Пирамида

1.

В дванайсет без пет Катрин Донован, на двадесет и девет, една от най-младите преподаватели в Оксфордския

университет, излезе през малката врата на масивния дървен портал на общежитието и се озова в красивия и спокоен четвъртит преден двор на колежа "Ол Соулс". Денят беше вторник, а времето - необичайно топло и слънчево за мартенски предобед. Слънчевите лъчи галеха моравата и топлеха каменните стени на Котсуолд, а камбаните на университета биеха жизнерадостно, за да обявят неизбежното настъпване на обяда.

"Ол Соулс", където преподавше Катрин, беше най-престижният, макар и най-тайнствен от трийсет и петте колежа на Оксфорд. В него не учеха за бакалавърска степен, докато в останалите следваха поне по двеста, а в най-големия - четиристотин студенти, които се стремяха да станат бакалаври. С две думи, "Ол Соулс" беше убежище на световноизвестни учени и всички в него посвещаваха времето си на разширяване на човешкото познание във всичките му сфери, от ядрена физика до ислямско изкуство.

Единственият начин за присъединяване към този елитен клуб бе преминаването през най-ситното сито за подбор, познато в академичните среди. За успелите да го сторят усилието определено си струваше. С учените там се отнасяха като с кралски особи. Винарската изба на колежа бе известна като една от най-добрите в университета, а учените, които предпочитаха да живеят в университетското общежитие, можеха да си доставят удоволствието да бъдат будени сутрин от иконом с чай, препечени филийки и вестник, поднесени на сребърна табла. Най-голямата привилегия беше, че никой от учените не бе длъжен да преподава и можеше да посвети времето си изцяло на фундаментални открития по специалността си.

За младата и красива американка Катрин "Ол Соулс" се оказа доста странно място. Останалите учени, привикнали към всякакви ексцентричностти, я приеха като поредния странник в място, пълно със странни хора, така че я посрещнаха топло. Стигаше им, че вече е в предните редици на водещите учени в нейната област - астрономията.

Катрин Донован погледна часовника си. "Още пет минути до лекцията ми".

Спусна се към учебния корпус и се насочи към пощенската си кутия. Сутрешната є поща съдържаше няколко скучни комюникета от факултета по астрономия, както и голям кафяв плик, който очевидно идваше от чужбина. Тя го огледа набързо и тутакси разпозна почерка на професор Кент. В никакъв случай не искаше да закъснява за последната лекция от семестъра, така че напъха плика в чантата и закрачи бързешком към аудиторията.

По традиция прекрасната старинна каменна аудитория в сърцето на колежа бе претъпкана със студенти от всички факултети, дошли да чуят лекцията на доктор Донован. Лекциите є убедително водеха класацията по популярност. Катрин Донован сама пожела да води лекции, тъй като обичаше да общува със студентите. Те пък є отвръщаха с безрезервна преданост и в течение на семестъра броят им непрекъснато нарастваше. Вчера например, докато пиеше кафе в преподавателската стая, един от по-приятелски настроените є колеги я подкачи с репликата, че дочул как двама студенти я наричат най-сексапилния доктор на света.

Катрин имаше кестенява коса до раменете, изящни високи скули и грацията на професионален спортист. Знаеше добре, че привлича вниманието не само на студентите.

Тази сутрин обаче тя беше нервна. По традиция с последната си лекция за семестъра преподавателят настройва студентите за ползотворна ваканция. Днес тя възнамеряваше да изненада слушателите си и да им разкаже за една от най-странните и необясними загадки на Космоса - загадка, която можеше да има плашещи последствия за цялото човечество. Аудиторията є бе съставена от будни и умни студенти, но тяхната младост налагаше да им напомни колко крехко е човешкото познание пред лицето на неизвестното.

Катрин огледа морето от младежки глави, скупчени от другата страна на катедрата є. Прочисти гърлото си и започна:

- Здравейте всички. Благодаря ви, че дойдохте на лекцията ми. Днес ми се иска да разбера дали някой от вас е в състояние да разреши една от най-големите загадки на всички времена.

Из аудиторията се разнесе напрегнат шепот и любопитните очи на студентите се впиха очаквателно в нея.

- Всички знаем, че най-ярката звезда на нощния небосклон е Сириус. Вярно е, че една-две други звезди са по-близо до Слънчевата система, но никоя от тях не свети така силно. Може би затова Сириус заема централно място в почти всички митове на античния свят. - Катрин огледа морето от лица. "Добре, изглеждат заинтересувани". Тя вкара заговорническа нотка в гласа си и продължи: - Но може би, може би има и други причини за това.

Направи нова пауза, този път за да отпие глътка вода от чашата на катедрата. Надзърна в лаптопа си и натисна клавиш. Изображението от екрана излезе на гигантската видеостена, окачена зад гърба є.

Пред очите на аудиторията се появиха два образа, подредени един до друг. Първият беше снимка на рисунка, издълбана в пясък или мека пръст.

Вторият образ очевидно бе генериран с помощта на най-новите астрономически компютърни програми. Представляваше графично изображение на далечен космически обект, който величествено следва своята орбита. До него се виждаше и втори, по-малък обект. Той явно описваше спираловидна орбита около по-големия си съсед, сякаш вкопчен в притегляне, от което се опитва да се освободи.

Катрин хвърли поглед към видеостената, за да се убеди, че образите се виждат ясно.

- Когато говорим за разстоянията между звездите, трябва да отбележим, че на практика Сириус е един от най-близките ни съседи. Знае ли някой точно на какво отстояние се намира?

Тя отново огледа аудиторията. Младеж с рошава глава на третия ред вдигна ръка. Катрин се усмихна окуражително, но прекрасните є зелени очи сякаш препарираха студента. Тя повтори усмивката, но в гласа є се прокрадна нетърпелива нотка, въпреки че съвсем искрено се опита да насърчи младежа да говори:

- Да?

Студентът се изчерви като домат и запелтечи насреща є:

- Разстоянието е... разстоянието е 2,67 парсека... което е 8,7 светлинни години или петдесет и два трилиона мили.

Катрин бе впечатлена.

- Да! Много добре. Благодаря ви. И така, през 1844 година немският астроном Фридрих Бесел предположил, че Сириус трябва да има невидима звезда близнак. Бесел работил доста време над теорията си и след изключително прецизни измервания на бавното движение на Сириус забелязал леки криволичения в обичайната орбита. Решил, че това може да се дължи единствено на гравитационни сили, идващи от невидима съседна звезда, но така и не съумял да докаже твърдението си. В онези времена никой не бил в състояние да конструира толкова мощен телескоп, че да позволи наблюдения на съзвездието, към което принадлежи Сириус.

Катрин се приближи към голямата видеостена.

- Едва през 1862 година американският майстор на телескопи Алвън Кларк с помощта на едно от изобретенията си за пръв път в човешката история забелязал неясния спътник на Сириус и така доказал правотата на Бесел. Но дали наистина е било за пръв път? - попита загадъчно Катрин Донован. През редиците на студентите премина оживен шепот и тя направи нова драматична пауза.

- Днес, разбира се, сме в състояние да наблюдаваме с лекота и двата обекта, благодарение на изключително мощните ни телескопи. Оригиналния Сириус, голямата звезда, Сириус, видим с невъоръжено око, наричаме Сириус А, а спътника му, тежкия, незабележим Сириус - Сириус Б. Днешният ми въпрос към вас е извънредно простичък, но ако успеете да отговорите вярно, НАСА вероятно ще ви назначи за шеф на изследователския си отдел. - Катрин си пое дълбоко въздух и бавно зададе въпроса: - Ако Сириус Б е напълно незабележим с невъоръжено око, как ще обясните съществуването на африканско племе, което е водило подробни и точни астрономически записки за него през последните две хиляди години?

От претъпканата аудитория насреща є се разнесе удивена въздишка.

- Племето, за което става въпрос, се нарича догони. Живее в Западна Африка, на територията на днешно Мали. В древните им устни предания ярката звезда Сириус се придружава от необичайно тежък тъмен обект, който те наричат По. Сега сигурно няма да се изненадате, ако ви кажа, че Сириус Б всъщност е бяло джудже - съдържа толкова материя, колкото и нашето слънце, но е доста по-дребен по размери. Една лъжичка вещество от него тежи почти четвърт тон. Изглежда догоните не само са знаели за съществуването на Сириус Б, което само по себе си е достатъчно странно, но са били наясно, че е звезда с изключително голяма плътност... Нещо повече - знаели са, че Сириус Б се завърта около по-големия си сродник за петдесет и две години. - Удивлението по лицата на студентите насреща є предизвика усмивката на Катрин. - Вярванията на догоните - ако приемем, че астрономическите им познания могат да бъдат наречени вярвания - стават достояние на външния свят през 1940 година благодарение на един френски антрополог. Със сигурност знаем обаче, че те датират отпреди 1800 години, а твърде вероятно са и доста по-древни. Догоните са онагледявали движението на звездите посредством диаграми, нарисувани в пясъка. В лекцията си ще ви обясня как са успели да ги съхранят. Тук обаче можете да видите догонската диаграма, изобразяваща пресичащите се орбити на Сириус и по-тъмния му спътник в лявата част на графиката. Отдясно пък съм сложила траектории на орбитите на Сириус А и Б, съставени с помощта на модерни астрономически уреди.

Присъстващите в аудиторията отново ахнаха вкупом.

- Както сами можете да се уверите, разлики няма. В наши дни знаем, че орбиталният цикъл на Сириус Б, или По, е точно 49,1 години, така че 50 години е доста добро предположение за племе от неолитната епоха. Познанията на догоните за Космоса обаче не спират дотук. Те например са смятали, че Юпитер има четири луни, а Сатурн - пръстени. Както в случая със Сириус Б, пръстените на Сатурн и луните на Юпитер са невидими с невъоръжено око - за да ги разгледате, ще се наложи да се снабдите с телескоп, при това доста добър. И така, може ли някой от вас да обясни откъде са знаели всичко това догоните?

Из претъпканата аудитория плъзнаха шушукания. За себе си Катрин бе убедена, че един ден със сигурност ще се появи разумно, научно обяснение на мистерията около знанията на догоните за Сириус. В крайна сметка е напълно невероятно в зората на своето развитие човечеството да е разполагало с напредналите технологии и инструменти, необходими за наблюдението на малката звезда. Въпреки това догоните бяха една от любимите є космически загадки и безотказно предизвикваха желания ефект. Студентите от първите редове с разширени от учудване зеници и увиснали челюсти заизвиваха вратове назад, за да проверят дали пък някой от колегите им няма идея. Всички мълчаха.

В този момент като по поръчка вратата в далечния край на аудиторията изскърца и се отвори. Всички присъстващи се извърнаха на седалките си.

Оказа се, че е един от портиерите. Изглеждаше леко притеснен и се прокашля нервно, преди да вдигне ръка за позволение да говори.

Катрин се обърна към студентите си:

- Моля да ме извините за секунда.

Тя поприглади полата си с ръка, слезе от подиума и леко притеснено се запъти към отсрещния край на аудиторията, за да говори с портиера. Той от своя страна тръгна към нея и я пресрещна на половината път.

- Съжалявам, че ви прекъсвам, госпожо, но ректорът спешно иска да ви види.

- Моля? Не може ли да изчака още половин час, докато свърши лекцията?

- Каза, че е много спешно, госпожо. Спомена, че имал лоши новини.

Сърцето на Катрин задумка. Тя се извърна леко към аудиторията и каза:

- Ужасно съжалявам, но явно се е случило нещо неприятно и се налага веднага да се видя с ректора. Извинявам се на всички. Надявам се, че загадката, за която ви разказах току-що и която все още си остава неразрешена, ще поддържа интереса ви в следващите седмици. Сигурна съм, че през ваканцията ще посветите времето си на подготовка за следващия семестър, но ако ви остане свободна минута, опитайте се да разрешите главоблъсканицата с догоните и Сириус. Късмет! Ако някой се справи, ще го освободя от изпит!

2.

Кабинетът на ректора на "Ол Соулс" се помещаваше в обширна стая, облицована с орехова ламперия и с изглед

към прекрасната градина с разцъфнали лехи и ниско подстригани зелени морави, поддържани в изряден вид от векове насам. На шейсет и пет годишна възраст, ректорът бе ветеран в академичния живот на колежа. Енергичен мъж с посивяла коса, голям нос и рунтави вежди, той внушаваше респект с всяка фибра на тялото си. Освен че отговаряше за ежедневните административни дела на колежа, беше и изявен философ и логик.

Днес обаче носеше тежкото бреме на приносител на ужасни новини. Един полицай от участъка в Темз Вали току-що го бе осведомил, че уважаваният му колега и добър приятел професор Кент е открит мъртъв в планините близо до Мачу Пикчу, Перу. Смъртта била причинена от сърдечен удар, почти сигурно предизвикан от опит за самоубийство. Полицаят добави, че на този етап е по-добре да не влиза в по-нататъшни подробности, тъй като разследването на случая е едва в началото. Колегата им от посолството в Лима поддържал връзка с перуанската полиция.

Ректорът седеше на голямото орехово бюро в кабинета с увиснали рамене, подпрял чело с лявата си ръка, и бавно масажираше веждите си. Той въздъхна дълбоко и си даде сметка, че за пръв път от доста време насам няма абсолютно никаква представа как точно да постъпи.

"Какво мога да кажа на Катрин? Професорът є беше като втори баща".

В този миг на вратата му се почука.

- Влез.

Катрин изглеждаше слънчева, както винаги, и при вида на младежкия є ентусиазъм ректорът отново усети тежестта на бремето си. Защо точно на него се падна да съобщи ужасната новина? Тя вече бе успяла да се притесни и по лицето є се четеше загриженост.

- Какво се е случило, ректоре?

- Скъпо момиче, ужасно съжалявам, но професор Кент е мъртъв.

Катрин се свлече в най-близкия стол с посивяло като пепел лице. Все пак успя бързо да се вземе в ръце.

- Как е станало? Кога?

- Изглежда е починал преди две нощи в Перу, в Мачу Пикчу... близо до руините. Полицаят, който ми съобщи новината, току-що си тръгна. Веднага изпратих да те повикат.

Катрин го изгледа със замъгления поглед на човек, изпаднал в силен шок.

- Не мога да повярвам! Но какво се е случило? Сигурно има някаква грешка. Професорът ми каза, че отива в Мексико, и трябваше да се прибере у дома късно снощи.

Ректорът се опита да прозвучи възможно най-дипломатично:

- Все още не сме сигурни какво е станало. Засега перуанската полиция смята, че е самоубийство.

Шокът мигновено изчезна от лицето на Катрин и на негово място се изписа недоверие. Тя се изправи в стола.

- Не! Това е невъзможно. Не вярвам, станала е някаква ужасна грешка.

Ректорът се изправи и заобиколи бюрото си. Не знаеше как точно да постъпи, така че наля чаша вода и я отнесе на Катрин.

- Ужасно съжалявам, скъпа. Полицията държи положението под контрол... така че сигурно е най-добре да си починеш.

Катрин поклати глава и вдигна поглед към него.

- Професор Кент си нямаше никого. Единствената му сестра почина преди три години. Няма на кого да съобщим за смъртта, няма кой да организира погребението. Всичко е толкова ужасно... Трябва да разбера още подробности. Станала е грешка. Просто съм убедена. Звучи невероятно професорът да се е самоубил... Искам лично да говоря с полицаите.

Ректорът є се усмихна загрижено.

- Катрин, скъпа, напълно те разбирам. Нека обаче изчакаме окончателното заключение на перуанската полиция. Сигурен съм, че нашият човек в посолството в Лима контролира нещата. Ако искаш, след като разберем какво е заключението на полицията в Перу, ще те придружа до участъка, за да говорим с детектива. Днес обаче мисля, че няма да успея да направя каквото и да било друго. Следобед имам няколко срещи и повярвай ми, не мога да ги отменя, колкото и да ми се иска.

Младото лице на Катрин придоби решително изражение.

- Не, разбира се. Благодаря ви, че ми казахте всичко направо. Постъпихте абсолютно правилно. Трябва да се уверя, че няма нищо нередно. Професор Кент беше най-добрият ми приятел тук, както знаете. Искам да се прибера у дома и да си помисля как да постъпя.

- Да, разбира се, скъпа. Денят е ужасен за всички ни. Просто трагедия... Професор Кент беше брилянтен учен и изключителен човек, което е по-важното. Толкова много съжалявам.

Катрин се изправи, взе чантата си от пода и се отправи към вратата. Натисна бравата надолу и гласът на ректора я застигна:

- Има и още нещо...

Тя се обърна към него. Стори є се, че гласът му е леко променен... може би просто беше разстроен.

- Помниш ли професорът да е казал нещо по-особено по време на последната ви среща? Или пък може би ти е дал нещо?

Някъде дълбоко в подсъзнанието на Катрин зави аларма.

- Съжалявам, но не ви разбрах. Какво имате предвид?

Възрастният ректор я изгледа втренчено.

- Имам предвид, че сигурно е работил по нещо и е възможно да е споделил с теб какво е то. Или пък може да ти е дал някакви материали, свързани с работата му? Мислех си да ги предам на полицията. Може да са им от полза.

Катрин запази присъствие на духа и върна втренчения поглед.

- Не... не не сещам за нищо. За последен път го видях преди десетина дни. Пихме чай в къщата му в Котсуолдс. Не ми е правил подаръци и не ми е давал нищо. Уверявам ви, че беше в обичайното си приповдигнато настроение.

Тя отвори вратата, излезе от кабинета, дръпна я към себе си, но гласът на ректора се промъкна през процепа:

- Ужасна история... просто невероятно.

Катрин внимателно затвори вратата. Сърцето є биеше като лудо. Тя се огледа нагоре-надолу по коридора, убеди се, че наоколо няма жива душа, и надникна в дамската си чанта: писмото от Перу беше все още там.