Безсъние

ГЛАВА 1

1.

Около месец след смъртта на съпругата си Ралф Робъртс за първи път в живота си започна да страда от безсъние.

Отначало проблемът не беше сериозен, но започна да се влошава. Шест месеца след първите смущения в незабележителния му до този момент цикъл на съня го сполетя такова страдание, че дори не можеше да го осъзнае съвсем, камо ли да го приеме. Към края на лятото на 1993 година той вече се чудеше дали няма да прекара остатъка от земния си път ококорен в буден транс. "Разбира се, че няма - каза си. - Кой може да живее така?"

Ами ако наистина се случи? Нямаше как да знае и това го убиваше. Книгите по въпроса, които Майк Ханлън* му препоръча да вземе от обществената библиотека в Дери, не помагаха. Част от тях бяха посветени на разстройствата на съня, но като че ли си противоречаха. Според някои безсънието беше симптом, според други - заболяване, а в една дори се казваше, че било мит. Но проблемът беше по-сериозен; доколкото разбираше, като че ли никой не беше съвсем сигурен какво точно представлява сънят, що за процес е и как действа на организма.

Знаеше, че трябва да престане с любителските проучвания и да отиде на лекар, но за голяма своя изненада установи, че му е много трудно да го стори. Вероятно защото все още беше бесен на д-р Личфийлд. Именно той отначало обърка мозъчния тумор на Каролин с главоболие от стрес (Ралф дори подозираше, че старият ерген Личфийлд смяташе, че Каролин е просто хипохондричка). Същият този Личфийлд започна да ги избягва, доколкото му беше възможно, веднага щом є поставиха правилната диагноза. Ралф беше сигурен, че ако го попита направо, той ще му отговори, че е предал случая на Джамал, защото е специалист... Колко удобно и напълно професионално. Да. Само че Ралф си бе направил труда да се вгледа няколко пъти в очите му между първия гърч на Каролин миналия юли и смъртта є този март и му се стори, че видя в тях смесица от тревога и вина. Доктор Личфийлд имаше поглед на човек, който с всички сили се опитва да забрави, че е оплескал нещата.

Единствената причина, поради която Ралф все още можеше да гледа Личфийлд, без да изпитва неудържимо желание да му разбие физииномията, беше уверението на Джамал, че ранната диагноза е нямало да промени нещата. Когато Каролин започна да получава главоболия, туморът вече се е бил окопал добре и е излъчвал малки порции болни клетки към останалите части от мозъка, като злокачествени, отровени хуманитарни пратки.

Към края на април Джамал замина за Южен Кънетикът, за да отвори собствен кабинет, и Ралф съжали за това. Беше готов да говори с него за безсънието си и му се струваше, че той ще го изслуша така, както Личфийлд не би го направил... или не можеше. Когато лятото тръгна към края си, Ралф вече бе изчел купища литература по въпроса и знаеше, че безсънието, от което страда, макар да не бе толкова рядко срещано, беше по-малко разпространено от обичайното затруднено заспиване. Хората, които не страдат от безсъние, обикновено изпадат в първата фаза на съня седем до двайсет минути, след като си легнат. На трудно заспиващите пък им трябват понякога цели три часа, преди да се унесат. Нормално третата фаза на съня (Ралф откри, че в някои стари книги я наричат "сън в тета-ритъм") настъпва около четирийсет и пет минути по-късно, а на бавно заспиващите им трябват допълнителни час-два, за да стигнат до нея... ако изобщо успеят. Събуждат се уморени, понякога с размазани спомени от неприятни, объркани сънища или дори с фалшивото усещане, че са будували цяла нощ.

След смъртта на Каролин Ралф започна да се буди прекалено рано. Продължи да си ляга след края на новините в 23 часа и да заспива почти веднага, но вместо да се събуди в шест петдесет и пет, пет минути преди да се включи радиото-будилник, започна да се буди в шест. Отначало не обърна внимание и отдаде това на леко увеличената си простата и на седемдесетгодишния си комплект бъбреци, но се оказа, че не му се ходи чак толкова много по малка нужда, щом отвори очи, и че му е невъзможно да заспи отново, след като се освободи от това, което се е събрало в пикочния му мехур. Просто си лежеше в леглото, което години бе споделял с Каролин, и чакаше да стане седем без пет (или поне седем без четвърт). С течение на времето се отказа да се опитва да се унесе пак; просто си лежеше, сплел дългите си, леко подути пръсти на гърдите си, и се взираше в сенките по тавана с уголемени като топките на вратите очи. Понякога си мислеше за д-р Джамал в Уестпорт, който говори тихо, успокояващо, с индийски акцент и гради своето малко парченце от американската мечта.

Понякога си спомняше къде са ходили с Каролин и в паметта му непрекъснато изникваше онзи горещ следобед на Санд Бийч в Бар Харбър. Двамата седят по бански под големия чадър в ярки цветове, ядат вкусни пържени миди, пият бира от бутилки с дълги гърла и гледат платноходките, които се носят по тъмносиния океан. Кога беше това?

1964? 1967?

Имаше ли значение?

Вероятно не.

Промяната в нощния му график нямаше да го обезпокои, ако се беше свършило с това. Щеше да се адаптира към нея не просто с лекота, а направо с благодарност. Всички книги, които изчете през лятото, потвърждаваха старата истина, че с остаряването хората започват да спят по-малко. Ако загубата на един час нощен сън беше единствената цена, която трябваше да плати за съмнителното удоволствие да е "седемдесетгодишен младеж", с радост би я платил.

Но не се свърши с това. През първата седмица на май Ралф започна да се буди с чуруликането на птиците в пет и петнайсет. Опита няколко нощи с тапи в ушите, макар да се съмняваше в успеха им. Но не завърналите се птици го будеха, нито ревът на някой и друг камион за ранни доставки по Харис Авеню. Той беше от хората, които могат да спят дори когато духов оркестър свири до главата им, и според него продължаваше да си е такъв. Но нещо в главата му се бе променило. Там имаше някакво реле, което се преместваше по малко всеки ден, и Ралф нямаше ни най-малка представа как да го спре.

През юни вече се будеше рязко и безвъзвратно в четири и трийсет, най-късно в четири и четирийсет и пет. А до средата на юли - който не беше толкова горещ като предишната година, но все пак си беше задушен летен месец - вече скачаше в четири часа. Именно в тези дълги тягостни часове, докато лежеше в леглото, в което с Каролин бяха правили любов в толкова много горещи и студени нощи, той започна да се чуди как ли би изглеждал животът му, ако сънят съвсем го напусне.

През деня все още имаше сили да се надсмива над тази перспектива, но през нощта започваше да осъзнава някои мрачни истини за това, което Франсис Скот Фитцджералд наричаше "дълбоката нощ на душата"*, а най-важната от тях беше, че в четири и петнайсет сутринта всичко изглежда възможно. Всичко.

През деня си повтаряше, че просто цикълът на съня му се пренастройва, че тялото му реагира по съвсем нормален начин на големите промени в живота му, от които най-важните бяха пенсионирането и загубата на съпругата му. Понякога, когато мислеше за новото си битие, използваше думата "самота", но се боеше от онази мръсна дума с "д" и я натикваше обратно дълбоко в подсъзнанието си винаги щом се мернеше в ума му. Самотата беше приемлива. Депресията - в никакъв случай.

"Може би трябва да се движа повече - мислеше си той. - Да се разхождам като миналото лято. Водя доста заседнал живот - ставам, закусвам, чета книги, гледам телевизия, на обяд си купувам сандвич от "Червената ябълка" от другата страна на улицата, мотая се малко в градината, понякога ходя до библиотеката или идва Хелън, но все съм седнал, вечерям, поседя на верандата или погостувам на Макгавърн или на Лоис Час. После какво? Чета още малко, погледам телевизия, измивам се и си лягам. Много съм уседнал. Скука. Нищо чудно, че се будя рано."

Но това бяха пълни глупости. Животът му наистина изглеждаше застоял, но не беше така. Дворът го доказваше. Това, което вършеше там, нямаше да му спечели градинарски награди, но и в никакъв случай не беше мотаене. През повечето следобеди той плевеше, докато ризата му не потъмнееше от пот на гърба и под мишниците му не се появяха тъмни мокри кръгове, а когато се прибереше, трепереше от изтощение. "Наказание" бе по-точна дума от "мотаене", но за какво се наказваше? За това, че се буди преди изгрев-слънце?

Не знаеше, а и не искаше да знае. Работата в градината запълваше по-голямата част от следобедите му, отвличаше мислите му от тревогите, а това беше достатъчно оправдание за мускулната треска и звездичките пред очите. Започна да се задържа на двора малко след 4 юли и продължи да го прави през целия август, дълго след като ранната реколта беше прибрана, а късната - безнадеждно изгоряла заради сушата.