Костта на Голиат

1.

Снегът беше спрял. Наваля само един пръст върху ледената покривка, която караше Ню Йорк да блести със

странни пречупвания на светлината. Термометрите показваха дванайсет градуса под нулата и нямаше никакви изгледи за затопляне. Трафикът едвам пълзеше, повечето коли стояха зарязани до тротоарите. Да седиш в купето с включен двигател отваря широко вратата пред неприятностите, а и безбройните светлини от баровете подсказваха, че нощта трябва да се използва за празнуване, докато пътищата не се размразят или докато някой не дойде да те вземе.

От доста време се бях паркирал на бара и отблъсквах попълзновенията на пияници и проститутки и накрая ми писна. Платих си сметката, кимнах на бармана за лека нощ и оставих пълна чаша със скоч и сода на куклата, която се опитваше да ме навие за бърза свирка. След това излязох.

По дяволите, беше си студено.

Закопчах догоре стария шлифер с поларна подплата и пристегнах колана, доволен, че не съм на работа. Старият ми револвер 45-и калибър обаче си беше в кобура на дясното ми бедро и имах достъп до него през джоба. Нищо не ме заплашваше, но и не правех впечатление, като си държах ръцете в джобовете, защото останалите правеха същото.

От другата страна на улицата беше спрял стар таралясник, такси на повикване, покривът и предният капак бяха покрити със сняг. Предните гуми бяха извити навън, а колата отпред беше на такова разстояние, колкото таксито да не изглежда напълно запушено. Чистачките бяха избърсали снега от предното стъкло.

Изведнъж на задното се показа лице, почти неразличимо в тъмнината. Шофьорът отпред беше с плетена шапка и отегчено се бе отпуснал зад волана. Но скритото от мрака лице зад него бавно огледа улицата и пак се скри.

Който и да беше пътникът, седеше в таксито от повече от час и чакаше нещо да се случи. И плащаше на шофьора за този разкош.

Преживял съм много подобни нощи на много подобни улици. Те си имат особена атмосфера, която помирисвам като пушек от далечен огън. В случая нямаше нищо конкретно, за което да се хвана, но дългите години живот в сянката на насилието са ме научили винаги да съм нащрек.

Нещо щеше да се случи.

От един бар излязоха двама пияни и се опитаха да запеят. Единият повърна още щом видя тротоара. Гледката и миризмата накараха другия да направи същото и заповръщаха в дует. След това се сдърпаха в коя посока да поемат, решиха да се отправят към далечния блясък на Шесто авеню и изчезнаха в мрака.

Появи се дебелак с два пакета и когато ме подмина, тръгнах след него и след три-четири метра се мушнах във входа на някакъв склад.

Нищо не се случваше. Но ситуацията назряваше. Усещах го. Пат Чеймбърс от отдел "Убийства" все ми повтаря, че това само ченгетата го могат. Старите ченгета. Истинските улични ченгета. Казва, че трябвало да си остана ченге на заплата, вместо да се полакомя за лиценз, който ми дава право да си играя на ченге на хонорар. От хора като мен не се очаква подобна интуиция - да усещам как малки човечета пълзят по гръбнака ми и говорят странни неща в ушите ми.

Ясно, че нещо щеше да се случи. Всеки момент. Бях се скрил в сянката и бях свалил дясната си ръкавица. Пръстите ми пълзяха към отвора в джоба, през който можеха да хванат студената дръжка на колта 45-и калибър, модел 1911.

Трябваше само да отметна шлифера и да вдигна петлето с палец.

От другата страна на улицата вратата на някаква денонощна закусвалня изхвърли две пийнали колежанчета, които май не можеха да осъзнаят къде се намират. Светлините на Бродуей ги подмамиха и те се заклатушкаха нататък, като ритаха снега, докато вървяха.

Свалих палеца си от петлето на колта.

На десетина метра по-нататък се отвори врата и по тротоара се разля блясъкът на китайски ресторант, червените и зелени фенери в помещението обагряха снега във всички цветове на дъгата. Отвътре долетя приглушен шум: заведението сигурно беше популярно, защото се чуваше смях и звън на чинии.

Двамата, които излязоха от ресторанта, бяха на възрастта на колежанчетата, но добре облечени и трезви. Момичето беше с руса коса, почти напълно прибрана под плетена шапка, а велуреното му палто беше украсено с кожички. Момчето беше гологлаво и носеше яке от агнешка кожа в каубойски стил. Носеше и някакъв цилиндричен предмет, увит в амбалажна хартия, около метър дълъг и петнайсетина сантиметра в диаметър. Едната му ръка беше под дъното, а другата здраво го притискаше към гърдите му. Музикален инструмент? Може би. Във всеки случай - нещо очевидно много скъпо за момчето.

Не знаех какво, но нещо щеше да се случи. По гръбнака ми вече почваха да лазят тръпки.

Чух вратата на колата да се отваря и видях как от задната седалка на таксито слезе човек с тъмно лице, облечен в тъмносин анцуг с качулка. Пресече улицата и се озова зад младежите. Те заслизаха по стълбите към спирката на метрото. Закачуленият мъж поизостана десетина метра, но ги последва.

Тръгнах с бърза крачка, но без да тичам - можех да се подхлъзна и да си счупя опашната кост, или пък може би - може би! - просто грешах. Може би този идиот си имаше добро обяснение защо седи от бог знае колко време на задната седалка на такси и чака двама младежи да излязат от заведението с голям увит в амбалажна хартия пакет и да тръгнат към спирката на метрото...

Стълбището беше пусто, но аз тръгнах надолу, поставил длан върху дръжката на колта. Бях дяволски сигурен, че не греша. Защото не просто имах предчувствие, ами вече чувах и звуци...

Паниката има свой специфичен звук. Прилича на ужасено изпускане на въздух, изпълнено с див страх. Излиза на пресекулки, със странни животински звуци, които те предупреждават, че нещо смъртоносно те дебне изотзад.

Но този път паниката тичаше към мен - задъхана, препъваше се по стоманените стъпала, все едно бягаше от кошмар. В следващия миг видях двамата младежи. Тичаха към мен с широко отворени очи, без да ме виждат, погледите им ме подминаваха и търсеха само свободата горе, на улиците на Ню Йорк. Бяха на косъм. На косъм...

Младежът - с кръгло лице и сини очи - почти влачеше ужасената тъмноока хубавица. Беше я стиснал за китката, а с другата си ръка бе прегърнал здраво големия пакет.

Преследвачът им беше точно зад тях, тичаше мълчаливо и безшумно, обут в обувки с гумени подметки. Стискаше пистолет и вече го вдигаше да стреля в гърбовете на младежите. Само след две секунди всичко щеше да е свършило.

Усмихнах се широко, защото аз пък вече бях извадил колта и нищо не ме притесняваше - това не беше полицай, който гони двама престъпници, не и с този заглушител на дулото. Когато за частица от секундата той спря, за да се прицели, куршумът ми изби оръжието от ръката му. И в този кратък миг върху него като светкавица се стовари ужасът, лицето му се изкриви, той се обърна и се опита да избяга от внезапния кошмар...

Но не успя да се задържи на крака.

Спъна се и се запремята живописно, а писъкът му заглъхна, когато главата му се удари в металния ръб на едно от стъпалата. Тялото му продължи да издава глух тътен, докато се смъкваше надолу, ударите на главата в стъпалата звучаха като барабанен ритъм. Накрая всичко утихна. Беше прекалено далеч и може би само си представях, че чувам капещата кръв.

Дълбоко долу се чу тътенът на влак, като биеща на умряло камбана или като тимпани на Вагнерова опера.

Никой друг не се качваше по стълбите. Засега.

Двамата младежи бяха спрели на стълбищната площадка и се чудеха накъде да поемат. Прибрах колта в кобура и им вдигнах ръка да не мърдат. Те се спогледаха и негласно се разбраха, че нямат друг избор.

Извадих мобилния си телефон и избрах домашния номер на Пат Чеймбърс.

Капитанът от отдел "Убийства" вдигна след третото позвъняване: не чак толкова зле за човек, наближаващ пенсия.

- Майк! Знаеш ли колко е часът?

- Кога съм ти се обаждал толкова късно без причина?

Дълга въздишка.

- Никога.

Казах му незабавно да прати полицейска кола на станцията на метрото. Отказах да дам подробности. Просто да го направи. Прекъснах връзката и се обърнах към младежите. Те се бяха сгушили един в друг и трепереха, момчето бе прегърнало и момичето, и увития в амбалажна хартия пакет.

Отдолу се чу тътенът на влака по линията Бруклин - Манхатън. Спря на станцията и след това шумно се отдалечи към следващата си спирка. Пак никой не се качи по стълбите. Тази вечер никак не беше за навън.

Двамата младежи приличаха на маратонци на половината на пробега. Дишаха тежко, лицата им бяха мокри от пот въпреки студа, очите им бяха пълни с паника. Беше ги преследвал убиец и за малко да ги хване. Гледаха ме все едно и аз съм убиец - и никак не грешаха всъщност.

- Аз съм лицензиран частен детектив - казах им, отворих портфейла си и им показах картата си. Те продължаваха да дишат тежко, долната устна на момичето трепереше от страх.

- Полицаите ще дойдат до минута-две - продължих. - Имате ли някакви неприятности с тях?

Момичето преглътна с усилие и поклати глава. Проговори момчето:

- Този... човек... - и кимна към трупа надолу по стълбите - ни преследва цял ден... Започна от университета.

- Вие студенти ли сте?

- Да. В Нюйоркския университет - каза той, дишаше тежко. - Родителите ни преподават там.

- По това време? - Тонът ми беше саркастичен.

Той поклати глава, пое си дъх и продължи:

- Този човек "случайно" ни блъсна на Бродуей и за малко да ни натика под гумите на един автобус. Решихме, че сме му избягали.

- Кой е той? В смисъл - беше де?

Момчето мълчеше. Момичето попита:

- Може ли да ви наемем?

- Можете ли да си го позволите?

Момчето закима; продължаваше да стиска неудобния пакет.

Кимнах към него.

- Да не си го откраднал?

- Не!... Но... предпочитам да говоря за това не пред полицията, а с вас.

Изведох ги на улицата и тръгнахме към пресечката, на която бях паркирал. Настаних момичето на предната седалка, а момчето - на задната и начаса се изнесохме. Пат знаеше къде да ме намери.

След няколко секунди момчето каза:

- Благодаря, господине.

- Няма нищо.

- Той искаше да ни убие - обади се момичето.

Срещнах очите на момчето в огледалото за обратно виждане и казах:

- Да. Тъкмо се целеше в теб.

Двамата се спогледаха бързо и многозначително, от което стана ясно, че не им е за първи път. Преди обаче да измислят какво да ми отговорят, попитах:

- Колко пъти?

- Три - отвърна момичето, без да го обсъди с младежа. След това се ококори и попита шепнешком: - Как разбрахте?

Очите и на двамата бяха впити в мен. Лицата им бяха безизразни. За миг ми заприличаха на зайци пред дулото на пушка, които се чудят дали да побягнат, или да умрат с достойнство.

- Просто се случи да съм наблизо, нищо друго не съм направил. Бедата си има своя аура. Подсказа ми я нещо в начина, по който беше паркирана колата, с извити навън предни гуми, готова да потегли, с почистено от снега предно стъкло. И мъж с анцуг с качулка в неподходящо за крос време.

Момичето се намръщи.

- Само това ли?

- Достатъчно е. Знаете ли какъв е този квартал?

- Не съвсем - промърмори момчето.

- Това е Шугъртаун - обясних им. - Раят на проститутките. Тук можеш лесно да си намериш крек, трева и дори нещо по-силно, стига да ти е достатъчно дебел портфейлът.

- Ние не употребяваме такива неща - каза момичето. В гласа є имаше раздразнение.

Усмихнах се и посочих с палец увитото в амбалажна хартия нещо.

- Значи това не е дрога?

Момчето разбра, че се шегувам, и отвърна:

- Бяхме на среща с приятел. В ресторанта имам предвид.

- Сериозно?

- Да.

- Е, и кой беше този приятел? Или беше приятелка?

Не ме удостоиха с отговор.

Завих наляво, подминах няколко пресечки и докато чаках на един светофар, се обадих на секретарката си Велда, за да є кажа да дойде в офиса.

- Не е ли малко късно за работа? - попита тя и в мъркащия є гърлен глас се прокрадна леко раздразнение.

- Току-що се натъкнах на един случай.

- А какво стана с клетвата, че този месец няма да поемаш повече случаи?

- Този няма да попречи на плановете ни, кукло. Обещавам.

- Въпреки всичко те обичам.

Тя затвори. Затворих и аз.

Велда не ме попита нищо друго. Може би нещо в тона ми я възпря, пък и тя е присъствала на достатъчно местопрестъпления, за да разбере, когато положението е сериозно.

Момчето зад мен намести пакета по-удобно, преглътна и каза:

- Ама сме големи глупаци да се качим така в колата ви, а?

Поклатих глава.

- Не и ако искате да останете живи.

- Къде отиваме?

- След десет минути ще сме в офиса ми. Секретарката ми живее наблизо, така че ще ни чака.

- Секретарката ви - повтори момичето, опитваше се да проумее ситуацията.

Две полицейски коли се разминаха с нас с надути сирени и пълна газ, без да се страхуват от снега и поледицата. Знаех къде отиват, затова не се обърнах след тях.

- И тя е частен детектив - казах. - Има си разрешително и носи скрито оръжие на работа. Ако не ви харесва, можем веднага да се разделим по живо, по здраво. Тогава ще предам подробен писмен отчет на Нюйоркската полиция, а вие ще разкажете на органите на реда всичко за пакета, който носите.

Двамата внезапно се стегнаха и се спогледаха тайничко, преди отново да забодат очи в снега на предното стъкло - чистачките едва успяваха да го изринат.

Момчето несъзнателно придърпа неудобния пакет още по-близо до гърдите си и в дишането му се появи странен хрип.

Ето го, помислих си. Онова странно чувство, че ще се случи нещо лошо. Готовата да потегли веднага кола. Неподходящо облеченият за зимна вечер мъж. Един убиец беше мъртъв, но щяха да последват по-добре премерени опити. В тях щяха да се предвидят и неочаквани обстоятелства, като например случайно минаващ натрапник, който обърква добре обмисления план.

Паркирах в подземния гараж под сградата и се качихме на осмия етаж. Младежите започваха малко да се поотпускат и в очите им се четяха само въпроси - животинският страх бе изчезнал.

Мълчаха и се докосваха от време на време, сякаш за да си дават сили. Бях половин глава по-висок от момчето и цяла - от момичето, а младежа го водех и с двайсет и пет килограма. Не се бях бръснал цяло денонощие и тъй като не бях хич за гледане, знаех, че двамата се чудят дали не са се натресли от трън, та на глог. Донякъде се успокоиха, като видяха, че ги водя в стара, но добре поддържана сграда с офиси, ремонтирана и чиста, в която едва ли се навъртаха съмнителни типове. Като мен.

Слязохме на осмия етаж и ги поведох към офис 808. Щом момчето видя на вратата надписа "Майкъл Хамър, разследвания", раменете му внезапно се стегнаха и очите му се стрелнаха към мен.

Не би трябвало да го видя, но го видях.

Отключих, бутнах вратата и ги поканих да влязат преди мен. Лека паника сграбчи за миг момчето и то стисна пакета още по-силно. Отпусна се чак когато видя Велда зад бюрото. Настолната лампа осветяваше ефектно лицето и лъскавата є черна коса.

Наистина може да ти секне дъха - спускащи се по раменете къдрици, апетитна фигура, сластна яркочервена уста.

Когато, като мен, работиш дълги години с хубавица като Велда, свикваш и с най-голямата женска красота и започваш да мислиш за нея като за поредното украшение на офиса си. А и тя замаскираше добре тази красота в костюмите си, които също така прикриваха и пистолета є 38-и калибър.

Но момчето, прегърнало пакета, за малко да го изпусне, когато видя тъмнокосата царствена красавица, достатъчно възрастна, за да му е майка, макар че едва ли я гледаше с очите на син.

Тя се усмихна и момчето отпусна хватката около цилиндричния предмет. Велда много добре знаеше какво прави. Бях я извадил от леглото, но тя се беше привела в приличен вид и бе пристигнала в офиса за отрицателно време, готова да се справи с всяка спешна ситуация.

Грейна цялата към новите ни клиенти и това ги успокои. Взе им палтата и докато ги закачаше в гардероба, каза:

- Пат се обади. Бесен е. Очевидно пак си оставил след себе си труп.

Двамата младежи се спогледаха и момичето произнесе безгласно: "Пак?".

- Лош навик - признах си.

- Каза, че ще е тук след половин час - добави Велда.

- Дава ни малко време значи - отвърнах.

Тя отвори вратата към вътрешната стая, покани двамата младежи да влязат, донесе им столове и ги сложи пред бюрото ми. Донесе и на себе си, постави го до бюрото ми, между мен новите ни клиенти, седна и кръстоса крака. Момчето не можеше да откъсне очи от тях, а момичето го погледна гневно.

Значи бяха двойка...

Не можех да го виня - тя беше хубаво момиче, с къса тъмноруса коса, прекрасни кафяви очи, почти не носеше грим - от онези млади жени, които не полагат никакви усилия, за да привлекат мъжкото внимание, и въпреки това успяват да го приковат.

Когато всички се настаниха, казах:

- Луда нощ, а?

Нямаше отговор. Но очите им се обърнаха въпросително към мен.

Наведох се над бюрото.

- Имате ли нещо против да запиша разговора ни?

Момчето - стискаше все така здраво мистериозния увит в кафява амбалажна хартия пакет - попита съвсем тихо:

- Защо?

- Защото оставихме труп на онова стълбище. И защото ни е необходимо правдиво описание на случилото се. Сега е най-подходящото време да го направим.

Момчето леко присви очи.

- Вие го застреляхте.

Бавно поклатих глава.

- Не, не го застрелях. Избих с куршум оръжието от ръката му, но той най-непохватно се спъна и падна по стълбите.

Двамата бързо се спогледаха.

- Знаете кой съм, нали? - попитах.

Момчето отговори малко плахо:

- Видях името на вратата.

- Е, там му е мястото, нали?

- Не обичам... съвпаденията.

- Например?

- Вие сте частен детектив, нали?

Кимнах и казах:

- А вие ме наехте, нали?

- Но вие сте... Майк Хамър. От заглавията във вестниците.

- Понякога се появявам там - съгласих се. Очите ми се плъзнаха по стената, на която бяха окачени в рамки всичките ми лицензи и документи. Имаше и плакет от състезание по стрелба с пистолет - бях го спечелил, като победих някои доста добри стрелци. Бях си сложил в рамка и няколко статии от вестници.

- Записвате ли вече? - попита внезапно момчето.

- Разбира се - отвърнах. - Защо не?

- Още не сме се съгласили!

- Лоша работа - казах. - Вижте какво, това, че ме наехте, няма да изтрие с гума случилото се тази вечер, нито пък означава, че нямам нужда да знам какво е увито в амбалажната хартия. Мога да ви помогна само ако ми се доверите.

- Как да ни помогнете? - попита момичето.

- Пред ченгетата. Или да не ви убият. Такива работи.

Момчето се намръщи, после въздъхна.

- Какво искате да знаете?

- Вижте, разговорът ни е неофициален. Не сте длъжни да ми казвате нищо, но вече станах важна част от живота ви и ще е най-добре да си кажем всичко направо, преди тук да влети някое ченге. Тогава вече разговорът ще стане официален.

- Добре - каза той. - Питайте.

- Да започнем с имената - подсказа им Велда.

Много е делова моята Велда. Кой да предположи обаче, че тези хлапета ще объркат плановете ни? Все пак бяхме сгодени от по-отдавна, отколкото повечето хора са женени.

Бяхме решили да отлетим за Вегас този уикенд, за да може тя да ме направи почтен съпруг.

- Казвам се Матю Хърли - отговори момчето, - а това е доведената ми сестра Джена Шефийлд. Но нашите имена не са толкова важни, колкото неговото...

И сложи пакета на бюрото ми.

- Неговото? - попитах. - Кой е той? Как се казва?

- Голиат - отвърна Джена Шефийлд. - Това е Голиат... или каквото е останало от него.