Господарката на Рейвънскар

1.

- Тя почина!

Сесил Уилямс влезе в трапезарията в "Рейвънскар" и с бързи крачки се приближи до масата. Против волята си Елизабет Търнър скочи на крака.

- Кога? - попита тя напрегнато.

- Тази сутрин, съвсем рано. Точно преди зазоряване, за да бъдем точни.

Настъпи тишина.

Елизабет чакаше отдавна тази вест, но дълбоко в себе си не вярваше, че някога ще чуе тези думи. Измина миг, преди да ги осмисли, после попита:

- Няма какво да се каже, нали Сесил? Не съм лицемерка и няма да се преструвам, че скърбя за смъртта є.

- Нито аз. Прекрасно разбирам чувствата ти, Елизабет. - Той я прегърна през рамо, целуна я по бузата и се взря дълбоко в блесналите є тъмни очи.

В тях напираха сълзи, а Сесил знаеше без сянка от съмнение, че не покойницата бе причина за тях. Бяха сълзи на облекчение.

- Свърши се, Елизабет - тихо каза той. - Най-накрая. Дойде краят на мъките ти и вече си в безопасност. Никой никога повече няма да ти заповядва. Сама ще управляваш съдбата си.

Напрегнатото изражение на бледото є лице се проясни.

- Най-сетне свободна! О, Сесил, колко е прекрасна тази мисъл! Но знаеш ли, едва успявам да я проумея.

Плаха усмивка пробяга по устните є и веднага изчезна, сякаш тя не бе напълно убедена в новото си положение. Той се усмихна.

- Предполагам, че ще мине време, преди да го осъзнаеш.

Тя го погледна съсредоточено, а очите є леко се присвиха. Той я познаваше добре. Елизабет изчака миг, за да възвърне самообладанието си, преди да заговори.

- Колко съм груба, Сесил. Нека ти донеса нещо за закуска, сигурно умираш от глад. Лукас донесе достатъчно ядене за цяла армия, така че какво ти се иска?

- Трябва да призная, че действително съм гладен. Но сам ще си сервирам. Седни, отпусни се и си изпий кафето. Най-вече днес имаш право да му се насладиш.

Елизабет седна. Трепереше вътрешно, усещаше краката си слаби и нестабилни. Когато се облегна, опитвайки се да се овладее, вместо покой я обзе ужас. Неизвестното бъдеще се изправи пред нея. Зави є се свят при перспективата да продължи напред, да изостави стария си живот и да хване кормилото на съдбата си. Всички тези години на безсънни нощи, постоянно тревожна, постоянно изпълнена със страх. Заради сестра си. Никога не знаеше какви номера ще изиграе Мери, какви обвинения ще хвърли в лицето є. Живееше на ръба... без миг покой, откакто се помнеше. Мери я тормозеше още от детството.

Миг по-късно Сесил се завърна с чиния с храна и седна до нея. След като хапна няколко залъка бъркани яйца, той отбеляза:

- Сигурно си будна още от тъмно. Изненадах се, когато открих, че вратата ти е отворена, а спалнята - празна в шест и половина сутринта.

- Не можах да спя. Изминалата седмица беше крайно изтощителна. Чувствата ми взеха превес над разума... беше едно безкрайно чакане.

Той я погледна. Настойчивите му сиви очи изучаваха лицето є. От години се безпокоеше за нея. Верността му към Елизабет беше безусловна. Но той не каза нищо, а продължи спокойно да закусва. Бе разсъдлив и предпазлив човек, спокоен и наясно с плановете си. Елизабет отпи от кафето си.

- Така и не се разтревожих от болестта є. Вярно е. И какъв би бил смисълът? И без това знаехме, че умира. Че ракът я разяжда отвътре, че си въобразява, че е бременна. Но последната седмица... не можах да се сдържа да не си припомня някои епизоди от миналото. Хубавите моменти. И лошите. Най-вече от детството... когато баща ни се отрече от нас. Тогава бяхме близки, макар и за кратко. И последния път, когато бях при нея... - гласът на Елизабет се прекърши и тя поклати глава. - През останалото време бе извънредно трудно. В нейните очи бях враг. Към баща ни се отнасяше крайно собственически. Моята майка беше обсебила нейната, а аз - нея, като, разбира се, голямата награда бе баща ми, на когото се подмазваха и когото обожаваха. Безусловно. Все се надпреварваше с мен и вярваше, че заговорнича против нея. - Елизабет изпусна дълга въздишка. - Както и да е, навлякох си неприязънта на Мери от деня, в който се родих.

- Всичко това свърши, не го мисли. Започваш нов живот... пред теб сега е ново начало - окуражи я Сесил.

- И ще се стремя да водя новия си живот добре - отговори тя, а в тона є се прокрадна оптимизъм.

Стана, приближи се до бюфета и си наля чаша кафе. - Кой знае за смъртта на Мери? Предполагам, всички?

- Не съвсем. - Сесил хвърли поглед към салонния часовник. - Още няма осем. Неделя е, затова ограничих до минимум телефонните си разговори. Засега. Никълъс Трокмън ми се обади първи, за да ми съобщи, че Мери е починала, после веднага след това се чух с Чарлз Броукс, който ме уведоми за същото.

Смръщила вежди, Елизабет възкликна:

- Явно всички се свързват с теб по мобилния! Нищо чудно, че не чух да звъни никакъв телефон.

- Помолих Никълъс и Чарлз да ме търсят на мобилния. Защо трябва цялата къща да се буди в шест сутринта? - Той поклати глава. - Също като теб, аз почти не спах снощи, знаех, че тя няма да изкара още дълго.

- Предполагам, че Никълъс пътува насам. С черната си кутия.

- Да. Всъщност е собственик на кутията от петък. Хората на Мери му я изпратиха същия следобед, за да може да ти я донесе веднага. Предполагаха, че Мери ще заспи вечния си сън още онзиден, но се оказа фалшива тревога. Тази сутрин, около половин час, след като научил новината, потеглил насам. В момента пътува с колата си и ме помоли да ти съобщя, че чака с нетърпение съботната си закуска с нас.