Сянката на твоята усмивка

1.

В понеделник сутринта Оливия Мороу седеше мълчаливо от другата страна на бюрото срещу дългогодишния си приятел Клей Хадли и се опитваше да осмисли смъртната присъда, която той току-що бе произнесъл.

Тя извърна за миг очи от прокрадналото се в погледа му състрадание и погледна през прозореца на кабинета му, намиращ се на двайсет и четвъртия етаж на Източна Седемдесет и втора улица в Манхатън. В далечината видя хеликоптер, който се носеше бавно над Ийст Ривър в хладната октомврийска утрин.

"Пътешествието ми е към края си", въздъхна тя и осъзна, че Клей очаква да му отговори.

- Две седмици. - Това не беше въпрос. Погледна към старинния часовник на библиотеката зад бюрото на Клей. Беше девет и десет. "Първият ден от двете седмици - или поне началото му", рече си тя, доволна, че бе поискала по-ранна среща.

Той є отговори.

- Най-много три. Съжалявам, Оливия. Надявах се, че...

- Не съжалявай - прекъсна го рязко Оливия. - Аз съм на осемдесет и две години. Въпреки че хората от моето поколение живеят доста по-дълго от предишното, приятелите ми напоследък измират като мухи. Ние се тревожим, че ще живеем прекалено дълго и накрая ще се озовем в старчески домове или ще се превърнем в ужасно бреме за околните. Знанието, че ми остава малко време, през което обаче ще мога да мисля ясно и да вървя без чужда помощ, е невероятен дар. - Тя замълча.

Клей Хадли присви очи. Разбираше защо тревогата бе изтрила обичайното спокойствие от лицето на Оливия. Знаеше какво ще му каже още преди да заговори.

- Клей, само аз и ти знаем.

Той кимна.

- Имаме ли право да продължим да пазим тайната? - Тя го погледна изпитателно. - Майка ми смяташе, че има. Възнамеряваше да я отнесе в гроба, но в последния миг, когато само аз и ти бяхме при нея, се почувства длъжна да ни я каже. Съвестта є проговори. И въпреки огромните добрини, които Катрин стори като монахиня, репутацията є винаги е била подлагана на съмнение заради намеците, че преди много години, точно преди да постъпи в манастира, е имала любовна афера.

Хадли се взря в лицето на Оливия Мороу. Дори обичайните отпечатъци на възрастта - бръчките около очите и устата, лекият тремор на шията, начинът, по който се навеждаше, за да чуе по-добре думите му - не можеха да заличат изящните є черти. Баща му бе кардиолог на майка є и той го наследи след пенсионирането му. Вече бе преминал петдесетте и почти не помнеше времето, когато семейство Мороу не е било част от живота му. Като дете изпитваше страхопочитание към Оливия, дори тогава си даваше сметка колко елегантна е винаги. По-късно, когато тя все още работеше в прочутия универсален магазин на Бенджамин Олтмън на Пето авеню, Клей разбра, че този стил бе постигнат на разпродажбите в края на сезона. Тя никога не се бе омъжвала и преди доста години се пенсионира като мениджър и член на борда на "Олтмън".

Беше виждал по-голямата є братовчедка Катрин само няколко пъти, и то когато тя вече се бе превърнала в легенда - монахинята, основала седем болници за деца с увреждания, изследователски институции, които търсеха начини за лечение или облекчение на увредените им тела и умове.

- Знаеш ли, че мнозина смятат за чудо излекуването на детето с мозъчния тумор и го отдават на намесата на Катрин? - попита Оливия. - Обмислят дали да не я предложат за канонизация?

Клей Хадли усети как устата му пресъхна.

- Не, не бях чувал за това. - Не беше католик и не му бе много ясно какво означа църквата да обяви сестра Катрин за светица, достойна за почитта на вярващите.

- Това, разбира се, означава, че отново ще се заговори, че е родила, пак ще се появят злобни слухове и почти със сигурност ще се окаже недостойна за канонизация - добави гневно Оливия.

- Оливия, има причина сестра Катрин и майка ти никога да не назоват бащата на детето.

- Катрин не го направи. Но майка ми го назова.

Оливия подпря ръце на облегалките на креслото, ясен знак към Клей, че се кани да стане. Той се изправи и заобиколи бюрото с необичайна за такъв едър мъж пъргавина. Знаеше, че някои от пациентите му го наричат "дебелия кардиолог Клей". Но той винаги съветваше всички с насмешка в гласа и блеснал поглед: "Не ме гледай мен, отслабни. Аз качвам два килограма само като погледна снимка на сладолед. Такъв е моят кръст." Това бе коронната му реплика. Хвана ръцете на Оливия и нежно я целуна.

Тя инстинктивно се дръпна, когато късата му посивяла брада се отърка в бузата є, а след това, за да замаже гафа, също го целуна.

- Клей, здравословното ми състояние си остава наша тайна. Много скоро ще съобщя за него на малцината останали, на които им пука за мен. - Млъкна, след това добави иронично: - Май е най-добре да им кажа колкото се може по-скоро. За щастие нямам живи роднини. - Отново замълча, защото осъзна, че това, което току-що каза, не беше вярно.

На смъртното си легло майка є бе казала, че след като разбрала, че е бременна, Катрин прекарала една година в Ирландия, където родила син. Той бил осиновен от семейство Фаръл, американска двойка от Бостън, избрана от майката игуменка на религиозния орден, към който Катрин се бе присъединила. Те го кръстили Едуард и той израснал в Бостън.

Оттогава следя живота им, мислеше си Оливия. Едуард се ожени чак на четиридесет и две, жена му е мъртва отдавна. Дъщеря им Моника сега е на трийсет и една и работи като педиатър в болницата в Гринич Вилидж. Катрин беше моя първа братовчедка. Нейната внучка е единствената ми роднина, а дори не знае, че съществувам.

Тя издърпа ръцете си от тези на Клей и каза:

- Моника толкова прилича на баба си, отдала е живота си на бебетата и малките деца. Имаш ли представа какво биха означавали за нея всичките тези пари?

- Оливия, не вярваш ли в изкуплението? Виж какво направи с живота си бащата на детето є? Помисли си за всичките животи, които е спасил. Ами семейството на брат му? Те са видни филантропи. Помисли си какво би означавало за тях това разкритие.

- Мислила съм, точно това трябва да преценя. Моника Фаръл е законната наследница на приходите от тези патенти. Александър Ганън е неин дядо и в завещанието му се казва, че оставя всичко на потомството си, ако има такова, а ако няма - на брат си. Ще ти се обадя, Клей.

Доктор Клей Хадли изчака вратата на частния му кабинет да се затвори, след това набра номер, който много малко хора знаеха. Отговори му познат глас и той премина направо на въпроса, без да губи време с любезности.

- Точно от това се страхувах. Познавам Оливия... няма да си премълчи.

- Не можем да го позволим - отвърна делово гласът от другата страна на линията. - Трябва да се погрижиш за това. Защо не є даде нещо? При нейното здравословно състояние никой няма да се усъмни в смъртта є.

- Ако щеш вярвай, но никак не е просто да убиеш някого. Ами ако остави някакви свидетелства, преди да успея да я спра?

- В такъв случай ще се презастраховаме двойно. Не ми е приятно да го кажа, но смъртоносно нападение над привлекателна млада жена в Манхатън няма да учуди никого. Веднага ще се погрижа.