Мармалад

Ден шейсет и първи

Беше първи юни, ведра юнска вечер. Летях над улиците и къщите на Дъблин и най-после ето ме тук. Влизам през покрива. През капандурата се спускам във всекидневната и веднага отгатвам, че в къщата живее жена. Обзавеждането е женствено - покривки в пастелни цветове върху канапето, ей такива неща. Две саксии с цветя. И двете живи. Скромен по размер телевизор.

Както изглежда, пристигнал съм по средата на някакво празненство. Неколцина стоят неловко в кръг, отпиват от чаши с шампанско и се преструват, че се смеят на казаното от останалите. Различната им възраст и пол подсказват, че това е семейна сбирка.

Изобилства с честитки по случай рожден ден. Захвърлена опаковъчна хартия. Подаръци. Подкани да тръгват към ресторанта. Жаден за информация, чета картичките. Адресирани са до някоя си на име Кейти и по всичко личи, че тя чества четирийсетия си рожден ден. Не бих казал, че има кой знае какво за празнуване, но, както казват, всякакви ги има.

Откривам Кейти. Изглежда доста по-млада от четирийсет, но четирийсетте са новите двайсет, доколкото съм чувал.

Тя е възвисока, тъмнокоса и едрогърдеста и смело прави всичко по силите си да стои изправена на чифт ботуши до коленете с токове като колове на ограда. Енергийното є поле е приятно. Трепти от умерена топлота досущ като недотам секси учителка в основното училище. (Въпреки че всъщност не това е професията є. Зная го, понеже ми е известно ужасно много.)

Мъжът до Кейти, греещ от тъмна гордост - гордост, до голяма степен свързана с новия платинен часовник на китката є, - е нейният приятел, партньор или любим, наречете го както си искате.

Интересен мъж с покоряваща жизнена сила, а вибрациите му са така силни, че почти се виждат. Ще бъда откровен: заинтригуван съм.

Конъл, така го наричат. Поне по-учтивите членове на групата. Още няколко имена витаят в ефира - Фукльо, Надуто копеле, - но остават неизречени. Очарователно. Мъжете изобщо не го харесват. Установявам, че не е по вкуса нито на бащата, нито на брата, нито на зетя на Кейти. Обаче жените - майката є, сестра є и най-добрата є приятелка като че ли не са особено против него.

Ще ви кажа и друго: този Конъл не живее тук. Енергичен и силен мъж като него не би се примирил с такъв маломерен телевизор. Нито ще се хване да полива цветя.

Прехвърчам покрай Кейт, тя докосва с ръка тила си и потреперва.

- Какво има? - Конъл изглежда готов за битка.

- Нищо. Като че някой се разходи по гроба ми.

Я стига врели-некипели.

- Хей! - Наоми, по-голямата сестра на Кейт, сочи към огледало, поставено на пода и подпряно на шкафа. - Още ли не са ти закачили огледалото?

- Не - отвръща Кейти и неочаквано измежду зъбите є се процежда напрежение.

- Ами че ти го имаш от години! Мислех, че Конъл ще свърши тази работа.

- Естествено, че ще го закачи - отговаря Кейти ненужно категорично. - Утре сутрин, преди да отпътува за Хелзинки. Нали, Конъл?

Триене! Избръмчава през стаята и рикошира в стените. Конъл, Кейти и Наоми се заливат взаимно с вълни от напрежение като в ускорен кадър, а рикошетите се разпиляват около тях и заливат и околните. Между нас казано, умирам да разбера какво става, но за моя тревога в миг ме връхлита някаква сила. Нещо по-силно или по-добро от мен ме повлича надолу. През килима от чиста вълна, покрай някакви паянтови греди, буквално гъмжащи от дървесни червеи - човекът по поддръжката би трябвало да бъде известен, - и в друго жилище: апартамента под този на Кейти. Озовавам се в кухнята. Една потресаващо мръсна кухня. Тенджери, тигани и чинии са натрупани в безпорядък в мивката, удавени в застояла вода; покритият с линолеум под не е мит от цяла вечност, а печката е покрита със сложни форми от засъхнала храна, сякаш банда побеснели художници модернисти са се отбили наскоро. Двама мускулести млади мъжаги са се облакътили на масата и приказват на полски. Главите им са близо една до друга и разговарят възбудено, едва ли не в паника. И двамата се тресат от тревога до такава степен, че вибрациите им така се преплитат, та не проумявам нито един от тях. За късмет откривам, че зная перфектно полски, та ето един груб превод на казаното от тях:

- Ян, кажи є ти.

- Не, Анджей, ти є кажи.

- Опитах последния път.

- Анджей, тебе уважава повече.

- Не, Ян. Колкото и да е трудно за мен, един поляк, да го проумея, тя не уважава никого от нас. Не ги разбирам ирландките.

- Анджей, кажи є ти, и ще ти дам три пълнени зелки.

- Четири, ако го сториш ти.

(Боя се, че си съчиних последните две изречения.)

В кухнята влиза обектът на трескавия им разговор и не разбирам от какво толкова се страхуват такива напети здравеняци с татуировки и леко заплашителни нула номер прически. Това дребничко създание - ирландката, за разлика от двамата младежи е чаровница. Сладка, малка палавница с дяволити очи, щръкнали мигли и глава, покрита с непокорни, рижи къдрици, които се вият чак до раменете є. Изглежда на двайсет и нещо и излъчва такива прелъстителни вибрации, че хвърчат като светкавици из въздуха. В ръката си носи готова вечеря. Отвратителна на вид гозба. (Сивкаво телешко печено, в случай че се интересувате.)