Кладенецът на възнесението

1.

Армията се местеше като тъмно петно на хоризонта.

Крал Елънд Венчър стоеше неподвижно на градските стени на Лудател, загледан към вражеската войска. Лениви снежинки пепел се стелеха около него. Не приличаха на белезникавата пепел от изгорели въглени - това беше катраненочерна, навяваща печал пепел. Напоследък Саждивите кратери отново се бяха активизирали.

Елънд усещаше как саждите се сипят по лицето и дрехите му, но не им обръщаше внимание. Кървавочервеното слънце, което вече клонеше към залез, озаряваше отзад армията, дошла да отнеме кралството му.

- Колко са? - попита тихо Елънд.

- Петдесет хиляди, по първа преценка - докладва Хам, беше опрял лакти на парапета върху камъка. Като всичко останало в града и стените бяха потъмнели от годините несекващи саждопади.

- Петдесет хиляди войници... - повтори замислено Елънд. Въпреки широкомащабната наборна кампания той разполагаше само с двайсет хиляди души - и повечето бяха селяни, с едва едногодишна подготовка. Но дори поддържането на една толкова малка армия изтощаваше ресурсите им. Може би нещата щяха да са различни, ако бяха открили запасите атиум на лорд Владетеля. Защото без средства управлението на Елънд бе изложено на сериозна икономическа опасност.

- Какво мислиш? - попита Елънд.

- Не зная, Ел - отвърна тихо Хам. - Келсайър беше човекът с възгледи за нещата.

- Но ти му помагаше в планирането - посочи Елънд. - Ти и останалите от групата му. Вие изработихте цялостната стратегия за свалянето на империята, а след това я осъществихте.

Хам не каза нищо. Елънд имаше чувството, че знае какво си мисли. Келсайър беше двигателят на всичко това. Той организираше, той обмисляше, той превръщаше идеите в дела. Той беше водачът. Геният.

Но умря преди една година, в деня, когато народът - като част от тайния му план - се надигна яростно, за да свали своя божествен император. А последвалият хаос бе възкачил на престола Елънд. Сега изглеждаше все по-вероятно да изгуби всичко, което Келсайър и хората му бяха постигнали с толкова големи усилия. Да го изгуби от един тиран, който може би щеше да е по-страшен и от лорд Владетеля. Човека, довел армията си при стените на Лутадел.

Страф Венчър, бащата на Елънд.

- Има ли някаква възможност... да го разубедиш? - попита Хам.

- Може би - отвърна неуверено Елънд. - Ако Съборът не реши да предаде града.

- Приключиха ли?

- Не зная, честно. Боя се, че да. Тази армия ги изплаши, Хам. - "И съвсем основателно". - Както и да е, поне ги убедих да не правят нищо прибързано. Доксон се прибра днес, нали?

Хам кимна.

- Малко преди пристигането на армията.

- Мисля, че трябва да съберем групата - рече Елънд. - Да потърсим някакъв начин за спасение.

- Пак няма да сме в пълен състав. -Хам се почеса по брадичката. - Дух няма да се върне по-рано от идната седмица и само лорд Владетеля знае къде се е запилял Бриз. От месеци не сме получавали сведения за него.

Елънд въздъхна и поклати глава.

- Не се сещам за нищо друго, Хам. - Той се обърна и отново отправи взор над покрития с пепел пейзаж. Със свечеряването армията отвън разпалваше огньове. Скоро щяха да излязат мъглите.

"Трябва да се върна в двореца и да обмисля предложението".

- А къде изчезна Вин? - попита Хам, втренчил поглед в него.

Елънд помисли за миг, после каза:

- Знаеш ли, нямам представа.

Вин се приземи безшумно на мокрия калдъръм и се огледа сред сгъстяващите се мъгли. Те се увеличаваха със спускането на мрака, извиваха се в повлекла като прозрачни лиани, кълбяха се и се усукваха едни около други.

Великият град Лутадел тънеше в тишина. Дори сега, година след смъртта на лорд Владетеля и възхода на новото управление на Елънд, обикновените хорица предпочитаха нощем да си стоят у дома. Страхуваха се от мъглите, традиция, която се коренеше в миналото, далече преди лорд Владетеля да наложи своите закони.

Вин закрачи все така безшумно, наострила всичките си сетива. Както винаги беше разпалила в себе си калай и пютриум. Калаят подсилваше сетивата и є позволяваше да вижда в нощта. Пютриумът придаваше сила на тялото и є помагаше да пристъпва леко. Тези двата - заедно с медта, благодарение на която прикриваше аломантията си от други, разпалили бронз - бяха металите, които много рядко гасеше.

Някои биха я нарекли параноична. Тя се смяташе за предпазлива. И в двата случая този навик я бе спасил в няколко опасни момента.

Доближи една смълчана уличка, спря и надзърна зад ъгъла. Не бе разбрала как точно се горят металите, правеше го още от съвсем малка, използваше аломантията инстинктивно, преди с обучението є да се заеме Келсайър. Но за нея това нямаше особено значение. Не се нуждаеше от логично обяснение за всичко като Елънд например. За нея бе достатъчно, че когато поглъща малки частици метал, може да използва силата им.

Сила, която ценеше високо, защото знаеше от опит какво е без нея. Дори сега тя беше далеч от обичайната представа за истински воин. С крехко тяло, нисичка и с черна коса и бледа кожа, тя знаеше, че изглежда почти беззащитна. Не беше мършавото момиченце от младежките години на улицата, но и нямаше вид, който мъжете да намират за привлекателен.