Сбогом на предразсъдъците

Последните слънчеви лъчи хвърляха златиста мантия над оголените храсти и дървета, разпръснати в градините на имението Шелби; няколко дрипави облачета дим се носеха над гаснещия огън, разпален да изгори последните нападали листа, а някъде упорита птица цвърчеше немелодичното ноктюрно на късната есен. Загледана в залеза от обичайното си място пред еркера, Мери почувства как сърцето є се свива от синьозлатното му великолепие, което скоро щеше да се превърне само в спомен, скътан в съзнанието є. "Колко още? О, колко още?"

Марта, понесла дрънчащ поднос с чай, влезе и го сложи внимателно на ниската маса пред удобния стол с широки странични облегалки, в който дремеше господарката на имението. Мери въздъхна, обърна се с гръб към прозореца и отиде да вземе от подноса две изящни чаши на крехки чинийки. Какви късметлии бяха, че имат Стария Дженкинс! От време на време все още успяваше да откъсне по някоя краставица от лехата. И какъв късмет, че майка є обичаше краставица върху филията с масло! Когато се събудеше, щеше да види тази вкусотия върху чиния и салфетка с весел цвят. Тогава нямаше да обърне внимание на факта, че тортата е отпреди три дни.

- Мамо, донесоха чая - каза Мери.

Увитото в шалове и завивки дребно закръглено тяло подскочи; облото личице се сбърчи в капризна гримаса на недоволство. После избледнелите сини очи се отвориха, видяха краставичката върху филията с масло и се изпълниха с радост, която бързо изчезна, докато устните изричаха поредното оплакване.

- Никакво съчувствие ли нямаш към клетите ми опънати нерви, Мери, че ме будиш така рязко?

- Разбира се, че ти съчувствам, мамо - отвърна спокойно Мери, наля мляко в чашата на майка си и наклони красивата сребърна каничка, за да долее отгоре кехлибарена струя чай. Момичето на готвачката се бе справило добре със захарта - бе я начупило на бучки, големи точно толкова, колкото трябва. Мери добави една от тях в чая и старателно разбърка течността.

Всичко това є отне не повече от минута. С чаша и чинийка в ръка тя погледна към майка си, за да се увери, че е готова. После, без да осъзнава какво прави, ги остави на масичката, впила поглед в лицето є. То се бе променило, бе придобило контурите и патината на венецианска порцеланова маска. Изглеждаше не толкова безизразно, колкото лишено от черти. Очите все още бяха отворени, но се бяха втренчили в нещо далеч отвъд стаята.

- О, мамо! - прошепна Мери. Не знаеше какво друго да каже. - Стана толкова неочаквано.

Тя затвори с върховете на пръстите си очите на майка си, очи, в които сякаш се четеше по-дълбоко познание на живота, отколкото когато и да било, докато беше жива. После я целуна по челото.

- Мили Боже, ти си милостив. Благодаря за милосърдието ти. Колко ли щеше да се уплаши, ако знаеше.

Връвта на звънеца беше наблизо. Мери протегна ръка и леко я подръпна.

- Марта, ако обичаш, изпрати ми мисис Дженкинс.

Въоръжена с множество извинения ("Какво повече можеше да иска киселата стара скандалджийка, при положение че сезонът на краставиците беше минал?"), мисис Дженкинс влезе, готова за битка. Но погледът в очите на мис Мери незабавно прогони гнева є.

- Да, мис Мери?

- Майка ми почина, мисис Дженкинс. Моля ви, повикайте доктор Калъм. Стария Дженкинс може да отиде с двуколката. Кажете му да впрегне шарения кон, да си събере нещата и да е готов да потегли веднага щом довърша бележката, която ще напиша. Дайте му пет гвинеи от буркана си, защото трябва да пътува с максимална бързина. Ще му трябват добри странноприемници и хубави коне, които да взема под наем, когато конят не може да го носи повече.

Гласът на Мери бе спокоен както обикновено - без дрезгава нотка, без трепване, което да издаде чувствата є. "Почти седемнайсет години - помисли си мисис Дженкинс - клетата жена беше принудена да слуша капризите, стенанията и оплакванията на майка си, когато не слушаше пискливите възгласи на радост, триумф или самодоволство. Как винаги казваше правилното нещо, как умело успяваше да предотврати истеричните є пристъпи, как успяваше да подобри настроението на мисис Бенет твърдо и без сантименталност, както добра гувернантка постъпва със своенравно дете. А сега всичко свърши. Окончателно."

- Извинете, мис Мери, но дали Дженкинс ще завари мистър Дарси у дома?

- Да. Според мисис Дарси Парламентът е в почивка. Донеси ми розовия копринен шарф на мама, искам да покрия лицето є.

Икономката направи реверанс и излезе, обхваната от безброй съмнения, страхове и мрачни предчувствия. Какво щеше да се случи с тях, с татко, с малките Джем и Дора?

Мери покри лицето на мъртвата с шарфа, накладе огъня и запали свещите. После отиде до прозореца и седна на възглавничката под него, за да помисли и за други неща, не само за посещението, което току-що им бе направила Смъртта.

Не изпитваше никаква скръб: бе прекарала заедно с майка си прекалено много години, изпълнени с прекалено много скука. Вместо това я обхвана нарастващо чувство на безветрие, сякаш се бе озовала в огромна стая, изпълнена с тъмнина, която все пак блестеше. Струваше є се, че плава на вълните на невидим океан, без страх и без да изпитва слабост.