Шапкарницата на доня Никанора

1.

Градчето Вайе де ла Вирхен се намира в дъното на дълбока клисура. Евкалиптите, покрили горните є склонове, надолу преминават в тъмна, мочурлива гора, населена от колибрита, змии и виещи маймуни*. Въпреки легендарната си красота градът е необезпокояван от посетители, тъй като автобусите, които се спускат в долината, често излизат от пътя и пропадат. В построената от колонизаторите - предци на настоящите обитатели на града - църква, посветена на Богородица от тресавището, се издига каменна статуя на Плачещата Мадона. Самата църква се смята за един от най-великолепните образци на архитектурата за своето време, вдъхновил произведенията на великия Мариети.

В пътеводителите за областта няма много информация за Вайе де ла Вирхен. Споменава се накратко, че макар и прочут с опияняващата си красота и историческата си значимост, градът е непопулярно направление за туристите, тъй като до него се стига само по коварен път или през гориста мочурлива местност. В един пътеводител с отдавна изчерпан тираж дори се изказва предположението, че Вайе де ла Вирхен е просто легенда на местните, пресъздавана в разказите на отделни пътешественици, а пътят се спуска чисто и просто до непроходимо тресавище.

Единственият чуждестранен посетител на градчето пристигна един ден в каросерията на камиона на Ернесто и за голямо неудоволствие на майка му така и не си тръгна. Отначало доня Никанора се ядоса не толкова на появата на размъкнатия непознат в двора си, колкото на неочакваното завръщане на сина си, когото само преди три месеца градът бе изпратил с голямо тържество и огромна доза облекчение. По-малката є дъщеря, Нена, първа я предупреди за завръщането на Ернесто и за пристигането на непознатия.

- Ела бързо! - изкрещя задъхано Нена и влетя в кухнята, където майка є се бе привела над една купа и белеше картофи. - Ернесто се върна и е довел някакъв странен мъж. Лучо го нападна. Мисля, че е заради вонята.

Никанора захвърли картофите и се втурна навън да потуши безредието. Извика на кучето да се махне, докато се опитваше да намери думи, с които да започне гневната тирада към сина си.

Неканеният гост стоеше на сухата пръст в малкия, пълен с вехтории двор, заобиколен от писукащи пилета. Изглеждаше озадачен. Беше облечен с оранжева лекьосана риза и мръсни сини дънки, а на рамото му бе преметната захабена черно-червена чанта. Косата му беше дълга като на Нена, а брадата - рошава. От него се излъчваше противна миризма на немито тяло, която напомняше на прокиснало мляко. "Трябва да го заведем право при дон Боско" - помисли си доня Никанора. Непознатият държеше малка книжка и нервно я прелистваше. Наблизо се бе събрала група деца, които се бутаха с лакти, кикотеха се и го сочеха. Никанора оправи покритата си с петна престилка и отметна косата от лицето си, за да изглежда по-представителна пред госта.

- Там, откъдето идва той, има още много като него - гордо обяви Ернесто, представяйки чужденеца като решение на всичките є финансови проблеми, преди да се строполи в несвяст в краката є.

Доня Никанора не се бе радвала на лесен живот и браздите, които бе прокарвала през годините, започваха да се появяват и по някога гладкото є мургаво лице. Беше вече на четирийсет години, погребала съпруг и две деца. Желанието на Ернесто да се устрои в големия град є беше донесло огромна утеха, защото вече бе започнала да се отчайва и да губи вяра в способността на сина си да направи нещо разумно, а освен това се боеше, че пиянските му дивотии са започнали да се отразяват и на нейната репутация.

Ернесто напусна дома на магаре, решен да потърси бъдещето си в града, а сега се завърна със стар камион, пламнали слабини и решимост да намери лек за срамната болест, с която се бе сдобил в караоке-бара на Долорес в Пуерта де ла Коруня. Амбицията му да стане голям градски бизнесмен бе умряла във въпросната пиянска нощ. До вечерта бе разменил всичките си спестявания за очукания камион и се сдоби с чужденеца, който тогава му се стори добра бизнес придобивка. Той се навърташе от няколко месеца в Пуерта де ла Коруня и очевидно търсеше по-тихо местенце, където да остане известно време. Предлагаше "много долари" за привилегията да спи на пода в дома на някой местен. Ернесто, който бе всмукал деловия си усет още от гръдта на майка си, не можеше да пропусне тази възможност.

Той вече бе потърсил помощта на неколцина шарлатани в Пуерта де ла Коруня и сега бе готов да се довери на традиционните лекове на родния си град. Но след цял ден упреци и викове майка му не успя да му помогне, само изтръгна признание за причината на заболяването му. Затова той най-после се съгласи да отидат при младия лекар, който неотдавна се бе появил в града. Доня Никанора, която винаги приветстваше новото, изпитваше огромно желание да се запознае с доктора и проблемът на Ернесто є предостави тази възможност. "Времената наистина са странни - помисли си тя, докато подкарваше сина си към клиниката. - Двама непознати да пристигнат в града само за няколко седмици! Това със сигурност е поличба."

Доктор Артуро Агилар прекарваше поредната сутрин на самотно размишление в чистата си бяла клиника. Наслаждаваше се на отблясъка на слънчевите лъчи върху белите варосани стени и се чувстваше странно горд с прясно изрисувания надпис отпред, който обясняваше на жителите на града, че клиниката е дошла при тях благодарение на добрите сърца на хората в Япония. Наскоро излязъл от колежа, с голям интерес към историята, доктор Агилар бе започнал да гледа на едногодишното си разпределение в това затънтено място като на предизвикателство, възможност да разбере хора, сякаш недокоснати от съвременността. Нямаше търпение да изпробва многобройните лекове, които бе изучавал в курса по история на медицината, и от седмици жадно очакваше да го посети някой пациент.