Фалшифицирането на Завета

Историческият Исус

Твърди се, че победителите пишат историята и до известна степен това е така. Нашествениците често пренаписват историята на победените народи и повечето кралски династии ревизират историята на предшествениците си, унищожавайки неудобни документи. Има обаче и много случаи, когато едновременно битуват и двете истории, особено свързаните с описания на битки и сблъсъци. За битката при Банокбърн през 1314 г. има английски вариант и алтернативен шотландски вариант. Съществува английска история и за битката при Ажанкур през 1415 г. и друга, различна - френска история. Противниковите страни винаги излагат собственото си гледище при описанието на събитията.

Общо казано, историческият разказ зависи от личността на разказвача, бил той участник или свидетел, или напълно откъснат от събитията, събирал сведенията си години след събитието. Във всички случаи историята не представя миналите събития, а е съставена от "записи" на тези събития, които се различават в зависимост от индивидуалната гледна точка, интересите и тълкуването.1

Писаната история не може да се разглежда винаги като доказуем факт и колкото повече време ни дели от дадено събитие, толкова по-трудно става доказването му. По-голямата част от историята се състои от отделни документални свидетелства, които обикновено приемаме безусловно, ако са част от академичната култура. Но картината може да се промени от ново откритие. Археологическите останки също са свидетелства за минали събития, а непознати в миналото текстове и артефакти често биват откривани в некаталогизирани архивни хранилища. Понякога такива разбулващи открития преобръщат историческата традиция, но по-често те се пренебрегват, защото противоречат на установената догма.

В този смисъл библейските писания са исторически документи като всички останали. Дали са точни или достоверни е друг въпрос. Новият завет, с който се занимаваме в "Загадката на Граала", е сборник от християнски документи и повечето учени са единодушни, че каноническите евангелия са съчинени десетилетия след събитията, които описват.

Тъй като Евангелията са с подчертано християнски произход, не е задължително римляните да са споменавали Исус и апостолите му с добро, както става ясно от "Анали на Римската империя" на Тацит, където мисията на Исус е описана като "срамна практика". Но "Аналите" вписват трайно личността на Исус в историята независимо от християнските писмени паметници и по този начин се потвърждава съществуването на Исус Христос като историческа личност през епохата чрез паралелен източник от неговите противници, които възприемат личността му диаметрално противоположно на евангелските автори. В римските хроники последователите на Исус са описани като "скандално покварени", вярванията им са характеризирани като "ужасни суеверия", а смъртната присъда, издадена от римския управител на Юдея Пилат Понтийски, е документирана в римската история от I в., както и в християнските евангелия.2

В еврейските архиви откриваме, че Исус е споменат два пъти в "Еврейски древности". Съставена около 92 г. сл. Хр. хрониката разказва, че Исус започва дейността си по време на царуването на Тиберий Цезар, от 26 до 35 г. сл. Хр., когато Пилат е римски управител на Ерусалим. Тези данни поставят Исус стабилно в историческата палитра на епохата, но без никакъв намек за неговата божественост. Когато разказва за ранните дни на християнското движение, еврейският източник споменава "Яков, брат на Исус, наречен Христос". Той подкрепя римските "Анали", където също се поменава, че Исус е Христос (от гръцката дума christos, означаваща "цар").3

В друг откъс от "Еврейски древности" Исус се споменава като "мъдрец и учител..., който привлича много евреи, както и много от други народности". По-нататък в хрониката се описва, че "когато Пилат, по предложение на първенците между нас, го осъди на разпъване на кръст, онези, които го обичаха от самото начало, не го изоставиха".4

Изобщо има сигурни документални свидетелства от римски и еврейски източници, както и християнските писмени документи, че Исус е живял в Юдея по време на царуването на император Тиберий, че е бил проповедник със значителен брой последователи, че е бил възприеман като Христос и че е бил осъден на смърт от Пилат Понтийски.

Хибриден канон

От IV в. християнството става официална религия в Рим и е положено началото на католическата църква (Римокатолическата църква). Направени са множество промени, за да се съгласуват "ужасните суеверия" с имперските изисквания, но на този етап е полезно да се разгледат различни мнения на самите християни за тяхната религия. От времето, когато първите апостоли и ученици започват мисиите си отвъд родната Юдея, християнството се развива в ясно разграничени направления в различни страни. Географски те са разпръснати на голяма територия - Сирия и Мала Азия (предимно Турция), Северна Африка, Гърция, Британия, Франция и, разбира се, Римската империя. Съществуват толкова много регионални групи и движения, че е трудно да се определи истинската природа на християнството по онова време, освен факта, че по един или друг начин в центъра е поставена дейността на Исус.

Има избрани водачи с мисия във всяка страна, но общата дейност не е добре координирана, а когато водачите се събират, те често влизат в спорове относно различни аспекти на своята религия. Това се дължи и на факта, че в отделните региони се създават или предпочитат различни писмени документи и религиозните направления поставят ударението върху различни аспекти. Например някои възприемат Исус като Божи син; други смятат, че е бил месия, а мнозина са убедени, че е бил пророк. Някои християнски фракции поддържат идеята за непорочното зачатие; други го отричат категорично и непрекъснато текат спорове относно това, доколко юдаизмът на Исус е допустимо да влияе върху християнството. Ако може да се твърди, че с основаването на Римокатолическата църква се стига до обединение, това постижение се ражда от противопоставянето на мненията с цел да се изгради верски канон и общо установена система от основни правила на вярата. Епископи и водачи, които не са съгласни с решенията, или се подчиняват с неохота на официалната линия, или биват изключени от самозваното правоверно движение.

Накратко, онова, което се появява, е религия, основана на вижданията на най-влиятелните църковни отци, почти без никакъв същински дебат и компромиси. В тази рамка са смесени различни аспекти на езически вярвания, за да се улесни преходът на нехристияните в империята към новата официална религия. Така полученото християнство е добър или лош резултат в зависимост от конкретното гледище. И в двата случая обаче то в много отношения е твърде далеч от онова, което е имал предвид самият Исус.

Първите години

От Новия завет знаем, че Исус е започнал мисията си през 29 г. сл. Хр. - "в петнадесетата година от царуването на Тиверия кесаря" (според Евангелието от Лука, 3:1), а е осъден на смърт през 33 г. сл. Хр. Религиозното движение, което възниква вследствие на проповедите му, получава названието християнство в Антиохия, Сирия,5 единадесет години след смъртта на Исус. Поколения християни са преследвани из цялата Римска империя. През 313 г. император Константин отслабва репресиите, а впоследствие обявява християнството за новата държавна религия на Рим. По-късно, през 397 г., подбраните книги на Новия завет са одобрени от епископите на новопоявилата се църква, която се нарича католическа, т.е. "всемирна".

Отрязъкът от времето от разпятието на Исус до окончателното подбиране на каноническите текстове е 364 години. За да си го представим, периодът е сравним с този от 1642 г., когато крал Чарлс Стюарт е на британския престол. Това е годината, през която в Италия умира Галилей, а Джорджиана (днес Йорк в щата Мейн) става първият узаконен град в Америка, 133 години преди Войната за независимост. Ако Исус бе разпънат на кръст през 1642 г., 2006 г. би отговаряла на годината, през която е утвърден Новият завет.

В ранните години на християнството са създадени безброй писания за пропагандиране и поддръжка на вярата, но в края на краищата само 27 документа са утвърдени от католическите епископи и дори те са подложени на редакция и пренаписване, преди да бъдат признати за напълно подходящи. Тези така добре познати днес творби са предназначени да изтъкнат божествения и загадъчен образ на Исус, както се изисква от новата Римска църква, но докато отците на Църквата скалъпват всичко това, успяват да изопачат или погазят много от вярванията на първите християни. В новосформираната версия на вярата човешката личност на Исус и женското присъствие в мисията му са тотално пренебрегнати от новите църковни управници в империята.

За щастие текстовете на множество християнски документи, съставени през периода от времето на Исус до царуването на Константин, са все още достъпни. От тях може да се добие представа какво е представлявало отначало християнството и в какво се е превърнало впоследствие. Официалната църковна гледна точка е, че повечето от тези документи не могат да се приемат за автентични, защото не са одобрени от църковния събор през 397 година6 Фактът, че първите християни са смятали, че тези документи съответстват на вярванията им, се пренебрегва с аргумента, че вярата на първите християни не е автентична, тъй като Исус е бил евреин-назорей и не е следвал каноните на Рим!

Това е ситуация, според която ревизираното християнство от IV в. не е установено заради Исус, а като че ли въпреки него. На практика самата цел на християнството като съществуването на различни разпръснати общности е унищожена от новия режим. Открай време императорите се смятат за земни богове и в това отношение личността на Исус е голямо предизвикателство за император Константин в Рим (312-337 г.). Императорът демонстрира пред християните, че именно той е осигурил свободата им в цялата империя и той, а не Исус, трябва да бъде почитан като истинския Спасител на вярата. Така първите поколения християни трябва да избират между свободата и преследванията. В резултат на това най-светите им идеали са потъпкани - поднесени на табла, за да бъдат погълнати от римските противници на Исус. Християнството вече не е начин на живот според учението на Исус, а се превръща в религиозна институция, ръководена от доктрините на Църквата.

Въпрос на дати

Макар да има различни мнения, общо взето теолозите приемат, че най-ранното евангелие в Новия завет е това на Марко. Смята се, че е написано около 66 г. и се твърди, че съдържа най-ранните сведения за Исус.

Повече от половината книги в Новия завет са послания, които се приписват на св. Павел. Други две са послания на св. Петър, а за автори на останалите послания се сочат Яков, Йоан и Юда. Общо посланията са 21 от всичко 27 канонически съчинения. Освен от Яков, Йоан и Юда, знаем от "Анали на Римската империя" на Тацит, че някои християнски водачи са осъдени в Рим през 64 г. сл. Хр.7 от император Нерон. Това е периодът, през който според католическата традиция са екзекутирани Петър и Павел, но се предполага, че Евангелието от Марко е написано две години по-късно. Възможните изводи са: а) католическата традиция е неточна по този въпрос; б) Евангелието от Марко е погрешно датирано; в) посланията на Петър и Павел са по-стари от Евангелието от Марко или пък г) те са подправени или погрешно приписвани на двамата апостоли. Най-смущаващият елемент е, че всъщност не знаем кой е написал посланията, както и четирите канонически евангелия. Знаем само имената на хората, които се приемат за автори.

Най-вероятният кандидат за автентично авторско произведение е Евангелието от Лука. Но Лука не се споменава сред апостолите на Исус, нито пък е евреин от непосредственото обкръжение на Исус. Лука е сирийски лекар от Антиохия, който написва историята за живота на Исус около 80 г. сл. Хр. 8 Смята се, че е автор и на "Деяния на светите Апостоли", в които се откриват много езикови и стилови прилики с Евангелието. Не най-маловажна подробност е и фактът, че и двете произведения започват с предговори, адресирани до някой си Теофил.9

Въпреки че има достатъчно свидетелства, за да се предположи общото авторство на тези две книги от Новия завет, обявяването на Лука за техен автор е просто догадка, защото никъде в текстовете не се споменава нещо в този дух. Онова, което обаче знаем със сигурност, е, че авторът не е бил очевидец на дейността на Исус. Писал е от позицията на чути предания и вяра, както се заявява в началото на Евангелието от Лука:

"Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото - то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил."10

От откъса става ясно, че авторът записва онова, което е стигнало до него от други хора, които той нарича "очевидци". Разпространено е мнението, че Лука използва като източник на информация Марко или поне неговото евангелие, тъй като голяма част от него е включена в Евангелието от Лука, но от библейските именници знаем, че Марко също не е бил апостол. Нито пък е бил очевидец на дейността на Исус.

Както творбата на Лука, така и Евангелието от Матей съдържа множество стихове, записани и в Евангелието от Марко, което показва, че или текстът на Марко е най-стар или че и трите евангелия произлизат от един и същ оригинален източник. Тъй като по всяка вероятност Евангелието от Матей е написано няколко десетилетия след гибелта на Исус, се предполага, че Марко не е автор на произведението, което носи неговото име.11

Във всеки случай тези въпроси са обект на предположения и хипотези. Което и да е най-старото евангелие, има толкова очевидни прилики между Евангелията от Марко, Матей и Лука, че те са класифицирани като синоптически евангелия (от гръцката дума syn-opticus - "гледащ с едни и същи очи"). Така стоят нещата, макар че Евангелията се различават в доста отношения и всяко от тях съдържа епизоди, които не се срещат в другите. Въз основа на стила на компилация единодушно се приема, че Евангелието от Марко (най-краткото от трите) е първото записано, а Матей и Лука са преписвали отчасти от него, като са включвали допълнителна информация от други източници. Приликите и различията са разгледани по-нататък, когато ще се спрем по-подробно на синоптичните евангелия, както и на Евангелието от Йоан, което несъмнено има различни източници.

Древни текстове

Въпреки всички предания и научни мнения във връзка с авторите на каноническите евангелия, истината е, че не разполагаме с нито едно оригинален ръкопис за анализ. Най-старите пълни канонически текстове датирано от IV век. Смята се, че те са преписи от по-древни оригинали, но тази хипотеза е подкрепена само с косвени доказателства.

През II и III в. действително съществуват множество други евангелия и християнски документи. Макар и предшестващи най-старите канонически текстове, те също се смятат за копия на още по-ранни ръкописи. В светлината на тези факти е трудно да се проумее как Църквата продължава да твърди, че само избраните от нея и одобрени текстове са по-истински от всички останали, без да има никакво доказателство за това. Може Евангелията от Матей, Марко, Лука и Йоан да са действително по-стари от Евангелията на Петър, Тома, Филип и другите, но може и да не са. Най-важният за отбелязване факт е, че всички те са използвани от християните, преди да бъде съставен Новият завет и са еднакво достоверни свидетелства за вярванията и обредите на християните от епохата преди намесата на римската държава.

Най-старият библейски сборник, съхраняван във Ватиканската библиотека, е съставен не по-рано от IV в. и е известен с наименованието "Ватикански кодекс" (Codex Vaticanus).12 Ръкописите в него са на гръцки и са подвързани в поредица от 759 фолиа, като всяка страница съдържа две или три колони текст. Освен това има около 30 несигурни фолиа от по-късно време, добавени през XVI в., за да заместят някои липсващи от оригиналната сбирка. Спорът за произхода на Ватиканския кодекс е стар, но най-разпространено е мнението, че е съставен в Египет.13

Едно изненадващо откритие е направено в Евангелието от Марко в този сборник. Макар че по общоприетото схващане Евангелието от Марко е синоптичният модел на Евангелията от Матей и Лука, тази най-ранна версия на Марковото евангелие е по-кратка от текста, който познаваме. Във Ватиканския кодекс Евангелието от Марко завършва с глава 16, стих 8, докато в каноническата версия има още 12 стиха. В тях се разказва за възкресението и последващото възнесение Христово след разпятието на кръста. Днес преобладаващото сред специалистите мнение е, че тези последни стихове не са неоригинални. Фалшификацията е направена преди 339 г., защото един от църковните отци, Евсевий от Цезарея (починал през въпросната година), е записал, че не приема за автентични стихове 9-20 от глава 16 на Евангелието от Марко.14

Друг текст от IV в., в който също липсват последните стихове от Евангелието от Марко, е Синайският кодекс (Codex Sinaiticus). Датиращи от същия период като Ватиканският кодекс, тези парчета от ръкописи са открити едно по едно в манастира "Св. Катерина" в Синай в края на XIX в. и сега се съхраняват в Британския музей в Лондон. Текстовете и в този кодекс са написани на гръцки, но на пергамент, и произходът им е неизвестен.15

Характерна особеност на Синайския кодекс е, че текстовете му на много места се различават от тези във Ватиканския кодекс, който има същата датировка. В католическия архив се твърди, че "той не може да произлиза от същия предшественик"16, така че може би става въпрос и в двата случая за интерпретация от IV в. на по-стари документи, но не и на буквални преписи. Ясно е, че различно интерпретираните библейски текстове са съставени за различни регионални култури и чак след формулирането на католическия канон Новият завет е моделиран в познатата ни днес форма.

В един интересен откъс от Първо послание на Павел до Коринтяни се споменава за "евангелието", което той проповядва,17 и в посланията му има много примери, които показват, че Павел е бил запознат със събитията, съдържащи се в католическите евангелия. Ако, имайки предвид общоприетите дати на съставянето на тези документи, Павел е проповядвал преди написването им, очевидно е ползвал друг източник на информация. Терминът "евангелие" произлиза от гръцкия израз eu-aggelos ("носещ добри новини"), което ни навежда на мисълта, че Павел може би е имал предвид устно предание, а не писмен документ.

Много от сентенциите на Исус, предадени в Евангелията от Матей, Марко и Лука, се повтарят съвсем дословно, включително и поставените в скоби изрази.18 Нещо повече, много от тях намираме и в неканоничното Евангелието от Тома, в което има и допълнително включени, така че общият брой на сентенциите, приписвани на Исус, възлиза на 114.

Евангелието от Тома е много важен текст за ранните християни, макар да не е одобрено от епископите за Новия завет. Има ред причини за пренебрегването му, не най-маловажната сред които е, че в него вниманието е насочено към проповедите на Исус и не се споменава нищо за неговото раждане, смърт и възкресение, които са оснополагащи за римокатолическата версия на вярата през по-късната епоха. Текстовете в това евангелие противоречат и на католическото учение, че Исус е достъпен само чрез приобщаване към църковната институция. Напротив, Тома подчертава, че духът на Исус е навсякъде. Исус казва: "Отсечи дърво, и аз съм в него. Повдигни камък, и ще ме намериш."19

Освен това в Евангелието от Тома се съдържа разговор, свързан с Мария Магдалена, в който Петър негодува от присъствието є в апостолското братство. В отговор Исус споделя, че тя ще бъде равноправен член на групата им.20 Но в новоизкованата, доминирана от мъже, Римокатолическа църква няма дори и намек за равноправие на половете. В резултат на това и на идеята, прокарана през IV в., че достъпът до Исус е единствено право на епископите, Евангелието от Тома е оценено като неподходящо за канона.

До неотдавна се твърдеше, че Евангелието от Тома не е с толкова древен произход като каноническите евангелия, но това не е вярно. Достигналите до нас откъси от гръцки ръкопис на Евангелието от Тома датират от 200 г. (около век по-рано от каноническите ръкописи). Освен това е известно, че Евангелието от Тома е съществувало на сирийски или арамейски през втората половина на I век.21 То произхожда точно от същия период, през който се мята, че е писано и Евангелието от Марко и може би наистина е един от първоизточниците му. Сравняване на сентенциите в Евангелието от Тома и в каноническите евангелия от Матей, Марко и Лука е довело учените лингвисти до извода, че стиховете на Тома са с по-примитивни конструкции. Така че може да се предполага, че това евангелие произхожда директно от основния източник на каноническите евангелия - един ранен ръкопис, известен днес в научния свят като "Ръкописа Q" (от тевтонската дума quelle, която означава "източник").22