Махалото на съдбата

1.

Ню Йорк, в днешни дни

Лайла бе оставила кутията за накрая. Беше в мазето на апартамента им на Парк Авеню, докъдето се стигаше по циментов коридор, в който бяха долепени една до друга клетки, отделени с телена мрежа. Един етаж по-нагоре човек сякаш попадаше в коренно различен свят с ламперия от орех, антикварни мебели и букети цветя, аранжирани с много вкус. Долу обаче бе потискащо и неприятно. Освен това трябваше да размести всичко - ски, зимни екипи, които є напомняха за семейните ваканции в Аспен и Телюрайд; плажни кърпи, хладилни чанти и многократно използвана кошница за пикник; старинен часовник от вилата им на езерото Махопак, който тя купи преди години и все се канеше да даде на поправка, но така и не се бе заела с тази задача; купчини албуми; бебешките дрешки на Нийл, стари играчки, бележниците на сина є от дванайсетте години в училище, прибрани с различни други грамоти и награди, а също и скицник, в който бе събирала материали, публикувани в пресата, за стремглавото издигане на съпруга си, което бе истинска ирония на фона на сегашното положение. Отправи се към асансьора и усети познатото присвиване в стомаха при тази мисъл.

Щом отвори вратата и запали флуоресцентните лампи, се натъкна на багажа си, събран в куфари на "Марк Крос" с нейните инициали ЛМД - Лайла Мериуедър Деврийз, - сватбен подарък от покойната є майка. Бяха напъхани в найлонови чували и подпрени на разделителната ограда. Куфарите бяха три, от виненочервена кожа и я наблюдаваха с неодобрение. Сигурно бяха стрували едно малко състояние, а по онова време майка є не можеше да си позволи подобно разхищение. Лайла ги бе използвала един-единствен път, когато замина на меден месец в Южна Франция. Беше се чувствала като важна особа, нищо, че куфарите бяха много непрактични за човек, който пътува без прислужник. Сега є бяха в тежест, защото инициалите приличаха на нещо гнусно, което бе настъпила и не можеше да изстърже от подметката си.

Опита се да не мисли и се зае със задачата си, като раздели всичко на купчинки. В едната сложи вещи, които щеше да раздаде или изхвърли, на друга натрупа всичко, което щеше да остави на склад с останалите им неща, приготвени в апартамента за утре, когато щеше да се изнесе. Бе средата на септември, а в града, както и в мазето, откъдето минаваха тръбите за парното и климатиците, бе горещо като в пещ. След малко вече лепнеше от пот, а очите и гърлото є пареха от прах.

Лайла нямаше нищо против. Колкото повече работа имаше, колкото по-мръсна и трудоемка бе тя, толкова по-лесно щеше да є бъде да се справи с проблемите в живота си. Докато имаше с какво да се занимава, не є се налагаше да се замисля за онова, което се случваше с нея. Не є се налагаше да преживява факта, че любимият є, великолепен, красив съпруг в момента е в апартамента им на трийсет и втория етаж с проследяваща гривна на глезена, а утре ще го прехвърлят в затвора "Фишкил", където ще излежава десетгодишна присъда. Докато отваряше кутиите и прехвърляше ненужното в чували за смет, кошмарът от изминалите осемнайсет месеца - решението на съдебните заседатели, появата на Гордън по националната телевизия, безкрайните срещи с адвокатите му, а накрая и мъчителният публичен процес - є се струваше като вой на сирена в далечината, чуваш я, но веднага забравяш за нея.

Накрая новият им живот се натрапи нежелан. Попадна на гравирана плоча, която Гордън беше получил на банкета на асоциация "Въртекс Лидършип", организиран в негова чест преди три години, и спря, за да помисли как се бяха стопили парите им оттогава. Той бе златното момче на комуникации "Въртекс", създал бе плана за сливане, при което акциите бяха скочили до нечувани висоти. На Уолстрийт го обожаваха, политиците го ухажваха и двамата с Лайла ги канеха на всички светски събития. Бяха станали известни личности, снимките им често се появяваха във вестниците, Лайла бе винаги облечена в дизайнерски дрехи по последна мода, обсипана със скъпи бижута, красавецът Гордън - винаги във фрак. Тя го бе наблюдавала с каква лекота общува с титаните от света на бизнеса и изпитваше безмерна гордост не толкова от постиженията му, а че бе успял да се издигне съвсем сам. Беше победил трудностите, които биха накарали всеки друг на негово място да се откаже, но без да потъпче честността и достойнството си (поне така си мислеше). На много други успехът щеше да им завърти главите, но с Гордън не стана така. Той остана предан съпруг и баща, добър човек. Нямаше случай да види бездомник на улицата и да не му даде пари.

А после, съвсем неочаквано, всичко се срути.

Дори сега Лайла не можеше да си представи как се е случило. Все едно някой си правеше шега с тях. Как бе възможно умният є любящ съпруг да бъде хвърлен в затвора? Как стана така, че се оказаха почти разорени? И банковите им сметки, и акциите, и партньорството, и апартаментът на Парк Авеню, и вилата в Махопак бяха изчезнали като дим от погребална клада. С онова, което не бе оценено, платиха на адвокатите. Единственото, което правителството и кредиторите не докоснаха, беше пансионното осигуряване на Гордън. А то не бе много, тъй като се наложи да платят глоба, задето изтеглят парите преждевременно, но ако внимаваше, двамата с Нийл щяха да успеят да преживеят някак. Нямаше да се наложи синът им да прекъсне колежа, а Лайла щеше да има малко време, за да си намери работа. Не че имаше представа с какво да се захване. Беше работила на времето, докато учеше в колежа. Представи си как ще изглежда автобиографията є.