Чингис: 4. Сребърна империя

Във въздуха се виеше мраморна прах и блещукаше под лъчите на залязващото слънце. В какофонията на чуковете и извикваните заповеди се долавяше напрежение и настойчивост. Угедай яздеше по главната улица и очите му попиваха всяка гледка, очите му - всеки звук. Сърцето му бе изпълнено с радост.

Монголските тумани се бяха събрали извън града. Военачалниците му и народът бяха призовани тук да видят плода на двегодишния труд - град насред пустошта до река Орхон, която бе усмирена и се подчиняваше на волята му.

Спря за момент, за да погледа как неколцина работници разтоварват каруца. Изнервените от погледа му мъже използваха въжета, лостове и груба сила, за да натоварят блоковете на ниски шейни, които потегляха към работилниците. Всеки млечнобял блок имаше едва видими светлосини жилки, които неимоверно харесваха на Угедай. Притежаваше кариерата, от която идваше камъка, на стотици мили на изток. Тя бе само една от стотиците покупки, които бе направил през последните години.

Нямаше съмнение, че се държеше екстравагантно и пилееше злато и сребро, сякаш нямаха никаква стойност. Усмихна се при тази мисъл и се запита какво ли би казал баща му за белия град, издигащ се в пустошта. Чингис презираше човешките мравуняци, но това тук не бяха древните камъни и гъмжащите улици на врага. Това бе ново и принадлежеше на народа.

Никога не бе имало съкровище като наследеното от него, натрупано от богатството на Дзин и Хорезъм, но така и непохарчено от хана. Само с данъка от Йенкин Угедай можеше да облицова всеки нов дом с бял мрамор или дори нефрит, стига да го поискаше. Беше изградил паметник на баща си в степите, както и място, където той самият да бъде хан. Беше издигнал дворец с кула, която се издигаше над града подобно на бял меч, така че всички да видят колко далеч е стигнал народът от простите гери и стадата.

Милион души бяха дошли да работят за златото му. Бяха прекосили равнини и пустини с животните и инструментите си, идваха чак от земите на Дзин или от Самарканд, Бухара и Кабул. Зидари и дърводелци от Корио се бяха устремили на запад, водени от слуховете за нов град, строящ се върху река от монети. Българи докарваха редки глини, въглища и дървесина от горите си. Градът се изпълни с търговци, строители, грънчари, продавачи на храна, крадци и мошеници. Надушилите печалба селяни пътуваха по цели дни с каруците си - и всичко това за нанизите метални монети. Угедай им даваше злато и сребро от земята, стопено и излято във форма. В замяна те му дадоха града и сделката не му се виждаше неизгодна. Сега в града му имаше пъстроцветни тълпи, говорещи хиляда езици и приготвящи хиляда различни ястия и подправки. На някои от тях щеше да им бъде позволено да останат, но той не строеше заради тях.

Бояджии със зелени ръце и червени тюрбани се долепяха до стените и свеждаха почтително глави. Гвардейците му разчистваха пътя, за да може синът на Чингис да премине почти като в сън. Той беше направил този град от лагера гери, който познаваше баща му. Беше го направил истински, от камък.

Градът все още го изумяваше. Не беше платил с работниците му да дойдат и жени, но те бяха пристигнали със съпрузите и бащите си. Известно време се бе чудил как ще уреди търговията и производствата, нужни за процъфтяването на всеки град, но търговците сами се бяха обърнали към първия му съветник, предлагаха коне или още сребро, за да развиват дейностите си. Градът бе нещо повече от просто струпване на къщи. Той вече имаше свой живот, извън контрола му.

Но не напълно. Поради някакъв странен каприз на плановете в южната част се бе появил район с тесни улички. Там бяха започнали да процъфтяват различни банди, докато Угедай не разбра. Заповяда да сринат осемстотин постройки и целият район беше проектиран и построен наново. Личната му гвардия ръководеше бесенето на престъпниците.

Докато минаваше, улицата се смълчаваше, работниците и майсторите свеждаха глави пред човека, който имаше власт над живота, смъртта и златото на всички тях. Угедай вдиша дълбоко прашния въздух: наслаждаваше се на вкуса му и на мисълта, че буквално диша творението си. Напред се издигаха кулите на двореца му, коронован с купол, покрит със златни листа, по-тънки и от хартията на писарите му. Сърцето му трепна, когато го видя - сякаш самата светлина на слънцето беше уловена и задържана в града му.

Улицата стана по-широка, с излъскани каменни канавки. Тази част от града бе завършена преди месеци и тълпите работници останаха зад него. Докато яздеше напред, Угедай не се сдържа да погледне към ограждащите стени, които така бяха объркали дзинските му архитекти и строители. Дори от скромната височина на седлото на моменти можеше да види зелените степи отвъд тях. Знаеше, че стените на Йенкин не бяха спасили града от пожар и обсада. Неговите стени бяха ханските воини, племената, които бяха накарали дзинския император да падне на колене и бяха опустошили градовете на шаха.

Угедай вече обичаше творението си, от огромния централен плац до червените керемиди на покривите, облицованите с павета канавки, храмовете, църквите и джамиите, пазарите и хилядите домове, повечето все още празни и очакващи да се изпълнят с живот. Степният вятър развяваше на всеки ъгъл ивици син плат в почит към бащата небе, който се извисяваше над всички. На юг зелените хълмове и планини се простираха в далечината, въздухът бе топъл и прашен, а Угедай се наслаждаваше на Каракорум.