Империя в черно и златно

1.

Когато Стенуолд вдигна телескопа за девети път, Мариус каза:

- Ще го усетиш най-напред по звука.

Едрият мъж застина и сведе поглед към него, вдигнал наполовина телескопа. От скривалището им на третия етаж градските стени приличаха на мравуняци в черно и червено заради защитниците, които се щураха по бойниците и около портите.

- Как така по звука?

Седнал на пода с гръб към стената, Мариус вдигна очи да го погледне.

- Глъчката, която чуваш сега, са виковете на мъже, които си дават кураж да влязат в битка. Когато боят започне, ще млъкнат. За кратко. А после звукът ще се промени. - Като за Мариус си беше истинска реч.

Дори оттук Стенуолд чуваше равния ромон на приглушени човешки гласове откъм портите. Замисли се, после свали неохотно телескопа.

- Ако всичко върви по план, голям шум ще се вдигне, когато нападнат.

Мариус сви рамене.

- Ами ослушвай се за него тогава.

Чуха се бързи стъпки. Някой се качваше на бегом по стълбището. Стенуолд се размърда, но Мариус не изглеждаше разтревожен.

- Тисамон - каза простичко той и отново впери поглед в нищото. В стаята на долния етаж имаше девет мъже и жени със същите плетени ризници и шлемове като на Мариус, те видимо си приличаха като близки роднини. Стенуолд знаеше, че умовете им са свързани в мрежа, докосват се един друг, докосват и този на Мариус, така че мислите им преминават свободно от глава в глава. Не можеше да си представи какво ли е да притежаваш подобно умение.

Тисамон нахълта в стаята, висок и светъл, с буреносно изражение. И избълва, преди Стенуолд да си е отворил устата:

- Нищо. Не е дошла.

- Е, винаги има... - подхвана Стенуолд, но високият мъж го прекъсна.

- Не се сещам за никаква причина, освен една - заяви безапелационно той.

Стенуолд рядко беше виждал Тисамон ядосан, много рядко, но случеше ли се, винаги се лееше кръв. Тисамон беше от богомолкородните, а в далечни времена, в зората на времето, богомолкородните били най-свирепите убийци в Равнините. И макар ерата на величието им да беше отдавна отминала, с тях шега не биваше. Те нямаха равни с меча, както в единоборство, така и в битка, а Тисамон беше майстор, най-опасният боец, когото Стенуолд познаваше.

- Предала ни е - каза рязко Тисамон. А после ъгловатите му черти се загладиха, но не защото гневът му беше преминал, а защото се беше окопал дълбоко в главата му.

- Съществуват... причини - поде Стенуолд, защото искаше да защити липсващата си приятелка, по възможност без да насочи гнева на дуелиста към себе си. Въпреки това студените, изпълнени с ненавист очи на мъжа се втренчиха в него. Тисамон не беше извадил оръжие, но дори с голи ръце - и с костните шипове по дължина на подлакътниците си - можеше да разкъса Стенуолд на парчета за нула време и с минимални усилия. - Тисамон - каза Стенуолд. - Ти не знаеш...

- Чуйте - прекъсна ги внезапно Мариус. И когато нададе ухо, Стенуолд разбра, че равномерният шум откъм портите е затихнал.

А после от покриви и бойници из цяла Мина се чу рев на хиляди гърла. Атаката беше започнала.

Рев, достатъчен да заглуши дори гнева на Тисамон. Стенуолд стисна телескопа и се хвърли към прозореца, но краката му се преплетоха за миг и той едва не изпусна инструмента на улицата долу. А когато все пак го нагласи пред окото си, ръцете му трепереха толкова силно, че не успя да го фокусира. Увеличеният образ танцуваше по портата и крепостната стена. Овладял най-после ръцете си, Стенуолд видя червено-черната армия на Мина - мъже, обтягащи арбалети и зареждащи топове. Видя балисти и картечомети да запращат трескаво снарядите си към врага. Сред мелето в червено-черно вече се съзираха и други цветове. Първата черно-златна вълна на осородните връхлетя защитниците на града като лъскаво ято - отряди с лека броня в цветовете на Империята прелетяха над стените, а въздухът край раменете им трептеше от танца на прозирни криле. За миг Стенуолд ги видя като насекомите, които имитираха, но в действителност нападателите бяха бронирани мъже, които летяха във въздуха с криле на гърбовете и оръжия в ръка. Връхлитаха връз закотвените за земята защитници с пики и мечове, стреляха с лъкове и арбалети, мятаха копия. А когато защитниците вдигнаха арбалетите си да ги посрещнат, от дланите на нападателите припука златен огън - убийственото Изкуство на осородните.

- Ей сега ще... - прошепна Стенуолд, сякаш врагът, на стотици метри от него, можеше да го чуе. Откъм стените се чуваше равномерният трясък на тежките минаски катапулти, които изстрелваха товара си от огромни камъни по пехотата от другата страна на стените.

- При портата са. - Мариус все така се взираше в нищото, но Стенуолд знаеше, че един от хората му е на висока позиция близо до битката и наблюдава вместо него.

- Значи трябва да стане сега - заключи Стенуолд. - Сега. - Опита се да насочи непослушния телескоп към портите и ги видя как се огъват за миг, чу и трясъка на обсаден таран. - Сега - повтори излишно той, защото нищо не се случваше. Толкова време беше прекарал със занаятчиите на Мина, толкова огнепрах бяха закопали в земята пред портите, а сега - нищо.

- Може да са объркали нещо - подхвърли Мариус. Таранът се заби отново в обшитите с метал порти и те изстенаха като ранено животно.

- Надзиравах ги през цялото време - възрази Стенуолд. - Всичко беше готово. Как е възможно да не... Някой сигурно е...

- Предадени сме - тихо каза Тисамон. - От Атриса очевидно. Кой друг знаеше за плана ни? Или смяташ, че минасците сами са си надянали робските вериги?