Героят на времето

1.

Фатрен примижа към скритото зад вечната завеса от тъмна мараня червеникаво слънце. Черна пепел се стелеше безшумно от небето, както ставаше доста често напоследък. Саждите се сипеха като стена, въздухът бе застоял и горещ, без намек или надежда за полъх, който да разведри поне малко настроението му. Той въздъхна, облегна се на стената на насипа и погледна към Ветитан. Неговият град.

- Колко още? - попита.

Дръфел се почеса по носа. Лицето му бе омацано със сажди. Напоследък бе престанал да полага грижи за себе си. Съвсем естествено, като се имаше предвид напрежението от последните месеци - Фатрен си даваше сметка, че самият той също не изглежда по-добре.

- Около час, предполагам - отвърна Дръфел и се изплю върху насипа.

Фатрен въздъхна, загледан в сипещата се пепел.

- Дръфел, мислиш ли, че е вярно? Това, което говорят хората?

- Кое? - попита Дръфел. - Че иде краят на света?

Фатрен кимна.

- Не знам - каза Дръфел. - И не ме е грижа.

- Как може да говориш така?

Дръфел повдигна рамене и пак се почеса по носа.

- Дойдат ли колосите, с мен е свършено. Така че поне за мен това ще е краят на света.

Фатрен не каза нищо. Не обичаше да споделя измъчващите го съмнения; от него се очакваше да е по-силният. Когато господарите напуснаха града - неголямо селище, възникнало неотдавна в близост до една северна плантация, - тъкмо Фатрен бе този, който убеди скаа да продължат да се занимават със земеделие. И пак той настоя да прогонят със сила върлуващите банди. Във време, когато повечето околни селища бяха изгубили мъжете си, наети в една или друга армия, Ветитан все още разполагаше с достатъчно работна ръка. Налагаше се да заделят известна част от продукцията за подкупи, но Фатрен бе успял да опази хората си невредими.

Повече или по-малко.

- Днес мъглите се задържаха до пладне - каза той тихо. - Напоследък се вдигат все по-късно. Виждаш какво става с посевите, Дръф. Не се развиват добре - сигурно защото не им достига слънчева светлина. Тази зима няма да има какво да ядем.

- Няма да изкараме до зимата - възрази Дръфел. - И до нощес може да не изкараме.

Най-тъжното от всичко бе, че навремето Дръфел беше оптимист. Фатрен не бе чувал брат си да се смее от месеци насам. А смехът му бе любимият му звук.

"Дори мелниците на лорд Владетеля не успяха да прогонят смеха на Дръф. Но тези последни две години го промениха".

- Фати! - извика някой. - Ей, Фати!

По насипа се катереше едно момче. Почти бяха привършили с укреплението - започнаха го по идея на Дръфел, в дните преди да се прекърши съвсем. Населението на града наброяваше около седем хиляди души, което го правеше сравнително голям. Доста време им отне да изкопаят около него ров и да вдигнат защитен насип.

Фатрен разполагаше с не повече от хиляда обучени войници - не беше никак лесно да си осигури дори толкова при такова малобройно население - и още около хиляда старци и неопитни младежи. Нямаше представа колко голяма е армията на колосите, но със сигурност щеше да е повече от неговите две хиляди души. Насипът също едва ли щеше да ги спре.

Момчето - Сев - спря запъхтяно пред тях и повтори:

- Фати! Някой иде!

- Вече? - попита Фатрен. - Според Дръф колосите са още далече!

- Не са колосите, Фати - отвърна момчето. - Човек е. Ела да видиш!

Фатрен се обърна към Дръф, който само си избърса носа и повдигна рамене. Последваха Сев от вътрешната страна на насипа, към градската порта. Пепел и прах се стелеха по земята и се струпваха на купчини по ъглите. Напоследък не им оставаше време да метат. Жените трябваше да работят на полето, докато мъжете се готвеха да война.

Подготовка за война. Фатрен се самозалъгваше, че разполага с армия от две хиляди "войници", но всъщност това си бяха скаа - селяци с мечове. Обучаваха се от две години, ала нямаха никакъв истински опит.

До портата вече се бяха струпали мъже, неколцина се бяха покатерили на насипа. "Дали не похарчихме твърде много от запасите си, докато ги обучавахме? - чудеше се Фатрен. - Ако вместо това работеха в мините, поне щяхме да натрупаме руда за подкупи".

Само че колосите не вземаха подкупи. Те просто убиваха. Фатрен си спомни за Гартова гора и потрепери. Градчето бе по-голямо от тяхното, но от него във Ветитан дойдоха само стотина бежанци. Това беше преди три месеца. Оттогава хранеше напразната надежда, че след като са разрушили Гартова гора, колосите ще се успокоят.

Не биваше да се поддава на илюзиите си. Колосите никога не се усмиряваха.

Качи се на насипа и се взря през сипещите се сажди към тъмното поле, което изглеждаше така, сякаш е покрито с дълбок черен сняг.

Самотен ездач се приближаваше към тях, със спусната качулка.

- Какво мислиш, Фати? - попита един войник. - Колоски съгледвач?

- Колосите не пращат съгледвачи, още по-малко хора - изсумтя Фатрен.

- Той е на кон - отбеляза намръщено Дръфел. - Животното ще ни е от полза. - Имаха само пет в целия град. Всичките страдаха от недохранване.

- Търговец? - подхвърли друг войник.

- Не виждам стоката - възрази Фатрен. - А и трябва да е доста храбър, за да дойде съвсем самичък тъдява.

- Не съм виждал бежанец на кон - рече трети и понечи да вдигне лъка си, но Фатрен го спря.

Странникът се приближаваше, без да бърза. Спря коня си точно пред градската порта. Фатрен много се гордееше с нея. Истинска дървена порта, здрава. Бяха взели дървото и камъните за зида от близкото имение.

Лицето под покритата със сажди качулка на плътното черно наметало почти не се виждаше. Саждите се сипеха безшумно.

Пътникът скочи от коня...

... и излетя право нагоре, сякаш тласкан от невидима сила. Наметалото му изпърха като криле на птица и отдолу се видя снежнобяла униформа.

Фатрен изруга. Този човек беше аломант. Благородник. Фатрен се бе надявал, че хора като него ще си останат на север и ще оставят съгражданите му на спокойствие.

Или поне ще ги оставят да умрат в мир.

Новодошлият стъпи на дървената порта и се извъртя към тях. Имаше къса брада и късо подстригана черна коса.

- Здравейте! - Крепеше се върху портата с изумително чувство за равновесие. - Нямаме много време. Да се захващаме за работа. - Прехвърли се от портата върху насипа и Дръфел инстинктивно измъкна меча си.

Мечът обаче изскочи от ръката му, дръпнат от невидима сила. Странникът го улови, докато профучаваше над главата му, завъртя го умело и го огледа.

- Добра стомана - рече и кимна. - Впечатлен съм. Колко войници с такива оръжия имате? - Подхвърли меча във въздуха, улови го за острието и го подаде на Дръфел.

- Кой си ти? - попита Фатрен с повече смелост, отколкото имаше. Не знаеше много за аломантията, но бе почти сигурен, че този човек е Мъглороден. Вероятно можеше да избие само със силата на мисълта си всички на насипа.

Мъжът пренебрегна въпроса, обърна се и огледа града. После попита:

- Насипът целия град ли обгражда?

- Амче... да, милорд - рече един войник.

- Колко порти имате?

- Само тази, милорд.

- Отворете я и вкарайте коня ми - нареди новодошлият. - Имате конюшня, нали?

- Да, милорд - потвърди войникът.

"Е - помисли си Фатрен, - този човек очевидно знае как да командва". Войниците дори не се замислиха, че изпълняват без разрешение нареждане на непознат. Дори бяха поизправили рамене и не изглеждаха толкова уморени. Новодошлият се обръщаше към тях, сякаш очакваше да му се подчинят, и те отвръщаха подобаващо. Не беше като онези благородници, които Фатрен помнеше от времето си на прислужник в имението. Този човек бе различен.

Непознатият продължаваше да оглежда града. Върху хубавата му бяла униформа се сипеше пепел и Фатрен си помисли, че ще е жалко да се съсипе подобна дреха. Новодошлият кимна замислено и се спусна по насипа.

- Почакай - спря го Фатрен. - Кой си ти?

Новодошлият се извърна и втренчи поглед в него.

- Елънд Венчър. - Вашият император.

И се обърна и продължи да върви покрай насипа. Войниците му направиха път, после повечето го последваха.

Фатрен погледна към брат си.

- Император? - промърмори Дръфел, после се изплю.

Фатрен поклати глава. Какво да прави? Никога не се бе изправял срещу аломант и не знаеше как да постъпи. "Императорът" бе обезоръжил Дръфел с лекота.

- Организирайте хората - продължи непознатият - Елънд Венчър, без да спира. - Колосите ще дойдат от север - няма да щурмуват вратата, а направо ще се изкатерят по насипа. Искам да съберете жените и децата в южната част на града. Приберете ги в няколко къщи, ако е възможно.

- Каква полза от това? - попита Фатрен, който подтичваше зад "императора" - не виждаше друга възможност.

- Колосите са най-опасни, когато се разбеснеят - обясни Венчър. - Щом завладеят града, ще тръгнат да търсят жителите. Докато се щурат напред-назад, яростта им ще утихне и ще се заемат с плячкосване. Това е моментът, в който можете да се измъкнете без опасност да ви преследват. - Спря и погледна Фатрен в очите. Лицето му бе мрачно. - Надеждата е малка. Но все пак е нещо. - И отново закрачи към централната улица.

Фатрен чуваше зад гърба си шепота на войниците. Името Елънд Венчър не им бе непознато. Това беше човекът, възкачил се на власт преди две години, след смъртта на лорд Владетеля. Идващите от север новини за това събитие бяха оскъдни и несигурни, но в повечето се споменаваше Венчър. Той бе победил всички свои съперници за трона и дори бе убил собствения си баща. Беше скрил от другите, че е Мъглороден, и освен това се бе оженил за жената, причинила смъртта на лорд Владетеля. Фатрен се съмняваше, че толкова важен човек - по-скоро легенда, отколкото действителна личност - би дошъл чак в тяхното градче в Южната област, при това без придружители. Дори мините наблизо вече не струваха нищо. Непознатият вероятно лъжеше.

Но... несъмнено беше аломант...

Ускори крачка, за да го стигне. Венчър - или който да беше този човек - спря на площада пред някогашната канцелария на Стоманеното министерство. Фатрен бе наредил да заковат вратите и прозорците с дъски.

- Намерихте ли вътре оръжия? - попита Венчър.

Фатрен се поколеба. После поклати глава.

- Взехме ги от имението на господаря.

- Той е оставил там оръжията? - попита изненадано Венчър.

- Вероятно е възнамерявал да се върне за тях - обясни Фатрен. - Войниците, които заряза в града, се присъединиха към преминаваща армия и взеха със себе си, колкото могат да носят. Останалото прибрахме ние.

Венчър оглеждаше сградата на Министерството. Беше висока и зловеща въпреки факта, че бе изоставена - или може би тъкмо заради това.

- Хората ти изглеждат добре обучени. Не го очаквах. Някои от тях имат ли боен опит?

Дръфел изсумтя, сякаш за да подскаже на непознатия, че това не е негова работа.

- Имат достатъчен опит, за да са опасни - отвърна Фатрен. - Няколко банди се опитаха да завладеят града. Мислеха, че сме слаби и лесно ще ни сплашат.

Дори да бе доловил скритата заплаха в думите му, непознатият не го показа с нищо.

- А има ли сред вас хора, които са се били срещу колоси?

Братята се спогледаха и Фатрен рече.

- Мъжете, които излизат срещу колоси, не оцеляват, страннико.

- Ако е така, трябваше да съм умрял поне десет пъти - заяви непознатият, обърна се и огледа растящата тълпа войници и граждани. - Ще ви науча как да се биете с колосите, но нямаме много време. Искам до десет минути при градската порта да се съберат капитаните и десетниците. Войниците да се подредят покрай насипа - ще предам на офицерите някои правила, с които да запознаят хората си.

Някои от войниците се раздвижиха, но повечето останаха по местата си. Новодошлият не изглеждаше обиден от неподчинението. Стоеше мълчалив, загледан в армията пред него. Не беше изплашен, нито ядосан. Имаше... царствен вид.

- Милорд - обади се накрая един от капитаните. - А водите ли армия, която да ни помогне?

- Всъщност водя дори две - отвърна Венчър. - Но нямаме време да ги чакаме. - Обърна се към Фатрен. - Ти ми писа и помоли за помощ. Отзовах се като твой пълновластен господар. Все още ли я искаш?

Фатрен се намръщи. Никога не бе молил този благородник за помощ. Отвори уста, за да възрази, ала се сепна. "Той иска да създам впечатлението, че съм го повикал. Да се държа така, сякаш всичко това е планирано отдавна. Мога да му предам властта, без да изглежда, че съм неспособен да се справя. И без това всички ще умрем. Макар че, като гледам очите на този човек, почти ми се струва, че има надежда..."

- Милорд, аз... не очаквах да дойдете толкова скоро - промълви той колебливо. - Изненадах се, като ви видях.

Венчър кимна.

- Напълно разбираемо. Ела да обсъдим стратегията, докато войниците се строят.

- Добре. - Фатрен пристъпи напред, но Дръфел го улови за ръката и попита навъсено:

- Какво правиш? Ти ли повика този човек? Не мога да повярвам.

- Дръф, събирай войниците.

Дръфел го изгледа сърдито, изруга и се отдалечи. Май нямаше да изпълни заповедта, така че Фатрен махна и на двама от капитаните си и след като даде нужните разпореждания, двамата с Венчър се отдалечиха, за да разговарят насаме.

- Кой си ти? - попита тихо Фатрен.

- Този, който казах.

- Не ти вярвам.

- Но си готов да ми се довериш.

- Ни най-малко. Просто не искам да влизам в спор с аломант.

- Засега и това ми стига - отвърна Венчър. - Виж, приятелю, към града ти се приближават десет хиляди колоса. Имаш нужда от всяка възможна помощ.

"Десет хиляди!" - помисли стъписано Фатрен.

- Предполагам, че ти управляваш този град, нали? - продължи Венчър.

Фатрен едва успя да се отърси от вцепенението си.

- Да. Казвам се Фатрен.

- Е, добре, лорд Фатрен, сега ние с теб...

- Не съм лорд - прекъсна го Фатрен.

- Току-що стана. По-късно ще си избереш фамилия. А сега, преди да продължим, ще те запозная с условията, срещу които ще ти помогна.

- Какви условия?

- Те не подлежат на обсъждане - заяви Венчър. - Ако победим, ще ми се закълнеш във вярност.

Фатрен се намръщи и спря насред улицата. Върху раменете му се сипеха сажди.

- Това ли било? Появяваш се преди битка, твърдиш, че си някакъв император, и искаш да се възползваш от нашата победа? И защо да се кълна във вярност на човек, с когото съм се запознал преди няколко минути?

- Защото ако не го направиш - тихо отвърна Венчър, - аз пак ще взема властта. - И продължи напред.

Фатрен остана няколко секунди на място, после забърза след него.

- Тъй значи?! Дори да оцелеем след битката, пак ще бъдем управлявани от тиран?

- Да.

Фатрен се намръщи. Не очакваше непознатият да е толкова прям.

Венчър поклати глава.

- Навремето мислех, че може да стане и по друг начин. И се надявам някога наистина да мога да го направя. Но в момента нямам избор. Трябват ми твоите войници и твоят град.

- Моят град? - повтори Фатрен. - Защо?

Венчър вдигна пръст.

- Най-важното е да оцелеем в тази битка. После ще мислим за останалото.

Фатрен изведнъж осъзна, че вече е готов да му вярва. Не можеше да обясни кога точно бе променил мнението си. Непознатият очевидно бе човек, роден, за да бъде следван от другите - водач, какъвто Фатрен бе мечтал да бъде.

Венчър не почака Фатрен да се съгласи с "условията". Това не беше предложение, а ултиматум. Фатрен отново ускори крачка и го настигна на един малък площад. Наоколо подтичваха войници. Никой не носеше униформа - единственият начин да се отличи офицер от обикновен войник бе червената превръзка на ръката. Венчър не им бе дал много време да се съберат, но от друга страна, колосите всеки момент можеше да атакуват.

- Времето ни е малко - почна той високо. - Мога да ви науча само на някои неща, но и те ще помогнат. Колосите са на височина от пет до дванайсет стъпки. Но дори дребните са по-силни от човек. Бъдете готови за това. За щастие тези същества се бият поотделно, без да координират действията си. Ако другарят на някой колос е изложен на опасност, няма да получи подкрепа. Атакуват директно, без лукавство, и се опитват да надделеят с груба сила. Не им позволявайте! Старайте се да се скупчвате около противника си - по двама срещу по-дребните, по трима-четирима срещу големите. Няма да можем да създадем широк фронт, но важното е да оцелеем колкото се може по-дълго. Не се тревожете, че противникът може да заобиколи по фланговете и да проникне в града - ще скрием населението в другия край, а щом някои от колосите почнат да плячкосват, другарите им срещу нас ще станат по-малко. Точно това ни трябва! Не ги преследвайте навътре в града. Вашите семейства ще са на сигурно място. Ако се биете с особено голям екземпляр, удряйте го в краката и го повалете, преди да го убиете. Ако е дребен, гледайте оръжията ви да не се закачат за диплите на кожата. Имайте предвид едно - колосите не са глупави, те са само недоразвити. Напълно предсказуеми. Тръгват право към вас и атакуват директно. Това, което трябва да запомните на всяка цена, е, че те могат да бъдат побеждавани. И ще го направим днес. Не позволявайте да надделее страхът! Бийте се организирано, запазете хладнокръвие и ви обещавам, че ще оцелеете!