Парижки роман

1.

Беше тиха слънчева ноемврийска утрин. Карол Барбър вдигна поглед от компютъра си и се загледа през прозореца към градината на къщата си в Бел Еър - голяма сграда с пристройки, в която живееше от петнайсет години. От слънчевата зимна градина, превърната в кабинет, се откриваше изглед към розовите храсти, засадени от самата нея, към фонтана и малкото езерце, в което се отразяваше небето. Гледката внушаваше спокойствие, къщата беше тиха.

През последния час ръцете є почти не бяха докоснали клавиатурата. Това обстоятелство беше повече от вбесяващо. Въпреки дългата си и успешна филмова кариера, сега Карол се опитваше да направи нещо съвсем различно: да напише първата си книга. Макар че от години пишеше кратки разкази, никога не бе публикувала нито един от тях. Веднъж дори се пробва със сценарий. През цялото време на брака си тя и покойният є съпруг Шон си бяха говорили как ще направят филм заедно, но така и не стигнаха дотам - бяха прекалено заети, всеки в основната си сфера.

Шон беше режисьор и директор продукция, а тя бе актриса. Не, не коя да е актриса. Карол Барбър беше звезда - превърна се в такава още когато беше на осемнайсет години. Преди два месеца бе навършила петдесет. По свое собствено решение не бе участвала във филм от три години. На нейната възраст дори и със забележителната є красота трудно се намираха добри роли.

Спря да работи, когато Шон се разболя. А през двете години след смъртта му прекара много време на път, гостуваше на децата си в Лондон и Ню Йорк. Участваше в много благородни каузи, най-вече в подкрепа на правата на жените и децата, и това на няколко пъти я отведе в Европа, в Китай и развиващите се страни. Карол дълбоко се вълнуваше от проблемите на несправедливостта, бедността, политическите преследвания и престъпленията срещу невинните и беззащитните. Старателно водеше дневник по време на всичките си пътувания, имаше и един, изпълнен с горчиви спомени от месеците преди смъртта на Шон. През последните му дни двамата бяха говорили за възможността Карол да напише книга. Той смяташе, че идеята е прекрасна, и я окуражаваше непременно да се захване с осъществяването є. Тя обаче изчака да изминат две години от смъртта му, преди да го направи. През последната година се бореше с писането. Тази книга щеше да є даде възможност да говори за нещата, които имаха значение за нея, и да се разрови дълбоко в душата си, така, както актьорската игра никога не бе успяла да я подтикне да го направи. Отчаяно искаше да я завърши, но някак не можеше да я подхване. Нещо я спираше и тя нямаше представа какво е. Бе попаднала в капана на класическия писателски блокаж, но също като куче, стиснало кокала между зъбите си, отказваше да се предаде и да се откаже. Искаше по-късно да се върне към филмите, но не и преди да е написала книгата. Струваше є се, че го дължи на Шон и на самата себе си.

През август отказа роля, която є се стори привлекателна и беше в голям филм. Режисьорът беше превъзходен, авторът на сценария бе спечелил няколко награди от Академията. Щеше да є е интересно да работи заедно с хората, подбрани за другите главни роли. Но когато прочете сценария, установи, че изобщо не я грабва. Никога не приемаше роля, освен ако не я привличаше. Беше обсебена от книгата си, която на този етап все още бе в зародиш; именно тя не є позволяваше да се върне към работата си. Дълбоко в сърцето си знаеше, че първо трябва да приключи с писането. Този роман бе гласът на сърцето є.

Когато най-после го започна, Карол бе убедена, че не пресъздава в него себе си. Едва когато навлезе по-дълбоко, установи, че в действителност го прави. Главната героиня имаше много общи черти с нея и колкото повече се увличаше в писането, толкова по-трудно є ставаше, сякаш не можеше да понесе да се изправи срещу самата себе си. Отново получи писателски блокаж и този път той продължи седмици наред. В книгата є се разказваше за жена, която остарява и прави оценка на живота си. Сега осъзнаваше, че действието е тясно свързано с нея, с живота, който бе водила, с мъжете, които бе обичала, и решенията, които бе вземала през годините. Всеки път щом седнеше на бюрото си и започнеше да пише, установяваше, че се взира в пространството, унесена в мисли за миналото, и на екрана на компютъра є не се появяваше нищо. Преследваха я сенките от собствения є живот и докато не се помиреше с тях, нямаше да успее да се потопи в романа, нито да разреши проблемите на сюжета - Карол го знаеше. Първо трябваше да открие ключа, с който да отвори тези врати, но все още не го бе намерила. С писането всеки въпрос, всяко съмнение по отношение на самата себе си се връщаше отново в главата є. Внезапно започна да преценява всяко действие, всяка своя постъпка. Защо? Кога? Как? Права ли е била, или е сгрешила? Хората в живота є наистина ли са били такива, за каквито ги е смятала? Била ли е несправедлива? Не спираше да си задава тези въпроси и да се чуди какво значение има това сега. Но фактът беше, че има. Имаше огромно значение. Нямаше да стигне доникъде с книгата, докато не намереше отговорите за собствения си живот. Тази взаимовръзка я побъркваше. Сякаш решението да напише тази книга я бе изправило срещу самата нея по начин, който не є се бе случвал никога досега - начин, който бе избягвала години наред. Сега обаче не можеше да продължи с криенето. Хората, които някога бе познавала, нощем се връщаха в съзнанието є, докато лежеше будна, преследваха я дори в сънищата є. Сутрин се събуждаше напълно изтощена.