Коприна

След по-малко от час Амбър трябваше да слезе в кабинета на баба си на долния етаж, за да получи много специалния подарък, който є бе обещала тя. Седемнайсет! Вече бе почти жена. Най-после бе пораснала.

Треската на очакването накара Амбър не да върви, а да танцува из стаята си. Знаеше какъв е този "много специален подарък". Как би могла да не знае?

Художествено училище - там щеше да започне обучението, което да є позволи да поеме по стъпките на баща си. Единствено това искаше да прави откак се помнеше и сега мечтите є най-после започваха да се сбъдват. И не само нейните мечти.

На закуска бе получила картички от баба си и братовчед си Грег; от Джей, управителя на имението на баба є; от прислужниците в къщата; от управителя на семейната фабрика за коприна в Макълсфийлд и от Бет, най-добрата є приятелка от училище. Но както през последните четири години, и сега нямаше картички от онези, които тя обичаше най-много. Родителите є.

Днес чувствата є бяха необичайно променливи и напрегнати както никога досега; те я караха да се люшка от въодушевление към тъга със същата бързина, с която вятърът обръщаше ноемврийското небе отвъд прозореца на стаята є от ясно есенно синьо в сиво.

На бюрото, което някога бе принадлежало на майка є и в което държеше скиците си, имаше снимка на Амбър заедно с родителите є. Бе направена на дванайсетия є рожден ден, само три седмици преди смъртта им. На фотографията и тримата се усмихваха, баща є бе обгърнал майка є с ръка, а тя го гледаше със същото неприкрито обожание, което се четеше и в неговия поглед. Амбър стоеше пред тях, ръката на майка є я прегръщаше, а свободната ръка на баща є държеше нейната.

Тримата бяха толкова щастливи - не искаха и нямаха нужда от други, животът им бе изпълнен с любовта им един към друг. Нежните є нишки ги привързваха здраво един към друг и правеха всичко в живота им специално. Родителите є ужасно є липсваха. Все още помнеше деня на смъртта им, когато се отправиха на онази политическа среща да защитават работниците и да настояват за по-високи заплати и по-добри условия на труд. Дървеният под на сградата се срутил, погребвайки родителите на Амбър заедно с още двадесет и шест души.

Амбър се отдръпна от прозореца и отново седна на бюрото си. Сведе поглед към модела, над който работеше: бледомораво и сребристо, преплетени във формата на келтски възел, който накрая щеше да оформи част от подгъв.

Приживе баща є бе талантлив дизайнер - руски емигрант, намерил работа в една малка лондонска фабрика за коприна. Когато се запознал с майка є и двамата се влюбили, трябвало да се противопоставят на волята на нейната майка, ако искали да бъдат заедно.

Амбър винаги бе обичала да слуша любовната история на родителите си. Спомняше си как седи в леглото, а майка є четка дългата є златиста коса със старинната си сребърна четка и є разказва за първата им среща.

Тя се състояла на панаир на платовете в Лондон, където баща є присъствал като дизайнер, а майка є като представител на "Денби Мил", прочутата фабрика за коприна в Макълсфийлд, собственост на бабата на Амбър, Бланш.

И така коприната бе втъкала съдбите им една в друга - майка є често є го повтаряше, - а копринената нишка е най-силната и най-здравата от всички, чиста и силна като самата любов.

По онова време бащата на Амбър бил сред дизайнерите с напредничаво мислене от новата вълна и майка є обичаше да є разказва колко е ценен за работата си.

Надеждата им бе един ден Амбър да тръгне по неговите стъпки. Затова бяха предали на дъщеря си страстното си желание да създават платове, които сами по себе си представляват произведения на изкуството.

От първия миг, в който малкото момиченце успя да задържи молив в ръчичката си, от първия миг, когато бе в състояние да разбере идеята за красота, баща є я бе направлявал и обучавал, а майка є бе показвала как да разпознава уникалния блясък на коприната.

Докато другите деца учеха скучните си уроци, родителите на Амбър є разказваха историята на коприната и заедно с нея и историята на живота - как коприната е свързвала толкова много култури и цивилизации; как е изминавала най-дългите пътища по света, през пустини и морета, как е предизвиквала у хората най-пламенни страсти, от любов до алчност.

- Виж как коприната отразява живота - бе казвала майката, спускайки плата да се разлее на тежки гънки по мъничката ръчичка на Амбър. - Плъзга се през пръстите като вода, но е изтъкан толкова здраво, че трудно ще го скъсаш, и все пак е толкова гъвкав, че не можеш да го уловиш. Човешкият дух е като коприната, Амбър - бе продължила да обяснява тя. - Той също не може да бъде заловен, притежава огромна сила и голяма красота за тези, които могат да я видят. Запомни го завинаги, миличка...

- Амбър? Там ли си?

Гласът на братовчед є Грег я върна в настоящето.

Грег бе двайсет и три годишен. Преди година бе завършил Оксфорд и бе красив млад мъж с широки рамене и гъста, къдрава светла коса. От него се излъчваше увереност, типична черта на разглезените млади мъже от богати семейства. Той бе любимият внук на баба им, точно както на времето баща му Маркъс е бил любимото є дете.

Бащата на Грег бе загинал в световната война. А майка му бе починала при раждането на второто си, мъртвородено дете. Така невръстният сирак бе израснал под грижите на баба си.

Атлетичен и общителен, винаги готов да пусне някоя шега и да се позабавлява, Грег бе преодолял първоначалната скука след напускането на Оксфорд и раздялата със състудентите си, като се сприятели с група млади мъже, които приличаха на самия него - от богати семейства, прекарваха времето си в надпревара с коли, уроци по летене и празненства в един или друг дом, за да флиртуват с хубави момичета. Тези младежи живееха от парите на семействата си, не им се налагаше да работят и бяха решени да не се връщат дори в мислите си към ужасната война, отнела толкова много живот - все млади хора, не успели да поживеят истински. Забързаният ритъм на живота им бе доказателство за решимостта им да не допуснат нещо подобно да се случи с тях. Единственото, към което се стремяха, бе "да им е весело".

Амбър възприемаше Грег като свой по-голям брат. Той бе приятна компания и винаги се бе държал добре с нея.

Освен "Денби Мил" Грег щеше да наследи и Денъм Плейс с всичките му земи, а също и основната част от огромното състояние, което баба им бе получила първо от баща си, а после и от вуйчо си - собственик на кораби в Ливърпул. Амбър имаше свои собствени мечти - сама да си проправи път.

- Честит рожден ден - ухили є се Грег и є подаде малка, красиво опакована кутийка, преди да се отправи към камината с типичната си наперена походка.

Амбър предположи, че подаръкът е избран набързо в Макълсфийлд, където братовчед є бе отишъл за срещата на Консервативната партия. Очакваше се да стане член на парламента след шест месеца, когато сегашният представител се оттегли от тази длъжност, поне баба им казваше така.

- О, Грег! - благодари му сърдечно тя и го целуна по бузата. - Но няма да го отворя сега. Баба ме вика за специалната си изненада по случай рождения ми ден.

Не можа да сдържи въодушевлението в гласа си. Толкова бе копняла за този миг, бе говорила и мечтала за него още преди да напусне пансиона, в който се обучаваше.

- Не мога да повярвам, че само след няколко седмици ще замина за Лондон, за да уча изобразително изкуство. Кое училище мислиш, че е избрала баба? Надявам се да е "Слейд", макар че не съм сигурна, дали съм достатъчно добра. Никога не ми е искала някоя от рисунките ми, за да им я покаже, но предполагам, че е помолила мосю Лафит да се застъпи за мен. Той все повтаряше, че ще се застъпи. Грег, толкова съм развълнувана, това е всичко, което някога съм искала, и родителите ми...

- Успокой се, момиче. Не искам да ти развалям настроението, но мисля, че не трябва да се обнадеждаваш прекалено.

Амбър се намръщи.

- Какво имаш предвид?

Грег се изруга сам под нос. Искаше му се да си бе замълчал. Проблемът с Амбър беше, че тя не бе от онези умни момичета, които знаят кое какво е. Ако беше такава, щеше да се досети какво се опитва да є каже. Но разбира се, ако бе толкова схватлива, изобщо нямаше да му се налага да є отправя намеци... или предупреждения.

- Дявол да го вземе, Амбър - започна неловко той, - не може наистина да си въобразяваш, че баба ще ти позволи да постъпиш в художествено училище. Нали я знаеш каква е.

- Но тя каза, че има специална изненада за мен - нещо, което ще промени целия ми живот, и че съм голяма късметлийка.

- Предполагам, че наистина го е казала, но не е имала предвид художественото училище, Амбър. Знам го със сигурност.

- Тогава за какво?

Грег поклати глава и се обърна към вратата, но Амбър се оказа по-бърза: стигна до нея първа, затвори я, облегна се отгоре є и го изгледа решително.

- Няма да излезеш оттук, преди да ми кажеш, Грег.

- Няма да ти хареса - предсказа той. - Аз определено не бях във възторг, когато тя ми заяви, че трябва да стана член на парламента, ала знаеш каква е баба, но пък нали тя държи кесията.

Баба им не криеше предпочитанието си към внука си и Амбър винаги бе предполагала, че Грег получава всичко, което иска. Мисълта, че това може да не е така, бе съвсем нова за нея и я разтревожи, сякаш внезапно бе разбрала, че в спокойните води на хубавото езеро в имението има опасни течения.

- Но щом не искаш да ставаш член на парламента, тогава защо...

- Не е толкова просто, Амбър - нищо никога не е.

Грег въздъхна и седна на един от елегантните столове "Шератон", разположени от двете страни на камината. Ярката слънчева светлина безмилостно разкриваше избелелия кретон на възглавничките им.

- Ела тук и седни - каза той, приведе се напред и потупа седалката на отсрещния стол, а после изпъна напред дългите си крака. - Имаме няколко минути, преди да идеш при баба.

Амбър послушно приседна срещу него.

- Баба няма да те изпрати в Лондон, за да постъпиш в художествено училище. Ще те изпрати там, за да те шлифоват.

- Да ме шлифоват ли?

- Да, ще те подготвят за влизането ти в обществото като дебютантка, за да си намериш съпруг с титла.

Изминаха няколко секунди, преди Амбър да осъзнае значението на думите му, но когато го направи, поклати отрицателно глава.

- Не. Не може да го направи. Невъзможно е. Не искам... Няма...

Бе станала от стола си, без дори да осъзнае, че се е раздвижила, и сега стоеше права, стиснала малките си ръце в юмруци.

- Грешиш, Грег. Не може да иска подобно нещо. Пък и от друга страна, тя и не може да го направи - в семейството няма кой да ме представи.

Амбър бе научила в пансиона всичко за тайнствения процес на превръщане в дебютантка и за изискванията, които вървяха с него, бяха є набили в главата, че внучката на един прост фабрикант, независимо колко е богат, не притежава родословното дърво, необходимо, за да я приемат като член на този специален клуб - аристокрацията. Това напълно я устройваше. Не можеше да си представи по-лоша съдба от тази да я заставят да встъпи в брак от семейни съображения, каквато знаеше, че ще е съдбата на повечето от съученичките є.

- Баба винаги намира начин да постигне това, което иска, Амбър.

- Но защо ще го иска?

Грег сви рамене. Беше му жал за братовчедка му, но не бе възнамерявал да се впуска в подобна дискусия. Сега обаче бе прекалено късно да се кае, че изобщо е подхванал темата.

- Барант де Врис - отвърна кратко той, - ето защо.

- Дядото на Джей? Не разбирам.

- Това е дълга история, самият аз я научих съвсем скоро, но от източник, чиято достоверност е извън съмнение.

Грег замълча и се зачуди каква част от историята трябва да є каже. Амбър бе наивна и доверчива и той не искаше да поема излишни рискове. Нямаше нужда да є казва откъде е разбрал.

- Когато била младо момиче, баба решила да се омъжи за Барант де Врис. И не пазела намеренията си в тайна.

Амбър ахна, но Грег не є обърна внимание и припряно продължи:

- Разбира се, фактът, че цялата околност говорела как според Барант и баща му баба не била достатъчно добра или богата, за да се омъжи в семейство Де Врис, бил жесток удар за гордостта є. Предполагам, че много хора са се подсмихвали зад гърба є заради амбициите є.

- Но тя трябва да е била наясно. Искам да кажа... всеки знае, че Барант де Врис е безобразно горд.

- Е, не се съмнявам, че го е знаела, но е била голяма красавица, разбира се, пък и нашият прадядо е бил доста богат. Обзалагам се, че е била убедена в способностите си да го впримчи. Местната аристокрация я приемала добре, доколкото разбирам, и това сигурно я е накарало да мисли, че може да стане съпруга на Барант.

- Местната аристокрация ли? - попита подозрително Амбър. - Имаш предвид семействата Фитън Лий и Бромли Дейвънпорт?

- Е, Бромли Дейвънпорт със сигурност. За Фитън Лий не съм съвсем сигурен, като се има предвид, че Барант де Врис в крайна сметка се е оженил за момиче от това семейство.

- Но сега баба общува с маркизата на Шолмондли. Двете участват в едни и същи благотворителни комитети и...

- Между общуването с някого и приемането му в семейството ти има огромна разлика, скъпа моя Амбър - обясни Грег. Толкова добре имитираше гласа и маниерите на баба им, че Амбър не можа да не се усмихне.

- Някой ден баба ще те чуе и тогава ще се озовеш в голяма беда.

- Ти ще се озовеш в беда, ако слезеш по стълбите и започнеш да говориш за художествено училище.

- Но аз все още не разбирам какво общо има отказът на Барант де Врис да се ожени за баба с нейното желание да ме представи в обществото, Грег.

- Е, би трябвало да го видиш. Тя не е от онези, които забравят пренебрежението и обидата, нали знаеш?

Амбър поклати глава. Грег беше прав: баба им можеше да бъде безмилостна, когато я устройваше. Така и не бе простила на майката на Амбър, задето се бе омъжила за баща є против волята є.

Амбър леко потрепери.

- Като се има предвид всичко, което знам сега, вярвам, че баба е купила този имот единствено защото се намира точно до земите на Де Врис и за да подчертае, че притежава повече земя и по-голяма къща от него - продължи Грег. - Дори е наела собствения му внук да работи като управител на имението є. Това е нейният начин да си върне на Барант, задето е унижил нея. Всички знаят, че след войната Барант де Врис е загубил буквално всичко, включително и единствения си син... който умрял, без да остави наследник. Но това не е достатъчно за баба, Амбър. Тя иска ние да є спечелим това, което не е могла да постигне сама. Особено ти. Все пак аз не мога да се оженя за титла, но ти можеш. Войната превърна много семейства от аристокрацията в просяци. Само си помисли колко от тях женят синовете си за дъщерите на американски милионери, и ще разбереш.

Амбър го знаеше. Все пак миналата година техният съсед, лорд Фитън Лий, се бе оженил за американка и всички смятаха, че бракът е целял да осигури на младоженеца пари, а на младоженката - титла.

Сякаш прочел мислите є, Грег се пошегува:

- Смятай се за късметлийка, че баба очевидно не е преценила титлата на Фитън Лий като достатъчно добра. Но, разбира се, тя би приела само титла, по-висока от тази на Де Врис, можеш да се обзаложиш. Точно затова иска да те представят в двора.

Преди братовчедка му да успее да каже нещо, Грег продължи:

- Баба може и да има достатъчно пари да ти купи титла, но не е толкова лесно. Искам да кажа, трябва да общуваш с подходящите хора, а това не може да стане без необходимите препоръки. За едно момиче това означава представяне в двора. Баба иска внучката є да има титла, която далеч да превъзхожда отказаната є от Барант де Врис, за да може да се перчи пред всички, които са се смели зад гърба є, когато той я е отхвърлил.

Това беше прекалено много. Амбър едва успяваше да го асимилира.

- Грег, моля те, не говори така. Не е никак мило от твоя страна - изрече умолително тя. - Знам, че обичаш да си правиш шеги с мен, но...

- Амбър, не се шегувам.

- В такъв случай баба ли ти каза, че е така?

- Не.

- Значи всичко са само твои предположения, Грег. Сигурна съм, че грешиш. Първо...

- Не греша, Амбър. Щом настояваш да знаеш, минавах покрай кабинета є, докато говореше с Джей Фулшоуи. Казваше, че трябвало да плати на лейди не знам коя си, за да те представи.

- И Джей ли знае?

Това є се стори като двойно предателство. Тя харесваше Джей и дори го съжаляваше, задето трябваше да работи толкова усърдно за баба є, докато Грег, с когото бяха съученици в Итън, се наслаждаваше на живот в безделие.

Амбър трябваше да седне - така неудържимо трепереше. Не можеше да е истина. Не трябваше да е истина.

- Не искам съпруг с титла. Изобщо не искам да се омъжвам все още, а когато го направя...

- Има значение само какво иска баба, не ние.

Сега Грег не се шегуваше. В действителност Амбър не можеше да си спомни някога да го е виждала по-сериозен.

- Изобщо не се съмнявай в това - предупреди я той. - Тя винаги получава каквото иска. - Погледна я и се усмихна криво. - Само си спомни как се сдоби с тази къща и с имението. Попечителите на лорд Талбът изобщо не желаеха да є продават Денъм Плейс, но накрая се оказа, че нямат избор - не и с ужасните дългове, които трябваше да се платят, след като лорд Талбът умря без наследник.

Споменаването на Денъм Плейс за миг разсея Амбър. Тя обичаше красивата, проектирана от Ванбру къща с класическите є очертания и невероятно елегантната поредица от стаи на първия етаж - не че Денъм някога щеше да стане неин.

- Денъм е толкова красив, Грег - обърна се тя замечтано към братовчед си. - Говори се, че бил една от любимите къщи на самия Ванбру, въпреки че е сред най-малките, които е проектирал.

Грег сви рамене. Архитектурата и дизайнът изобщо не го вълнуваха.

Часовникът удари три часа.

- Баба те чака.

А Грег трябваше да изпълни една уговорка, макар всъщност изобщо да не бе сигурен дали наистина иска да я спази. Това, което бе започнало така вълнуващо, напоследък се бе превърнало в бреме. Грег не се интересуваше от бурните чувства и със сигурност не си падаше по сълзливите сцени, но за жалост бе изпаднал в ситуация, от която му бе адски трудно да се измъкне.

Щеше да се възползва и от най-малкия шанс да отиде в Лондон, с частните клубове за вечеря и бурния живот на хората, родени с привилегии. Да пие, да залага, да флиртува с хубави жени, които знаят правилата на играта - това му допадаше далеч повече от скучните срещи с членовете на местния комитет на Консервативната партия.

Може би щеше да успее да убеди баба си, че в качеството си на любящ по-голям братовчед от време на време предано ще се отбива в Лондон, за да държи Амбър под око.

2.

Бланш Пикфорд разглеждаше критично внучката си. На седемнайсет години Амбър обещаваше да се превърне в голяма красавица. Беше средна на ръст, но стройна, с фини кости, елегантна шия и порцеланова кожа. След като загубеше последните остатъци от детинска закръгленост, лицето є щеше да добие съвършена сърцевидна форма с тези широко разположени очи с гъсти мигли.

На времето Бланш не остана доволна, когато дъщеря є - несъмнено под влияние на съпруга си - бе оповестила, че ще нарече детето си Амбър*, име, прекалено екзотично за нейния вкус. Семейната традиция повеляваше дъщерите винаги да получават имена, отразяващи цветовете на коприната. Но не можеше да се отрече, че очите на момичето наистина притежаваха меденозлатистия оттенък на тази безценна смола.

Правият нос на Амбър и извивката на устните, както и русите є къдрици бяха почти точно копие на чертите на самата Бланш на тази възраст, но засега у внучката є нямаше и следа от тлеещата чувственост, която самата тя бе притежавала в младостта си. По характер Амбър бе мила и нежна; слаба там, където тя самата винаги бе притежавала огромна сила, мислеше си Бланш критично. У момичето нямаше никакъв огън, никаква страст, но това нямаше значение. Не страстта или чувствеността бяха важни за брака, който искаше за внучката си - напротив, по-скоро бе тъкмо обратното.

Ако не друго, момичето поне беше красиво за разлика от майка си. Бланш бе побесняла от гняв, когато осъзна колко безлична ще израсне дъщеря є, колко много ще прилича на Хенри Пикфорд с тази нейна привързаност към фабриката, симпатиите към работническото движение и желанието є за равенство с работниците. Този гняв обаче бе нищо в сравнение с яростта, която изпита, когато обикновената двадесет и пет годишна жена, за която бе смятала, че ще остане стара мома, є се противопостави и използва малкото си наследство от баща си, за да се омъжи за руски емигрант. Не че тези пари є стигнаха за кой знае колко дълго. И, разбира се, накрая, точно както бе предвиждала, дъщеря є дойде да я моли.

Да, като цяло Бланш не бе съвсем недоволна от грубия материал, върху който трябваше да работи. Външността на момичето определено бе в нейна полза, но парите на Бланш бяха средството, което щеше да донесе в семейството жадуваната титла.

- Седни, Амбър - обърна се Бланш към внучката си. - Трябва да обсъдим нещо важно.

Амбър не си спомняше да е виждала баба си да носи нещо от коприна. Бланш предпочиташе дрехите на френската моделиерка Шанел и днес носеше една от превърналите се в нейна запазена марка рокли от жарсе, корсажът на която бе хитроумно драпиран и се закопчаваше на хълбока с голяма брошка с кристали, улавящи светлината при всяко движение.

Стройна и с изправена стойка, бабата на Амбър притежаваше подходящата фигура за такива дрехи. Амбър бе наследила структурата є, въпреки че силуетът є бе прикрит от ученическите линии на вълнената униформа, облечена над обикновена памучна блуза. Под тази блуза сърцето є биеше трескаво. Казаното от Грег не можеше да е истина, нали?

Тя погледна баба си и нервно зачака. Както обикновено, Бланш носеше перлите си - дълъг наниз в три реда. Блясъкът, който излъчваха, изглеждаше далеч по-топъл от жената, чиято шия красяха.

- Обещах ти за седемнайсетия ти рожден ден да получиш много специален подарък. Този подарък се отнася за твоето бъдеще, Амбър. Ти си много щастлива млада жена и се надявам, че го осъзнаваш. Като моя внучка ще разполагаш с възможности и предимства, далеч по-големи от тези на много млади жени на твоята възраст и в твоето положение, и докато им се наслаждаваш, искам да запомниш защо точно ти ги давам и каква отговорност имаш към тях и към мен. А сега чуй - Бланш си позволи да се усмихне леко. - През януари ще заминеш за Лондон, за да се подготвиш за представянето си в двора. Уредила съм всичко необходимо...

Значи беше вярно. Грег се оказа прав. Амбър почувства как я обхваща отчаяние.

- Не! - трескаво възрази тя. - Не, не искам да ме представят в двора. Искам да постъпя в художествено училище.

Бланш изглеждаше ужасена. Всички тези изнервящи и безполезни приказки на родителите на момичето за изкуство и дизайн бяха нанесли далеч по-голяма вреда, отколкото предполагаше. Руснакът беше виновен. Може и да бе успял да напълни главата на дъщеря є със собствените си глупости, но Бланш нямаше да позволи този абсурд да продължи.

За Бога, Амбър бе на седемнайсет и копнееше за живот, за който не знаеше нищо! На трийсет и седем щеше да е благодарна на баба си, задето я е спасила от него. Самата мисъл за сравнение между тежкия труд сама да си пробива път и социалното положение и удобствата, които можеше да получи, ако слуша Бланш, бе налудничава.

Не че имаше значение какво мисли Амбър или колко силно възразява. Бланш щеше да направи това, което бе решила.

- Художествено училище?

Амбър почувства как стоманеният поглед на баба є буквално я приковава към неудобния стол, на който се опитваше да седи съвсем изправена.

Ненавиждаше обзавеждането на тази стая. Всичко в нейната едуардианска тежест и солидност изглеждаше могъщо и застрашително, от червеникавокафявите тапети и съответстващите им кадифени тапицерии до излъсканите махагонови мебели.

"Забележителна" бе думата, която хората най-често използваха, за да опишат баба є, но Амбър се сещаше за други определения: скована; забраняваща; плашеща. Напомни си, че майка є и баща є не се страхуваха от Бланш, и дълбоко си пое дъх.

- Това съм искала винаги.

Тези думи, повече измъчени, отколкото войнствени, сякаш разкъсаха студеното мълчание, което заледяваше стаята въпреки буйния огън, който пламтеше в мраморната камина - карарски мрамор от прочутите кариери в Италия, избран заради съвършенството си, също като всичко друго в живота на баба є. Но не майсторската изработка доставяше удоволствие на Бланш - за нея всичко се свеждаше до социалното положение, което подсказваше притежанието му.

- Ти си седемнайсетгодишна, Амбър, прекалено млада, за да знаеш кое е добро за теб.

Думите на баба є събудиха в сърцето на Амбър страх, който я накара да избухне:

- Това искаха за мен родителите ми. Баща ми често говореше за това. И когато се омъжа, ще е за човек, когото обичам и който ме обича така, както баща ми обичаше майка ми.

Едва изрекла това, тя осъзна грешката си, но вече бе твърде късно. Лицето на баба є застина в леденостудена маска.

- Баща ти ли? Баща ти, Амбър, беше имигрант без пукната пара, който се ожени за майка ти заради парите є - или по-скоро заради моите пари.

Както винаги, когато се ядосаше, гласът на баба є се бе снишил до едва чут шепот, който въпреки това по някакъв начин нараняваше ушите.

Заради баща си обаче Амбър бе решена да надмогне страха си от гнева на Бланш и да го защити.

- Това не е вярно. Баща ми обичаше майка ми.

Без да є обръща внимание, Бланш продължи безжалостно:

- Предупредих я какво ще стане, когато тръгна срещу волята ми, за да се омъжи за него, и се оказах права. Когато той загуби работата си, тя дойде да ме моли, да ме умолява да му дам работа. Баща ти не обичаше дъщеря ми. Баща ти обичаше моите пари и моята фабрика.

- Обичаше я. Бяха толкова щастливи заедно. Майка ми казваше така. Казваше, че баща ми е много талантлив, че е истински художник.

- Той беше просто третокласен драскач, неудачник, който щеше да разруши фабриката с абсурдните си идеи, ако му бях позволила.

Амбър почувства, че се задушава. Емоциите є бяха бурни и напрегнати, докато баба є си оставаше все тъй спокойна и студена. Родителите є наистина се обичаха - тя го знаеше. Преди да закрият лондонската фабрика, в която баща є работеше, малката им къщичка бе изпълнена със смях и радост. Амбър си спомняше как той водеше у дома приятелите си - художници също като него, които сядаха около кухненската маса, пиеха бульон и си говореха. Това бяха щастливи времена и Амбър пазеше паметта им като съкровище.

Смехът започна да затихва, когато родителите є бяха принудени да се върнат в Макълсфийлд, но топлината и любовта все още сгряваха къщата, която предпочетоха да наемат вместо да заживеят в Денъм Плейс с баба є. Баща є обичаше да чете и през зимните вечери тримата сядаха край огъня и той четеше на глас, често някоя от прекрасните книги на Чарлс Дикенс, в които се описваха ужасяващите условия за живот на бедните. Как можеше баба є да се опита да унищожи спомена за любовта им, като отрича съществуването є?

Тя грешеше и за друго: когато каза, че бащата на Амбър е щял да съсипе бизнеса. Всъщност тъкмо той го спаси. Амбър го знаеше. Благодарение на неговия дизайн агентите на "Денби Мил" в Лондон разпродадоха новата им коприна само дни след производството и събраха поръчки за още. Имаше яростни спорове за неговите модели в стила на движението "Изкуства и занаяти", подклаждани от ненавистта на баба є към всякаква промяна и иновация. Но именно чрез баща є фабриката бе успяла да подпише важните си договори с това движение и с англиканската църква за осигуряването на пищните копринени одежди на свещениците, за които се изискваше специална тъкан.

Амбър отчаяно се опитваше да сдържи гневните си сълзи.

- Ако родителите ми бяха живи, нямаше да ти позволят да го направиш.

- Достатъчно! - Бланш се изправи. - Не искам да чувам нито дума повече за баща ти или за тези глупости за художествено училище. Аз ще реша бъдещето ти, Амбър. Никой друг.

- Ти си снобка! Правиш го само заради Барант де Врис, защото не е искал да се ожени за теб, а хората са ти се подигравали...

Тя се сви, когато Бланш пристъпи към нея и я зашлеви по лицето. Шокът от удара я накара да замълчи, осъзнала с ужас какво е направила. Бузата є пареше, а сърцето є препускаше лудо.

На бузите на баба є горяха гневни червени петна. Дишането є бе плитко и учестено.

- Как смееш да ми говориш по този начин? По мое време щяха да те напердашат хубаво заради неуважението ти. Сега отиваш в стаята си и ще останеш там, докато не ти позволя да излезеш.

Заслепена от сълзи, Амбър побягна и остави Бланш сама в стаята.

Няколко минути след излизането на Амбър Бланш не помръдна. В сърцето є гореше гняв, примесен с гордост, задето внучката є - дете, което смяташе за толкова по-слабо от самата нея на същата възраст - се бе осмелила да є говори по този начин за нещо, тъй тясно свързано с миналото є.

Бланш настръхна. От четиридесет и четири години живееше със спомена как Барант я бе унизил и отблъснал и през това време никой не се бе осмелил да изрече в лицето є нито дума за това унижение.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън. Беше на шейсет и една години и откакто Барант є се бе изсмял и бе казал, че никога няма да се ожени за дъщерята на един фабрикант, не бе изминал нито ден, през който да не бе измервала тази обида на везните на живота си и да не се бе заклевала, че един ден тези везни ще се наклонят в нейна полза, дори да трябва да ги пълни зърно по зърно, отмъщение по отмъщение, за да се увери, че Барант ще умре със сърце, поразено от ясното съзнание какво му е струвало високомерието му.

Бланш го ненавиждаше и нямаше търпение да дойде денят, когато нейните внуци ще се издигнат в обществото над неговите - и бе твърдо решена да направи каквото е необходимо това да стане.

Джей Фулшоуи видя как Амбър излиза тичешком от кабинета на баба си. Изглеждаше толкова нещастна, че той мигновено разбра какво се е случило и сърцето му се сви заради нея. Значи Бланш є бе съобщила новините. Клетото дете щеше да го приеме много тежко.

Амбър все още се намираше във възрастта, когато чувствата є бяха открити и всеки можеше да ги види в тъмнозлатистите очи, които сега бяха замъглени от отчаяние. Остроумна и топлосърдечна, тя бе любимка на персонала на баба си. Откакто си бе дошла от пансиона, Джей бе установил, че се ослушва за смеха є и се усмихва, когато го чуе. За разлика от други хора, дяволитостта и чувството за хумор на Амбър не бяха злобни или груби. Тя вярваше страстно в убежденията си, но тази страст я правеше твърде уязвима. Джей се надяваше животът да не я накаже заради това. Все още бе толкова млада.

- Амбър...

В гласа му имаше нежност. Той протегна ръка към нея, както бе застанала в коридора, обляна в сълзи, но тя поклати глава.

- Ти си знаел, Джей - горчиво го обвини тя. - Знаел си какво възнамерява, но не си ми казал.

Как бе могъл да не є каже? Тя го познаваше буквално откакто се помнеше и го възприемаше повече като приятел, отколкото като служител в имението. Той бе учил в Итън заедно с Грег и бе прекарал много ваканции в Чешир. Родителите му живееха в Дорсет, където баща му, трети син на земевладелец, служеше като пастор. Говореше се, че след като жена му най-после му родила син и наследник, Барант де Врис загубил всякакъв интерес към двете си дъщери и не го било грижа за кого ще се омъжат, въпреки че според някои езици причината да не сключат по-добри бракове била липсата на пари. В аристократичните кръгове, в които се движеха и женеха Де Врис и подобните им, зестрата на булката бе важна почти колкото потеклото є.

Джей бе по-сериозен от Грег; тъмнокос, висок, строен и атлетичен, със спокоен, отмерен говор и леко загадъчна усмивка, която често караше ръцете на Амбър да я засърбят от желание да вземе скицника и въглена си и да я улови на хартията.

Сега обаче Джей не се усмихваше.

- Не беше моя работа да ти казвам - отвърна тихо той. - Много съжалявам, но може да не е толкова зле, колкото се страхуваш.

- Искаш да кажеш, че никой мъж с титла няма да иска да се ожени за мен и всички ще ме отблъснат така, както дядо ти е отхвърлил баба ми? - горчиво попита Амбър.

Значи най-после бе чула тази стара история. Джей се бе чудил кога ще стигне до ушите є - все пак я знаеше цялата околност. Братовчедка му Касандра с удоволствие го бе осведомила, след като самата тя я научи от Фитън Лий, без да знае, че той вече я е чувал. От друга страна, Касандра бе наследила порочната гордост на семейство Де Врис, която самият Джей смяташе за изкривена и разрушителна.

Той посегна да улови ръката на Амбър, но тя го отблъсна, хукна нагоре по стълбите, а оттам - по площадката и коридора, докато не стигна до сигурността на собствената си стая. Баба є може и да смяташе, че я наказва, като є забранява да излиза оттук, но тя предпочиташе да остане сама с отчаянието си.

Някой почука на вратата и тя се напрегна, но се отпусна, когато видя, че е прислужницата Мери. Тя бе на двайсет и пет и флиртуваше с един помощник-бакалин в Макълсфийлд. Беше жизнерадостна и с топла усмивка, но сега Амбър видя, че се опитва да избегне погледа є, докато вървеше към бюрото. Думите є прозвучаха извинително:

- Господарката каза, че трябва да дойда и да взема нещата ви за рисуване, госпожице Амбър.

Лицето на Амбър пламна от унижение и скръб. Баба є навярно бе предположила, че ще потърси утеха в рисунките си. Е, ако Бланш смяташе, че ще я накара да є се извини, за да си ги получи обратно, значи грешеше!

Вече се стъмваше, когато Джей преодоля грубия коловозен път до Фелтън Прайъри с малката кола, която му бе предоставила Бланш Пикфорд в качеството му на управител на имението є. Бе му казала, че може да използва превозното средство "за определени свои лични нужди, тъй като предполагам, че ще искаш да виждаш дядо си, а той очевидно няма да може да те посети".

Дали тези думи бяха само любезност от страна на Бланш или груб намек за обстоятелството, че Барант е прикован към инвалидна количка? Джей знаеше на кое от двете би повярвал дядо му.

Здрачът прикриваше занемареността на къщата и заобикалящата я земя. За разлика от Денъм Плейс, никой не би описал Фелтън Прайъри като архитектурно бижу - сградата беше еклектична смесица от различни периоди и лични стилове, възстановена от петия виконт в псевдоготически стил с невероятна грозота.

С характерната си арогантност - или може би артистична слепота - дядото на Джей упорито продължаваше да смята Фелтън за най-важния аристократичен дом в Макълсфийлд, ако не и в цял Чешир, а Джей бе достатъчно добродушен да не му противоречи, въпреки че собствените му предпочитания клоняха към красивото жилище на енорийския пастор в Дорсет, където бе израснал.

Джей смяташе, че е извадил късмет, задето наследствената гордост и арогантност на семейство Де Врис го бяха отминали.

Той паркира в покрития с чакъл преден двор и с пъргави крачки изкачи стъпалата до масивния портик.

Икономът на дядо му отвори вратата. Джей бе телефонирал, за да предупреди, че ще дойде - знаеше, че на Бейтс, който бе с десет години по-стар от дядо му и страдаше от артрит, му е все по-мъчително да изминава дългото разстояние от топлината на стаята си до главния вход.

- Добър вечер, господин Джей - поздрави го икономът и пое палтото, шапката и шала му.

- Добър вечер, Бейтс. Как е ревматизмът?

- Не много зле, благодаря, но се боя, че дядо ви прекара няколко тежки дни.

- Благодаря, че ме предупреждаваш. Пак краката му, нали?

- Боя се, че да.

Въпреки че се бе наложило да ампутират и двата му крака, Барант изпитваше остра болка във "въображаемите си крайници", както лекарят описваше състоянието му. Когато болката станеше непоносима, единствено я облекчаваше морфинът, който трябваше да се предпише от доктор Брукс.

Дядото на Джей яростно негодуваше срещу приетия закон, според който, за разлика от обичайната практика преди, сега човек можеше да се сдобие с морфин и всичките му производни само по лекарско предписание.

- Дядо ви ви очаква в библиотеката, господин Джей.

Библиотеката на Фелтън Прайъри беше голяма правоъгълна стая, която старецът бе превърнал в свое лично владение след злополуката си. Един китайски лакиран параван дискретно прикриваше леглото.

- А, ето те най-после - обърна се Барант към внука си. - Сигурен съм, че Бланш те съсипва от работа и иска да смъкне и кожата от гърба ти. Бейтс! - изрева той на иконома. - Донеси ми бренди - и гледай да е голямо.

Младежът погледна загрижено към дядо си.

- Мислех, че доктор Брукс ти е забранил да пиеш бренди.

Барант го измери с навъсен поглед.

- Никой доктор няма да ми казва какво да правя. Щом искам бренди, ще пия бренди. И какво изобщо знае той? Глупав младок! И баща му не го биваше - мислех, че ще ме довърши, преди да се пенсионира, - но синът е още по-зле.

Старецът очевидно бе прекарал тежък ден.

Косата му, някога гъста и тъмна като тази на Джей, сега бе съвсем бяла. Болката бе издълбала дълбоки бразди от двете страни на устата му и изостряше чертите му под високите скули. В тъмносините му очи все още горяха яростни страсти, макар Джей да подозираше, че се дължат на гняв и арогантност.

Барант взе брендито, без да благодари, и изчака икономът да излезе от стаята, преди да каже остро:

- Значи момчето на Пикфорд иска да се кандидатира на мястото на Баркли Уинстън, така ли? Идеята, разбира се, е на Бланш. Няма да стане. Прекалено е повърхностен и това не може да се промени и с всичките пари на света. Той не е мъж като баща си.

Лицето на стареца придоби израз, който Джей не можа да разгадае.

- Двамата се разбирате добре, нали?

- Всички се разбират с Грег - отвърна Джей спокойно.

- Касандра не го харесва особено.

Младежът не каза нищо, но Барант все пак изсумтя и продължи:

- Прав си, наистина е време Касандра да си намери съпруг. Не е особено хубава, но във вените є тече кръвта на Де Врис. Само че е прекалено рязка. Никой мъж не иска жена с език като оцет. Не знам откъде го е наследила. Със сигурност не от баба ти - тя беше мека като мляко. Та Касандра ми каза, че Бланш ще изпрати момичето в Лондон с глупашката идея, че може да є купи титла.

- Да, наистина ще представят Амбър в двора.

- Хубава е, нали?

- Да.

Барант отново изсумтя.

- Все пак е от търговски семейство. Твоята баба беше Фитън Лий. Предците є са дошли тук още по времето на Уилям Завоевателя, също като Де Врис. За брака има значение потеклото, не красотата. Хората трябва да си подхождат. Не го забравяй, когато и на теб ти дойде времето. Не че си истински Де Врис, защото децата носят името на баща си, а не на майка си.

Джей бе свикнал с горчивината в гласа на дядо си, знаеше и причините за нея. Барант де Врис така и не бе преодолял загубата на сина си и никога нямаше да успее. Джей знаеше, че дядо му щеше да го цени далеч повече, ако беше син на неговия син, а не на една от дъщерите му.

- Започвам да те отегчавам, знам, че е така.

В гласа є имаше паника, която опасно се доближаваше до истерия.

Грег си пожела да не беше идвал. Бе отклонил покана да отиде до Манчестър и да посети един нов, току-що открит нощен клуб.

- Разбира се, че не е.

- Напротив, така е! Вече дори не ме наричаш своята най-скъпа любима както едно време.

Сега тя се цупеше и големите є сини очи бяха плувнали в сълзи.

Грег почувства как сърцето му се свива със същата бързина, с която набъбваше гневът му.

Стаята миришеше на парфюм и секс. По някакъв начин и двете бяха прекалено тежки и пресищащи. От няколко седмици чувството, че е хванат в капан, нарастваше все повече и повече и сега стана още по-осезаемо. В първия трепет на страстта си към нея не бе осъзнал, че изключителната є красота прикрива прилепчив, собственически характер. Желанието го бе направило сляп за опасностите.

Според Грег връзка с омъжена жена бе нещо обичайно за младите мъже от неговия тип. Вярно, за кратко време бе напълно завладян от страстта си към нея и може би є бе дал прибързани обещания, но сега се беше отегчил и искаше да остави цялата история зад гърба си. Тя обаче показваше пределно ясно, че не е готова да го пусне.

По някакъв начин в нейните очи тяхната връзка, твърде повърхностна за него, се бе превърнала в нещо съвсем различно - нещо, което Грег никога не бе възнамерявал и със сигурност не искаше.

- Казваше, че ме обичаш, но си ме лъгал - обвини го тя. - Как е възможно да си толкова жесток? Не ми ли стига това, което вече понасям? Трябва ли да ме наказваш още повече, като открадваш сърцето ми с лъжливи уверения в любов?

Сега тя крачеше из стаята и се държеше все по-диво с всеки изминал миг, обточеният с марабу копринен пеньоар, който бе наметнала, когато двамата бяха станали от леглото, се въртеше около нея. Коприната прилепваше до голата плът отдолу, но тази мисъл вече не го вълнуваше така, както преди.

Поведението є опъваше нервите на Грег до крайност. В началото, когато тя се държеше толкова хладно с него, когато го дразнеше и измъчваше, никога не си бе представял, че ще се промени толкова, че един ден буквално ще го умолява.

Тя спря пред него и посегна към мартинито, което по-рано бе настояла да є направи.

Отпи жадно от чашата, която държеше. Лицето є бе зачервено, а погледът - замъглен.

- Знам какво ще сторя - каза му бодро тя. - Ще позвъня на бавачката да доведе бебчо тук.

- Не! - Грег не можа да прикрие ужаса си. - Не, не мисля, че идеята е добра.

- Защо не? Все пак той е...

Тя млъкна и се хвърли на леглото с измачкани от любовната игра чаршафи. Спомни си първия път, когато се бяха любили в същата тази стая. Тогава страстта им бе толкова ненаситна, че дори не стигнаха до леглото. Тя знаеше, че ще є се обади, и бе толкова лудешки развълнувана. Носеше падаща на меки гънки рокля на Шанел над сатенена камизола и съответстващи є френски кюлоти. Чорапите є се държаха от копринени жартиери, всяка подробност от облеклото є бе подбрана с оглед на бързината, с която може да се свали, макар че не го каза на Грег.

В онзи ден той я взе в прегръдките си още в мига, в който влязоха в стаята, облегна се на вратата, за да я затвори, и я задържа в прегръдките си. Ръцете му я галеха и притискаха, изучаваха я с ненаситен глад, равен на нейния собствен. Бе изстенал високо, когато тя докосна члена му през панталона, като го обхвана целия, а после прокара върха ва пръста си по дължината му, сякаш искаше да го измери. През цялото време му се цупеше - искаше да го възбуди и измъчва.

Той си отмъсти, като лекичко захапа плътта под ухото є и погали меките извивки на гърдите, скрити от погледа му от роклята. Когато намери ръба на корсажа є, започна леко да щипе и гали кожата над него и после бавно го свали, та голите є гърди да се притиснат към роклята, зърната є се втвърдиха, докато той ги щипеше и си играеше с тях.

Тя не го спря, когато той издърпа роклята є, а после я вдигна на ръце и я подпря на вратата на спалнята. Ръцете и краката є се увиха около него.

Облада я бързо и яростно, без дори да си направи труда да свали кюлотите є - просто избута разхлабените им крачоли на една страна веднага щом разкопча панталона си.

Тя изкрещя от възбуда и удоволствие, подканваше го да продължи, задъхваше се и се вкопчваше в него, докато той проникваше в нея.

Грег свърши прекалено бързо, но тя се престори, че и тя е изпитала оргазъм - постави него на първо място тогава, както и толкова много пъти по-късно, както си помисли сега, отдавайки се на самосъжалението, преди да го помоли:

- Кажи ми, че ме обичаш, Грег.

- Знаеш, че е така - излъга неловко той.

- Кажи го. Искам да го чуя.

- Обичам те.

- Не, искам да го кажеш както трябва и наистина да го мислиш, както преди.

Гласът є отново бе започнал да се повишава. Ако продължаваше така, някой щеше да я чуе. Грег започна да се поти. Струваше му се, че е попаднал в затвор, където тя играе ролята на негов тъмничар.

- Късно е. Трябва да вървя.

- Не. - Тя се обърна, изтича до него и хвана реверите на сакото му. Вкопчи се в него, притисна тялото си до неговото и започна да се търка в него. - Искам да останеш.

- Знаеш, че не мога.

- Заради нея, заради баба ти. Предполагам, че вече ти е избрала жена.

- Не, доколкото ми е известно.

- Но няма да възразиш, ако го направи.

- Това са глупости...

- Значи мислиш, че съм глупава? Не смяташе така, когато се срещнахме. Тогава ме обичаше. Помниш ли? Кажи ми какво си помисли, когато ме видя за първи път?

Това бе ритуал, на който Грег се бе наслаждавал през ранните дни на връзката им, но вече не можеше да понася: цяла редица обръчи, през които трябваше да премине, преди да успее да се измъкне.

- Помислих си, че си най-красивата жена, която съм виждал - изрече послушно той.

- И какво ми каза?

- Казах, че те обожавам, че съм те издигнал на пиедестал, че те искам и те обичам...

- И че ще ме обичаш завинаги - завърши триумфално тя. - Че не можеш да ми се наситиш...

Грег знаеше, че всичко това е вярно. Имаше време, когато бе така обсебен от желанието си към нея, че бе свършил почти в мига, в който бе влязъл в нея. Припрените забранени съвкупления в тъмните ъгли и сенчестите коридори, които страстта им бе превърнала в трескави еротични срещи, например онзи път, когато седяха в стаята за музика, докато съпругът є уреждаше някакви делови въпроси с управителя си, и тя седна на стола пред пианото и му каза да дойде и да є обръща нотните листове. Изчака той да застане до нея, наведе се и разкопча панталона му. Едната є ръка умело галеше члена му, другата натискаше клавишите на пианото, а езикът є припряно се стрелкаше по подутата блестяща главичка.

- Винаги съм искала да свиря на орган - каза му тя с престорена невинност.

После се изви предизвикателно и му предостави гледката на закръгления си задник, а той вдигна полите є и я облада бързо и яростно, гмурна се дълбоко в топлата є влага и потопи и двама им в бърз, яростен оргазъм, по време на който чуха как гласовете на съпруга є и управителя стават по-високи, докато се приближават към стаята за музика.

Да, някога имаше добри времена, но сега Грег не искаше да му напомнят за тях.

- Ти наистина го каза, Грег - чу той настоятелния є глас. - Каза, че ще ме обичаш завинаги и че никога няма да ме напуснеш.

- Е, боя се, че сега трябва да те напусна, сладка моя - каза той и потърси убежище в съжалителна усмивка и игрив тон. - Защото със сигурност не мога да остана цялата нощ.

- Но ще се видим ли утре?

Когато той се поколеба, тя избухна:

- Трябва, трябва, трябва да те видя, Грег! Ако не дойдеш при мен, не отговарям какво мога да направя.

Не за пръв път го заплашваше, но сега заплахите є не го разтревожиха - просто го раздразниха. Все пак ако връзката им излезеше наяве, тя щеше да загуби дори повече, отколкото той.

По-късно, докато шофираше към вкъщи, той завистливо си помисли за предстоящото заминаване на Амбър за Лондон. Какво не би дал да има възможност да прекара няколко месеца там, особено сега.