Рама - том 2

ДНЕВНИКЪТ НА НИКОЛ

1.

29 декември 2200

Преди два часа, в 10,44 земно време по Гринуич, Симон Тиасо приветства Вселената. Беше невероятно преживяване. Въобразявах си, че и преди съм изпитвала някои силни усещания, но нищо в живота - нито смъртта на майка ми, нито златният олимпийски медал от Лос Анджелис, нито трийсет и шестте часа, прекарани с принц Хенри, нито дори раждането на Женевиев под бдителния поглед на баща ми в болницата в Тур не беше толкова дълбоко, колкото радостта и облекчението ми, когато най-сетне чух първия плач на Симон.

Майкъл беше предсказал, че ще се роди на Коледа. По характерния си мил начин той ми обясни, че според него с появата на бял свят на нашето космическо дете в предполагаемия ден на раждането на Исус Господ се готви да ни "даде знак". Ричард го взе на присмех. Той го прави винаги щом Майкъл се увлече в своята религиозна разпаленост. Но когато в навечерието на Коледа аз усетих първите силни контракции, дори и Ричард стана вярващ.

На Бъдни вечер спах на пресекулки. Малко преди да се събудя, сънувах дълбок и ярък сън: както се разхождах край нашето езерце в Бувоа и си играех с любимия ми паток Дюноа и неговите диви другари, чух да ме вика един глас. Не можех да го разпозная, но някак си разбирах, че говори жена. Тя ми каза, че раждането ще бъде изключително трудно, че ще имам нужда и от последната си капка сила, за да може моето второ дете да се появи на бял свят.

На самата Коледа, след като си разменихме простичките подаръци, които всеки от нас скрито беше поръчал на рамианите, аз започнах да тренирам Майкъл и Ричард за всевъзможни спешни случаи. Сега си мисля, че Симон наистина щеше да се роди на Коледа, ако моят предпазлив ум не беше толкова нащрек от обстоятелството, че двамата мъже не са дори най-бегло подготвени да ми окажат помощ в случай на някакво усложнение. Вероятно само моята воля отложи раждането на бебето през тези последни два дни.

Едно от усложненията, които обсъждахме на Коледа, беше напречното предлежание*. Преди няколко месеца, когато неродената ми дъщеричка все още имаше някаква свобода на движение в матката, аз бях почти сигурна, че е разположена с главата надолу. Но си мислех, че последните няколко седмици, преди да заеме родово положение, тя може да се е извъртяла. Оказах се права само донякъде. Тя съумя да тръгне по родовия канал с: главата напред, но лицето є бе извърнато нагоре към корема ми и след първата сериозна поредица от контракции върхът на мъничката главичка се вклини болезнено в моя таз.

При тези обстоятелства в някоя болница на Земята лекарят вероятно щеше да предприеме цезарово сечение. Съвсем сигурно втори лекар щеше да стои нащрек за развиващ се стрес на плода и отрано щеше да е пуснал в ход целия роботизиран инструментариум в усилие да извърти главата на Симон, преди да се е вклинила в това неблагоприятно положение.

Към края болката вече ме разпъваше на кръст. В промеждутъците между силните контракции, които натикваха детето към неподатливите кости, аз се опитвах да изкрещя по някоя команда към Майкъл и Ричард. От Ричард нямаше почти никаква полза. Той не беше в състояние дори да се справи с моята болка (или "неразборията", както го нарече по-късно), а камо ли да асистира на епизиотомията** или да използва импровизирания форцепс, който бяхме получили от рамианите. Майкъл, Господ да го благослови, храбро се опитваше да следва моите понякога несвързани напътствия, докато потта обливаше челото му независимо от ниската температура в помещението. Употреби скалпела от моя набор, за да направи разкритието, и след секунда колебание, породено от кръвта, намери главата на Симон с помощта на форцепса. На третия опит някак си успя да я върне назад в родовия канал и я извъртя така, че да може да се роди.

И двамата мъже нададоха рев, когато главата на Симон се подаде. Аз съсредоточено продължавах да вдишвам и издишвам, защото се безпокоях да не изпадна в безсъзнание. Когато аз също изревах, независимо от разкъсващата болка следващата контракция изстреля Симон в ръцете на Майкъл. Като баща Робърт преряза пъпната връв. След това Майкъл вдигна Симон, за да я видя. "Момиче е" - констатира той. Очите му бяха пълни със сълзи. Положи я много внимателно на корема ми и аз леко се надигнах да я разгледам. Първото впечатление беше, че съвсем прилича на майка ми.

Направих усилие да остана будна, докато отстранят плацентата, и с помощта на Майкъл заших разреза, който той беше направил със скалпела. После колабирах. Не си спомням много подробности от следващите двадесет и четири часа. Бях толкова изтощена от родовата дейност и самото раждане (контракциите ми бяха на всеки пет минути "единадесет" часа преди Симон да се роди), че заспивах при всеки удобен случай. Новородената ми дъщеря сучеше с готовност, не се нуждаеше от подканяне и един-два пъти Майкъл настоя да я кърмя дори когато не бях съвсем будна. Кърмата нахлу в гърдите ми веднага след като Симон започна да суче. Когато свърши, изглеждаше удовлетворена. Доволна съм, че млякото є стига и че с нея няма да имам трудностите, които имах на времето с Женевиев.

Всеки път, когато се събудя, някой от мъжете е край мен. Усмивката на Ричард винаги изглежда малко пресилена, но преди всичко - одобрителна. Когато съм будна, Майкъл бърза да постави Симон в ръцете ми или на гърдите ми. Той я държи, без да се притеснява, дори когато тя плаче, и непрекъснато мънка, че е красива.

В този момент Симон е край мен и спи, увита в псевдоодеялото, което е изработено от рамианите (безкрайно затруднително е да окачествиш материите, особено такива свойства като "меко", само по количествените признаци, които са разбираеми за нашите домакини). Тя наистина прилича на майка ми. Кожата є е доста тъмна, може би дори по-тъмна от моята, а гъстата є коса е гарвановочерна. Очите са наситено кафяви. С тази глава, все още отекла и безформена от трудното раждане, не е лесно да бъде определена като красива. Но Майкъл, разбира се, е прав. Тя е страхотна. Очите ми вече долавят красотата в крехкото червеникаво същество, което диша с такава лудешка честота. Добре дошла на този свят, Симон Уейкфийлд!