Заветът на слоновата кост

Януари, 207 година преди Христа

Докато зимното слънце се плъзгаше зад издигащите се като кули тъмни облаци, една сянка придойде през красивите, но обикновено пусти подножия на Зелената планина Хуа Шан. В падащия мрак хиляди бунтовнически отряди се приготвяха да затворят капана, който щеше да сложи край на живота на най-могъщия човек на света, известен досега - Цин и Шъхуан, Първият император на Китай.

Рибар от селото тичаше към далечната страна на частично заделеното планинско езеро, където неговите скъпоценни змиорки, вероятно спяха в подводните си скривалища. Когато наближи, видя във водата въртоп, почервенял от кръв. Женските змиорки бяха излезли на един плаващ леден къс и раждаха, а по-дебелите и по-силни мъжки се блъскаха във водата и се гощаваха с малките. Рибарят се втренчи в тях онемял, сетне обърна очи към потъмняващото небе. В подножието на виещата се планинска пътека една гърбава селянка изтупа леда от одеялото, което бе простряла да съхне на бамбуковата рамка предната нощ, и с удивление откри, че то, макар и замръзнало, е горещо на допир. По-нататък, в подножието на хълмовете, беззъб селянин щипна с палец и показалец малко от товара на събирача на човешки екстременти и го помириса. За негово удивление торът беше толкова пресен, колкото продавачът твърдеше. Изведнъж селянинът погледна втренчено събирача на изпражнения, вдигна очи към черните облаци, помириса въздуха, обърна се и хукна нанякъде.

Селяните винаги разпознават силната миризма на озон, която предшества промяната.

Но когато се върнаха в колибите си и притиснаха децата си към себе си, никой не знаеше естеството на промяната, която започваше - нито тези в подножието на планината, където бяха бунтовническите отряди, нито онези на горното плато на Хуа Шан - Свещената планина. Промяната бе зачената и задействана от самия прославен Цин Шъхуан.

- Мислите, че съм луд - прошепна дрезгаво Първият китайски император. - Да, и тримата мислите, че съм си загубил ума. Че съм бил изкушен да дойда посред зима на този самотен планински връх, за да... - Гласът му секна. За миг Цин Шъхуан си позволи да погледне към покрития с лоза отвор на пещерата зад него. Пое си дълбоко дъх и издиша облаче бяла мъгла.

Пред него стояха тримата, на които вярваше най-много на тази земя, неговите Избраници: личният му пазител; главният конфуцианец и Джан, любимата му наложница.

Какво ли си мислите сега - запита се императорът, но знаеше, че няма начин да се стигне до скритата същност на човека. Няма начин да се прочетат мислите му по лицето.

Той вдигна ръце и пришитите по копринения му халат черупки от морски охлюви задрънчаха.

- Вярвате ли че аз - започна той, - който построих Великата стена, аз, който получавам данък от варварските земи далеч на запад, от жестоките кралства на юг и от арогантните мъже на острова Нипон*, аз, който обединих Средното царство, съм си загубил ума?

Конфуцианецът забеляза едва доловимата промяна в речта на Първия император. Той вече не използваше натруфения стил на древните. Сега говореше сбито и ясно. И най-важното - мислите му не бяха несвързани и странни като непредсказуемото празнословие на безумеца, който търси тайната на вечния живот. Той говореше смислено, като човека, измислил и проектирал най-дългия изкуствен воден път в света, свързващ река Яндзъ с Пекин, човекът, който бе създал стандарт за писане за народа с черни коси и бе измислил системата Мандарин за изпитите на държавните служители. Това беше Първият император такъв, какъвто бе като млад, а не безумният, който бе горил конфуцианците заедно с техните книги.

- Нима вярвате, че съм полудял? Че съм ви докарал тук, в тази пустош, в търсенето на отговор на някаква шарлатанска загадка, на някаква алхимична глупост - камък, който ще ми осигури вечен живот? Нима вярвате, че затова стоим тук и треперим от студ, докато отрядите на бунтовниците обкръжават планината? Е това ли мислите?

Да, отвърна наум Пазителят, точно това мисля. Всичко започна с твоята лудост. Сетне нейните коварни нишки се промъкнаха под заключената врата на кабинета ти и излязоха в света.

Защото Цин Шъхуан бе обвързал и тях тримата със своята лудост. Но тогава никой не разбираше това. Виждаха само, че е объркан, чуваха виковете му за светлина в мрака: "Намерете я, намерете я за мен!" А сега и тези нови заповеди. Двама носачи да бъдат осакатени, а после плътта им да бъде насечена така, че "кръвта им да освети онова, което ще бъде".

Слънцето, снишило се почти до западния хоризонт, проби плътната облачна покривка и прогони сумрака. Огромните облаци забързаха на север.

Цин Шъхуан погледна към тях и се възхити на скоростта им. Съвсем скоро небето стана съвършено чисто - и спокойно, много спокойно. Сякаш някакво божество го изчисти само с духване, помисли си той. Сетне студен вятър, изминал дългия път от пустинята Гоби, измете планинските склонове и запрати дългите лакирани плитки на императора към бузите му.

Джан, наложницата, се зави с вълнения шал, но студът я пронизваше до кости и є причиняваше болка като сърдит любовник. Тя погледна към своя височайш повелител и си спомни инструкции му за начина, по който искаше да открие свещена реликва. Потръпна неволно. Що за лудост!

Първият Император обърна лицето си към настъпващия студ.

- Дори природата е в хармония с моето намерение - рече тихо той, дори се изкуши да се усмихне. Но не го направи.

В западното подножие на планината монголското конче на генерала на бунтовниците потрепери, когато свирепият вятър ги връхлетя. Вятър от пустинята, вятър на лудостта, помисли си генералът.

Една сълза се отрони от лявото му око. Вроден дефект на очната кухина, същото като на баща му и на неговия баща преди това, пречеше на клепача да покрие напълно окото и сега то сълзеше от бурния вятър.

Генералът се обърна вбесен към адютанта си:

- Хората ни на позиции ли са?

- Да, генерале.

- С какви заповеди?

- Както наредихте - да убият всеки, който слезе от Свещената планина.

Генералът беше готов да възрази, че няма свещени планини, но вниманието му бе привлечено от раздвижването на конете зад него.

Непознатият пустинен вятър плашеше животните.

- Дръжте здраво юздите! - нареди той на хората си. - Всеки трябва да контролира коня си под страх от смъртно наказание! - Сетне изрева. - Цин Шъхуан или ще замръзне до смърт на планината, или ще бъде убит, докато слиза надолу. Неговият позор ще умре заедно с него и последователите му тази нощ.

Възторжен вик посрещна думите му.

В същото време съскащият глас на главния евнух на двора - Цесу Хои, зашепна в ухото му.

- Има пещери, велики генерале.

Въпреки силния пустинен вятър генералът долови аромата на жасмин в дъха на този полумъж. Не му харесваше Евнухът да е прекалено близо до него, но се насили да се усмихне. Главният евнух на Първия император имаше могъщи съюзници в двора.

- Какво искаш да кажеш?

- Че белите скали на планината са осеяни с пещери.

- Какво?

- Хуа Шан е надупчена от пещери и тунели, генерале. Ако Цин Шъхуан има подходящ водач, би могъл да се измъкне през...

- Знаел си за това, но...

- Не сте ме питали, велики генерале. Аз съм, както вие често казвате, просто едно създание на двора - отговори Цесу Хоа с едва прикрита усмивка.

Генералът на бунтовниците погледна към планината. Слънцето вече беше залязло. Студът се надигаше сякаш от самата земя.

Генералът се обърна на седлото. Армията му се бе ширнала из цялото подножие на планината като огромно живо същество. С нея зад гърба той се почувства силен. Новият китайски император. Тогава защо изпитваше такива съмнения? Неочаквано слезе от коня и като крещеше заповеди, хукна напред. Към Свещената планина.

Пукането от счупени клонки дойде откъм гъстата зеленина, която закриваше входа на пещерата зад Цин Шъхуан. Възрастен мъж разсичаше ластарите с къса коса. Зад него двама босоноги мъже носеха на раменете си голям, покрит с коприна предмет.

Императорът улови погледа на своя Пазител и кимна леко. Значи това са мъжете, помисли си Пазителят и отстъпи встрани. Цин Шъхуан излая на носачите:

- Елате напред и оставете товара си.

Двамата пристъпиха от мрака наведоха се и оставиха дългия тежък предмет върху замръзналата земя.

Пазителят скочи напред и с едно движение сряза сухожилията на мъжете. Те паднаха сгърчени на земята до товара си, а пустинният вятър подхвана виковете им и ги понесе на изток, към морето.

- Сега открийте реликвата - нареди императорът.

Джан пристъпи между осакатените мъже и коленичи, както я бе инструктирал Първият император. За миг позволи на пръстите си да се насладят на меката черна коприна, която покриваше дългия извит предмет. Пое си дълбоко дъх, посегна към далечния край на плата с дясната си ръка и го издърпа между пръстите на лявата. Коприната зашепна името є - Джан, Джан, Джан, така както Цин Шъхуан често го бе шепнал в ухото є, докато се опитваше да стигне до облаците и дъжда.

Тя дръпна пак черната коприна, вятърът я грабна от ръцете є и я вдигна високо във въздуха. Тя увисна там за миг като черен балдахин.

Първият император погледна нагоре. През черната коприна видя последните лъчи на слабото зимно слънце - последните слънчеви лъчи, които щеше да види. Мисията му бе почти завършила, порталът на съдбата лежеше пред него.

- Когато си тръгнете оттук, в небето ще се появи черна следа. Потърсете я. Следвайте я. Тя ще ви покаже пътя. - Тримата избрани се взираха в своя император. Преди някой да успее да проговори, той продължи: - Сега погледнете надолу.

В краката им лежеше слонски бивник с дължина пет стъпки: В двата си края бе закрепен към квадратна нефритена поставка. Беше дебел колкото бедрото на мъж, а върхът му бе колкото детско юмруче.

- Нарвал? - попита конфуцианецът с удивление.

- Данък от далечния север. Пред него слонските бивни, които имаме от Анам, изглеждат като джуджета. Може би това е най-голямото цяло парче слонова кост под небесата и без съмнение е най-могъщият предмет в света на хората и боговете. - Императорът кимна на Пазителя и той бутна един от носачите на колене и прекара острието на ножа си през гърлото му - викът на човека излезе като клокочене. Пазителят сграбчи умиращия за косата и дръпна силно главата му. Раната на шията се отвори и кръвта опръска белотата на бивника като водопад, падащ в тясна клисура. След това Пазителят бързо повтори процедурата с другия носач.

Хиляди тесни филигранни линии, гравирани в бивника, поведоха кръвта към продълговат басейн в дебелия край на костта. Очите на всички следваха пътя им. Басейнът се напълни, сетне преля през ръба като тънка яркочервена завеса.

Слоновата кост под кръвта започна да се променя - от солидна и матова стена прозрачна и крехка на вид. Сенките на стотици малки, гравирани в костта фигурки се раздвижиха във вътрешността, сякаш готови да се родят.

Под кръвта се появи пукнатина. И още една. После цялата повърхност под кървавата завеса падна, разкривайки един сложен свят от изящни резби.

- Запалете свещ.

Трепкащата светлинка разкри вибриращ живот - стотици опиянени китайци хан* с необикновено дълги плитки, странни обръснати чела и дълги тръстики, които стърчаха от устите им. Някои стояха прави, но повечето лежаха върху сламеници. Прислужници с табли и малки мангали се виждаха между опиянените китайци.

Тримата въздъхнаха като един.

- Това е бъдещето - рече Първият император. - Това видях и затова сме тук. Сега ме слушайте внимателно. През годините, които идват, ще управлява Средното царство. То ще се раздели, сетне отново ще се раздели. Ще има чужди нашествия и от време на време варвари ще седят на моя трон, но ние ще ги управляваме - никога те нас. Голямото Китайско море ще осоли всяка река. - Той посочи сцената, гравирана в бивника. - До този момент. - Млъкна, за да позволи на слушателите си да осъзнаят думите му. Погледна фигурите. - Това е Епохата на Белите птици върху водата. Тя ще бъде началото на мрака. Началото на упадъка на Китай и потъването му в хаоса. С появата на Белите птици върху водата иде вашият ред. Започва предизвикателството към вашите фамилии.

Той прекара дългия жълт нокът на кутрето си по дължината на бивника, от пълното с кръв басейнче, покрай незабележимата вдлъбнатина в средата, чак до другия край. Там потърка повърхността.

- Епохата на Белите птици върху водата е началото на мрака.

Сетне потупа рязко слоновата кост и два големи панела се плъзнаха към замръзналата земя. Зад тях се видяха големи сгради на брега на завоя на река. Бяха с невиждана форма и строеж. Някои се устремяваха право нагоре и сетне се извиваха, други бяха широки в основата и преминаваха в две кули, а трети сякаш се крепяха магически върху почти невидими пиедестали.

- Това е ерата на Седемдесетте пагоди. Тя означава краят на мрака, прераждането.

Той погледна Тримата избрани. Те не посмяха да срещнат очите му.

Цин Шъхуан продължи:

- Когато започне Епохата на Белите птици върху водата, отговорността на вашите семейства ще бъде да помогнете на мрака да дойде. Ще има голяма съпротива. Отвсякъде ще има опити това да се предотврати, но вие трябва да изпълните задачата си. Мракът трябва да настъпи, иначе няма да има светлина. Вие трябва да накарате мрака да дойде, в противен случай един невидим, но много по-опасен мрак - една зараза - ще се промъкне в нашата земя и никога няма да има край. Ще бъдем поробени от другите завинаги и епохата на Седемдесетте пагоди няма да настъпи.

Първият император взираше в Тримата избрани.

- Всеки от вас ще трябва да предаде на следващите поколения тайната на Слонския бивник - тайната на договора, който ще сключите днес на тази Свещена планина. Всяко семейство ще предава отговорността по запазване и предаване на Завета само на един свой член. Когато той остарее и дойде време да умре, ще го предаде на друг, и така през годините и времето. Ако някой от тях се провали, тогава ние, народът с черни коси, ще бъдем унищожени. Китай повече няма да съществува.

Периодът на мрака ще бъде дълъг, но ние ще намерим пътя към светлината. И ще стигнем до прераждане, каквото светът не е виждал. Прераждане, пред което дори моите постижения ще изглеждат нищожни. Епохата на Седемдесетте пагоди.

Тримата Избрани забелязаха, че Цин Шъхуан бе подминал центъра на бивника.

Императорът ги погледна и каза:

- Да, има и среден прозорец, но той ще може да бъде отворен само когато над земята се възцари Епохата на Белите птици върху водата. Само онези, които са изпитали мрака, ще знаят как да отворят този портал.

Първият император се обърна, за да погледне последните лъчи на слънцето, което виждаше за сетен път в живота си. Когато и последният лъч отмря, той каза:

- Пазете бивника в тайна от всички. Той е свещен. Сами ще решите дали това са думи на луд или на пророк. - Погледна назад към пътя, по който се бяха качили до пещерата. - Помнете, че коварството е вашето най-могъщо оръжие. Хората искат да вярват в приумици - и в лудостта. Направих така, че всички да разберат, че търся камъка на вечния живот. Крещях нощ след нощ в моята спалня. Изпратих хора до най-далечните краища на царството ми да го намерят. Екзекутирах стотици, когато не успяваха да ми го донесат. Позволих на хората да вярват, че съм луд, за да дам на Резбаря време да завърши гравирането на моите видения в бивника - който сега поверявам на вас. Вие сте тук, за да водите, а не да следвате. Използвайте проницателността, усета, издръжливостта и волята си. - Той си пое дълбоко дъх и добави: - А сега сложете ръце върху костта от нарвал.

И тримата се подчиниха - кръвта още беше гъста и топла.

- И се дръжте един за друг - вашите семейства също трябва да се държат едни за други, - докато настъпи епохата на Седемдесетте пагоди, когато ще се осъществи прераждането.

И тримата прошепнаха обещание.

- Сега вземете бивника и вървете. Резбарят ще ви води през пещерите надолу. След като прекосите реката, потърсете черната следа в небето, която ще ви покаже пътя.

- Но, императоре...

- Моето пътуване свърши. Аз свързах тази страна в едно. Обединих я с канали, закони и език. Сега е ваш ред да се погрижите Китай да влезе в мрака, за да може един ден да види светлината. Аз успях да надникна в бъдещето - то е в бивника. Направете така, че това да се сбъдне, и Китай ще бъде велик. Ако се провалите, ще бъдем разделени, разкъсани на парчета от лешоядите и никога повече няма да вкусим от величието. - Той въздъхна тежко и добави: - Сега вървете.

След тези думи най-могъщият човек, когото светът някога щеше да познава, обърна гръб на Тримата избрани, свали дрехите си, коленичи в студа и зачака смъртта - като огромна скала, готова да посрещне снеговете на зимата.

Точно в тази поза бунтовниците откриха Цин Шъхуан. Гола коленичила фигура, замръзнала на високото плато на Свещената планина.

Не след дълго изтощени съгледвачи от източния склон на планината докладваха на генерала, че никой не е слязъл от планината. В този миг стана ясно, че Тримата избрани на Първия император са успели да се измъкнат. Нощта бързо се изпълни с напрежение, което плъзна с ледените ластари на хаоса из въздуха. Едно лишено от водач Средно царство бе най-лошото от всички възможни резултати. Генералът нареди да се накладе огромен огън. Когато пламъците му прогониха мрака, той заповяда тялото на Първия император да бъде хвърлено в тях. Миризмата на печено месо скоро успокои върха на планината - Първият император си бе отишъл, новият император бе дошъл на власт.

За пръв път този ден генералът на бунтовниците си позволи минутка покой. Но след миг сълзящото му ляво око се разшири от ужас, защото главата на Първия император се обърна върху въглените и го погледна. Мъртвите очи на Цин Шъхуан бяха вперени в него, докато огънят ги поглъщаше.

Генералът потрепери.

- Отсечете всички дървета, изгорете всичко. Направете огън, който да прогони нощта и да заличи за вечни времена онова, което се случи тук.

Гласът му бе писклив като на момиче. И това го вбеси още повече.

Тримата избрани и Резбарят седяха на отсрещния бряг на реката и гледаха на изток. Първите лъчи на студеното слънце обявиха настъпването на новия ден - на един нов, опасен свят. Бивникът от нарвал лежеше в краката им.

- Какво ще правим сега? - попита Пазителят.

- Цин Шъхуан го няма вече, значи... - започна Конфуцианецът, но спря, когато Джан се изправи и се отдалечи от реката.

Тя дълго стоя абсолютно неподвижна. Сетне посочи на запад към Свещената планина. Те се обърнаха и видяха, че откъм Хуа Шан се носи гъст облак тъмен дим. Както бе обещал Цин Шъхуан, в небето имаше черна следа. Тя показваше пътя на изток, към морето, и към Завоя на реката - към едно място, което накрая щеше да бъде наречено Шанхай.

Приближавайки към Яндзъ

Пристрастеният към опиум не създава шедьоври, той самият става такъв, или по-скоро се превръща в платно за този шедьовър.

- Из писмо на Ричард Хордун до

Томас де Куинси от 6 август 1837

Северно Китайско море

Октомври 1841

Ричард Хордун държи лулата с двете си ръце. Нейната полирана дръжка, чисто черна от годините на употреба, е копринена на допир; извитият му мундщук от рог на воден бивол е удоволствие за езика; среброто, инкрустирано с мед, в другия край завършват вълшебството в трепкащата светлина на мангала. Точно след средата на дългата петдесет сантиметра тръба, в широка кухина, има порцеланова чашка с формата на ряпа. Дъното є е сложно украсено с мънички дупчици, разположени така, че да отвеждат дима до пушача.

Дълга игла пронизва и вдига лепкаво топче опиум от бронзовата табла. Задържа го над спиртната лампа и черната смола избледнява, омеква и започва да пращи. Иглата поставя нагорещеното топче в чашката на лулата.

Всмукване, второ, трето, сетне процесът се повтаря със следващите разтопени топчета от бронзовата табла, докато всичко започне да потрепва, сетне изчезва. Омразата кристализира, разтваря се и разцъфтяват рози и хортензии. Вратът на Ричард се издължава и главата му се върти. Устата му се отваря и той улавя далечен полъх на пустинен въздух, който се върти ли, върти около зъбите му, сетне слиза към гърлото.

И той самият се върти и слиза след него, надолу и надолу, докато нежен вятър шепне в лицето му и той плува по нежното течение от дъното на нищото.

Лулата отново е в ръцете му, хладна и чувствено гладка, като шията на лебед.

- Zhangzui - произнася един глас на мандарин. Но бърка думата. Иска да каже xiqi - дишай, а не "zhangzui", което означава "отвори си устата". Но Ричард го разбира. Той отваря двете големи дупки в долната част на гърба си и притегля змиевидния дим по-дълбоко.

От двете му страни изникват крила, изпълнени с въздух, кожата под ръцете му се изопва силно. И той се издига.

Сега се носи над делтата на река с величието на четиримачтов кораб с опънати платна, задвижван от Божия дъх. Той познава този воден път. Това е Боуг, каналът към Кантон. Бързо стига до познатите скали на остров Линтен. Минава покрай британската тримачтова гемия - "Ред Роувър", и американския клипер* - "Уотър Уоч", закотвени там. Те гъмжат от китайци, облечени с панталони с висящи дъна, които пренасят тръстикови кошове, пълни със стоки от английските кораби към своите лодки, тъй като на никой Fan Kuei** не е позволено да стъпи на свещената земя на Поднебесната империя.

Ричард вдига ръце и оглежда дланите си. За миг се загубва в линиите на съдбата си.

- Завърти ръцете си, глупако - озъбва се той, изненадан колко бързо английският му е придобил кокни акцент. Ръцете му бавно се завъртат - и той също. Сега "Уотър Уоч" и "Ред Роувър" са зад гърба му, а отпред е дълбокият канал към Кантон.

- Нагоре! - И дланта му се обръща към небето - той също.

А димът мърка и търси, и намира скрития вход вътре в него. Смъртта му и преследващият го плач на едно малко момиченце го приканват да слезе още по-дълбоко в тунела на опиума.

- Zhangzui! - Отново грешната дума.

Димът се завърта. Неочаквано се превръща в течна ярост. Дебели кожени ремъци минават през гръдния кош и бедрата му като метални окови.

- Дишай! - Глас. Различен глас. Не е на мандарин. Този път е на фарси. - Дишай!

Гласът е настоятелен. Вика го обратно, да се върне от тунела. Да се върне от хладните дълбини на собственото си съществуване, на своето търсене.

- Дишай! Ричард, завихме на север към проклетата Яндзъ! Няма време за сънуване!

Да, това беше Макси. И всичко друго избледня - тайният вход към тунела се изгуби до следващия път, когато той отново вземе лулата в ръцете си и събере смелост да започне търсенето отново.

Южният кръст едва се виждаше на западния хоризонт, когато Ричард излезе на средната палуба на "Корнуолис" флагманския кораб на екпедиционната армия на Нейно Величество кралица Виктория. Неговият червенокос брат изчезна под борда и се качи на двуместната китайска джонка, която го чакаше. Той уви червена кърпа на врата си, махна за довиждане на Ричард, отвърза въжетата на джонката и се отправи към парахода на Нейно Величество "Немезида", и който бе на около миля от пристанището.

Ричард си пое дълбоко дъх и соленият въздух изпълни дробовете му. "Петнадесет години в Китай", мислеше си той, и едва сега ще сложим началото". Той гледаше как джонката на Макси улови вятъра и се устреми към брега. Засмя се на глас. Кой би си помислил, че е възможно? Ричард и Макси Хордун, на служба в Британската екпедиционна армия, отправили се към устието на могъщата Яндзъ! Кой би повярвал? Кой би посмял да мечтае за това?

Моряците се катереха по такелажа*, за да закрепят големите, кралските и дори най-горните платна на трите високи мачти. Котвата бе закрепена на кнехта** в предната част, подемните кранове бяха изтеглени и завързани на палубата. Когато адмирал Гох се появи от каютата си и изкачи стъпалата към издигнатия кватердек, кливерите*** бяха издигнати на носа и корабът завърши обръщането си по вятъра. Мъжете на около работеха с невиждана досега енергия. Всички знаеха, че ако тръгнат нагоре по Яндзъ до Нанкин, ще има богатства за всички. Моряците и войниците на корабите от армадата бяха прекарали вече повече от година тук, но без полза. Бяха видели другарите си да умират в ужасна агония, отровени от китайски готвачи; бяха наблюдавали безпомощно как други, отвлечени от корабите, им колеги бяха екзекутирани публично на площадите, докато манджурците караха тълпите да пляскат и пеят; бяха виждали как стотици умират от гнойните си рани, които не можеха да заздравеят в гадния тропически въздух, от дизентерия или малария. Тези седемстотин войници и моряци от експедиционната армия бяха калени в битки и въпреки назначения лично от кралицата идиот генерал-губернатора Робърт Потингер, който уж командваше цялата операция, продължаваха да вярват на своя командир - адмирал Хю Гоф.

Моряците видяха как платната първо се изпънаха, щом корабът се устреми по посока на вятъра, после се издуха и флагманът се отправи на север, към Яндзъ. Мъжете се усмихнаха. Бяха готови да получат за своето възнаграждение.