че само кучетата наострят уши. Милионна тълпа тича, мъкне оръдия, наостря ножовете на гилотини; китайци крачат до безконечност в редици по четирима. Да, невидими и безмълвни, но Джим и Уил бяха надарени не само с езици, но и с уши и носове. Това бе фабрика за подправки от далечни страни. Тук дремеха незнайни пустини. Отпред бе бюрото, където добрата стара мис Уотрис удряше лилави печати на книгите, но навътре в далечините се криеха Тибет, Антарктика и Конго. Натам ходеше през монголските степи другата библиотекарка, мис Уилс, понесла спокойно в ръцете си късчета от Пекин, Йокохама и Целебес. Далече навътре в третия коридор между рафтовете метлата на престарелия чистач тихо нашепваше в полумрака, сбирайки на купчинка разсипаните подправки.

Уил гледаше с широко разтворени очи.

Винаги бе изненада - този старец, неговата работа, името му.

Това е Чарлс Уилям Холуей, помисли си Уил, не дядо, не някакъв чичо от далечно кътче на родословието, както би си помислил някой, а... моят баща.

А гледайки от дъното на коридора, дали и тате бе също тъй потресен да види, че притежава син, който посещава този отделен, бездънно дълбок свят? Тате винаги изглеждаше зашеметен, когато Уил се изправяше пред него, сякаш са се срещнали преди цял живот и единият е остарял, а другият си остава млад, и този факт стоеше помежду тях...

В далечината старецът се усмихна.

Предпазливо се приближиха един към друг.

- Ти ли си, Уил? От сутринта си пораснал с два сантиметра. - Чарлс Холуей измести поглед. - Джим. Още по-тъмни очи, още по-бледи бузи; май не живееш, а гориш, момко?

- По дяволите - рече Джим.

- Тъй си е, няма друго място като при дяволите. Но адът е тук, долу. На буква А, Алигиери.

- Не си падам по алегориите - каза Джим.

- Ама че съм глупав. - Тате се разсмя. - Имам предвид Данте. Я погледнете. Картинки от мистър Доре, представят го във всичките му аспекти. Адът никога не е изглеждал по-добре. Ето душите, затънали до хрилете в слуз. Дяволите нещо са се пообъркали при подреждането, та са турнали някои с главата надолу.

- Ехааа! - Джим огледа страниците от едната страна, после от другата и развълнувано прелисти напред. - А има ли и картинки на динозаври?

Тате поклати глава.

- Те са на съседната редица. - Той ги поведе покрай рафтовете и се пресегна. - Ето: "Птеродактил - смъртоносното хвърчило"! А какво ще речете за "Барабаните на съдбата - сагата на гръмотевичните гущери"? Вдъхновен ли си, Джим?

- И още как!

Тате намигна на Уил. Уил също му намигна. Сега стояха един до друг - момче с пшеничноруса коса и мъж с луннобяла коса, момче с лице като лятна ябълка и мъж с лице като зимна ябълка. Тате, тате, помисли си Уил, защо, защо изглежда... като мен в счупено огледало!

И изведнъж Уил си припомни как понякога му се случваше да стане в два след полунощ, за да отиде до тоалетната, и като хвърляше поглед над нощния град, виждаше една-единствена светлинка във високия библиотечен прозорец и знаеше, че тате пак е останал до късно да си нашепва нещо и да чете сам под тия лампи, зелени като джунглата. Ставаше му тъжно и някак странно да вижда тая светлина, да знае, че старецът - той побърза да се поправи, - че баща му е тук, сред цялата тази сянка.

- Уил - каза старецът, който по една случайност бе също чистач и негов баща, - ами ти?

Уил се опомни.

- А?

- Каква книга ти трябва? За бяла или за черна шапка?

- Шапки? - обърка се Уил.

Бавно тръгнаха напред и тате плъзна пръсти по гръбчетата на книгите.

- Ами, погледни Джим. Той носи грамадна черна каубойска шапка и чете подобаващи книги. Второто ти име е Мориарти, нали, Джим? Чакам го всеки момент да премине от Фу Манчжу към Макиавели - черно бомбе среден размер. Или пък направо към доктор Фауст - свръхграмаден черен цилиндър. Тъй че момчетата с белите шапки остават за теб, Уил. Ето го Ганди. В съседство с него - свети Тома. А на следващото ниво... да речем, Буда.

- Ако нямаш нищо против - рече Уил, - ще си взема "Тайнственият остров".

- Какви са тия приказки за бели и черни шапки? - навъси се Джим.

- Ами... - Тате подаде Жул Верн на Уил. - Просто някога, много отдавна, трябваше и аз да реша каква шапка ще нося.

- Е, и каква си избра? - попита Джим.

Тате сякаш се изненада. После се разсмя малко смутено.

- Щом се налага да питаш, Джим, почвам и аз да се чудя. Уил, кажи на мама, че скоро ще се прибера. Хайде сега, изчезвайте и двамата. Мис Уотрис! - тихо подвикна той към библиотекарката на бюрото - Задават се динозаври и тайнствени острови!

Вратата се затръшна.

Навън ясни, ветровити звезди блестяха сред небесния океан.

- По дяволите. - Джим подуши въздуха откъм север, Уил откъм юг. - Къде е бурята? Онзи проклет търговец обеща. Просто трябва да видя как онази мълния ще изцвърчи надолу по водостока!

Уил остави вятъра да раздърпа и преподреди дрехите, кожата, косата му. После тихо промълви:

- Ще дойде. До сутринта.

- Кой го казва?

- Тръпките по ръцете ми. Те го казват.

- Страхотно!

Вятърът понесе Джим.

И Уил полетя подир него - летяха като две хвърчила.