Ендимион

1.

Вие не четете това, което трябва.

Ако го четете, за да разберете какво означава да се любиш с месия, - с нашия месия - не продължавайте, защото едва ли сте нещо повече от обикновен воайор.

Ако го четете, защото сте почитатели на "Песните" на стария поет и сте любопитни какво е станало по-нататък в живота на хиперионските поклонници, ще останете разочаровани. Аз не знам какво се е случило с повечето от тях. Те са живели и умрели почти три века преди да се родя.

Ако го четете, защото се стремите към по-голямо проникновение в посланието на Онази, която учи, също ще се разочаровате. Признавам, че се интересувах от нея повече като от жена, отколкото като от учител или месия.

И накрая, ако четете, за да откриете нейната съдба, или дори моята съдба, вие не четете верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а докато пиша тези думи, моята собствена съдба все още очаква развръзката си.

Ще се удивя, ако изобщо четете това. Но събитията не за пръв път ме удивяват. През последните няколко години се редуваха невероятност след невероятност, всяка следваща все по-чудата и като че ли по-неизбежна от предишната. Причината да пиша сега е, че искам да споделя тези спомени. Навярно мотивът ми дори не е да ги споделя - тъй като знам, че този документ почти сигурно няма да бъде открит, - а просто да изложа разказа за събитията, така че да мога да ги подредя в собствения си ум.

"Как да разбера какво мисля, преди да съм видял какво ще кажа?" - е написал някакъв дохеджирски автор. Съвършено точно. Трябва да видя тези неща, за да знам какво да мисля за тях. Трябва да видя събитията, превърнати в мастило и чувствата в букви, за да повярвам, че са били действителни и са се докоснали до мен.

Ако четете по същата причина, поради която пиша аз - за да приведа в някаква система хаоса на последните години, да внеса някакъв ред в тази по принцип случайна поредица от събития, която властваше над живота ни през изминалите стандартни десетилетия - то в края на краищата, вие може би четете това, което трябва.

Откъде да започна? От смъртната присъда, навярно. Но чия - моята смъртна присъда или нейната? Мога да избирам от няколко възможности. Сигурно последната е най-подходяща. Да започна от края.

Пиша това в Шрьодингерова котешка кутия във висока орбита около поставения под карантина свят Армагаст. Котешката кутия не прилича на кутия, а по-скоро на овоид с гладък корпус с размери точно шест на три метра. Това ще е целият ми свят до края на моя живот. Светът ми представлява спартанска килия, състояща се от черната кутия на устройството за рециклиране на вода и отпадъци, мястото ми за спане, синтезатора на храна, маса и накрая тоалетната, мивката и душа, които са разположени зад фибропластмасов параван поради благоприлични причини, които ми убягват. Защото никой никога няма да дойде при мен.

Имам текстова плоча и перо. Щом свърша поредната страница, аз я прехвърлям върху микропергамента, произведен от устройството за рециклиране. Бавното натрупване на тънките листове е единствената видима промяна в обстановката.

Стъкленицата с отровния газ не се вижда. Тя е поставена в статично-динамичния корпус на котешката кутия и е свързана с устройството за филтриране на въздуха така, че цианидът да се задейства при всеки опит за докосването є, както и при всеки опит за разбиване на самия корпус. Радиационният детектор, броячът и изотопният му елемент също са разтворени в замръзналата енергия на корпуса. Не ми е известно кога случайностният брояч ще активира детектора. Не ми е известно кога случайностният му елемент ще отвори оловния щит към мъничкия изотоп. Не ми е известно кога изотопът ще произведе частица.

Но ще разбера кога се активира детекторът в мига, в който изотопът произведе частица. Ще усетя мириса на горчиви бадеми в онези една-две секунди преди газът да ме убие.

Надявам се, че ще са само една-две секунди.

Според древната загадка на квантовата физика от техническа гледна точка сега аз не съм нито мъртъв, нито жив. Намирам се в междинното положение на застъпващи се вероятностни вълни, запазени някога за котката в теоретичния експеримент на Шрьодингер*. Тъй като корпусът на котешката кутия едва ли е нещо повече от течна енергия, готова да експлодира при най-малкото смущение, никой никога няма да погледне вътре дали съм мъртъв, или жив. На теория никой не е пряко отговорен за моята екзекуция, тъй като неизменните закони на квантовата теория ме оправдават или осъждат с всяка поредна микросекунда. Наблюдатели няма.

Освен мен.

Ако четете това, вие почти със сигурност не четете каквото трябва. Но както с толкова много неща в живота ни, причината да правим нещо не е най-важното. Накрая остава самият факт на извършването му.

Откъде да започна? С нея ли? Тя е онази, за която искате да прочетете, и единственият човек в живота ми, когото искам да си спомням над всичко и всички други. Но навярно би трябвало да започна със събитията, които ме отведоха при нея, а после и дотук по пътя из тази галактика и извън нея.

Смятам да започна от началото - с първата ми смъртна присъда.