Книга на душите

1.

Уил Пайпър не си падаше особено по ревящи бебета, особено ако са негови. Имаше смътен спомен за ревящо

бебе номер едно четвърт век по-рано. По онова време беше млад заместник-шериф във Флорида, на когото все се падаха най-гадните смени. Когато се прибираше на сутринта, новородената му дъщеря вече се беше ококорила и изпълняваше редовните си номера на щастливо бебе. Когато се случваше да прекара нощта с жена си и Лора се разплакваше, той изстенваше под нос и отново се унасяше, преди Мелани да е извадила млякото от нагревателя. Не сменяше пелени. Не хранеше. Не успокояваше. И се беше разкарал преди втория рожден ден на Лора.

Но това беше преди две женитби и цял един живот, а сега бе друг човек, или поне така си казваше. Беше си позволил да бъде превърнат в нюйоркски татко от двадесет и първи век, с всичките атрибути на тази роля. Щом в миналото беше оглеждал местопрестъпления и бе ровил в разлагаща се плът, сега щеше да се оправи с една пелена. Щом можеше да подложи на разпит хлипащата майка на жертвата, нямаше да има проблем с едно разплакано бебе.

Това не означаваше, че се налага да му харесва.

В живота му имаше поредица нови фази и в момента се намираше в първия месец на най-новата - смес от пенсиониране и нефилтрирано бащинство. Бяха минали само шестнадесет месеца от неочакваното му напускане на ФБР до деня, в който отпускът по майчинството на Нанси изтече и тя се върна на работа. И ето че сега му се случваше от време на време да остане сам със сина си Филип Уестън Пайпър. Бюджетът им бе ограничен и не можеха да си позволят детегледачка за повече от тридесет часа седмично, така че му се налагаше да се оправя сам по няколко часа на ден.

Подобно на повечето промени в начина на живот, тази беше доста драматична. През повечето от двайсетте си години във ФБР той бе един от най-добрите специалисти по криминални профили и ловци на серийни убийци на своето време. Ако не бяха личните му дребни прегрешения, както ги наричаше снизходително, щеше да завърши кариерата си с почести, аколади и приятната длъжност на криминален консултант след пенсионирането си.

Слабостта му към чашката и жените обаче, както и упоритата му неамбициозност, торпилираха кариерата му и в крайна сметка го замесиха в прословутия случай "Апокалипсис". За света случаят си оставаше все още неразрешен, но не и за него самия. Уил се бе справил с него, и Апокалипсисът му бе отвърнал със същото.

Завещанието му включваше принудително излизане в пенсия, уговорено потулване на нещата, купища декларации за неразпространяване на конфиденциална информация. Уил успя да се измъкне с живота си - при това на косъм.

От друга страна, тази участ го свърза с Нанси, младата му партньорка по случая. И тя го беше дарила с първия му син, вече шестмесечен, който усети пукнатината веднага щом Нанси затвори вратата на апартамента след себе си и започна да упражнява диафрагмата си.

За щастие, пронизителните писъци на Филип Уестън Пайпър бяха уталожени от люлеенето, но внезапно се възобновиха с пълна сила, когато бе върнат в креватчето му. Уил отчаяно се надяваше, че синът му ще се изтощи, и бавно започна да отстъпва към вратата на спалнята. Включи телевизора в дневната на новинарска програма и нагласи силата на звука така, че да отговаря на писъците на потомъка си, от които настръхваше.

Макар да бе хронично недоспал, главата на Уил бе ясна в последно време, благодарение на самоналожената раздяла с приятелчето му Джони Уокър. Държеше церемониалната последна бутилка с черен етикет от половин галон, три четвърти пълна, в шкафчето под телевизора. Нямаше намерение да става от онези бивши пияндета, на които се налага да разкарат всичкия алкохол от домовете си. Понякога се срещаше с бутилката, намигаше є, препираше се с нея, бъбреха. Подиграваше є се повече, отколкото тя на него. Не се обърна към "Анонимни алкохолици", нито имаше нужда да "говори с някого". Дори не спря да пие. Доста често обръщаше по две бири или солидна чаша вино и дори се замотаваше на празен стомах. Просто си беше забранил да докосва нектара - страхотния, прекрасен кехлибарен нектар, неговата любов, неговата Немезида. Не му пукаше какво пишеше в дебелите книги за пристрастените и абстиненцията. Беше зрял човек и бе дал дума на себе си и на жена си, че няма отново да тръгва по спиралата на запоите.

Седеше на дивана, положил големите си длани на голите си бедра. Беше готов за тръгване, докаран в шорти, тениска и маратонки. Детегледачката отново закъсняваше. Чувстваше се като в капан, обхванат от клаустрофобия. Твърде много време прекарваше в тази затворническа килия с дъбов паркет. Въпреки най-добрите му намерения, трябваше да направи нещо. Опитваше се да върши правилните неща, да спазва задълженията си и тъй нататък, но с всеки изминал ден все повече не го свърташе на едно място. Ню Йорк винаги го беше дразнил. А сега му прилошаваше от него.