Аз, вещицата

1.

Подвързаното с кожа томче не беше забележително с нищо. На всеки средностатистически историк би му се сторило като един от стотиците ръкописи от Оксфордската Бодлианска библиотека – стар и овехтял. Но от мига, в който го взех, усетих, че в него има нещо особено.

В този следобед в края на септември читалнята „Херцог Хъмфри“ беше пуста и поръчките се изпълняваха бързо, след като летният приток от гостуващи учени бе секнал, а водовъртежът на есенната сесия още не бе започнал. Въпреки това се изненадах, когато Шон ме спря на рецепцията.

– Д-р Бишъп, ръкописите ви вече са тук – съобщи той, а в гласа му се прокрадна палава нотка. Предницата на карирания му пуловер бе нашарена с кафеникави следи от стари кожени подвързии и той несъзнателно започна да ги бърше. От движението върху челото му падна кичур пясъчноруса коса.

– Благодаря – отвърнах и му се усмихнах с благодарност. Нагло нарушавах правилата за броя книги, който един учен имаше право да си поръча за ден. С Шон бяхме изпили доста питиета заедно в кръчмата с розови стени от другата страна на улицата, докато пишехме докторатите си, затова повече от седмица изпълняваше поръчките ми без да протестира. – И престани да ме наричаш д?р Бишъп. Така ми се струва, че говориш на някого друг.

Той се ухили и плъзна ръкописите по очуканото си дъбово бюро. В тях имаше прекрасни образци на алхимични илюстрации от Бодлианската колекция. Всяко томче бе прибрано в защитна сива картонена кутия.

– Има още един. – Шон изчезна в стаичката и след малко се върна с дебело кварто, подвързано в мръсна телешка кожа. Остави ръкописа върху купчината други книги и се взря в него. Тънките златни рамки на очилата му отразяваха слабата светлина, идваща от старата бронзова лампа, прикрепена към полицата. – Тази книга не са я поръчвали отдавна. Отбелязвам си, че трябва да бъде сложена в кутия, след като я върнеш.

– Искаш ли да ти напомня?

– Не. Вече го записах тук. – И Шон се потупа по главата с върха на пръстите си.

– Твоят мозък сигурно е по-подреден от моя – усмихнах му се още по-широко.

Шон ме погледна свенливо и подръпна формуляра за поръчка, но той не помръдна от мястото си между корицата и първата страница.

– Не иска да излезе – отбеляза той.

В ушите ми нахлу сподавено бърборене, което се извиси над обичайната тишина в залата.

– Чу ли това? – Огледах се, озадачена от странните звуци.

– Кое? – попита Шон и вдигна поглед от ръкописа.

Погледът ми бе привлечен от остатъците от позлата по ръбовете. Нямаше как тези избледнели лъскави украси да излъчват пъстрата светлина, която се процеждаше между страниците. Премигнах.

– Нищо. – Придърпах припряно ръкописа към себе си и усетих парене по кожата при допира с подвързията. Пръстите на Шон все още стискаха формуляра за поръчки, който сега лесно излезе измежду корицата и страниците. Вдигнах купчината книги и я подпрях с брадичката си, лъхна ме тайнствена миризма, която заглуши познатия аромат на стружки от подострени моливи и препарат за чистене на дървения под.

– Даяна? Добре ли си? – попита ме Шон смръщен и загрижен.

– Нищо ми няма. Само съм малко уморена – отвърнах и дръпнах книгите далеч от носа си.

Тръгнах бързо през старата част на библиотеката, построена още през XV век, преминах покрай редиците с елизабетински бюра с по три полици за книги и издраскани плотове. Готическите прозорци между писалищата насочваха вниманието на читателите към декоративните тавани, на които бе изрисуван гербът на университета с три корони, отворена книга и мотото: „Бог е моето просветление“.

В тази петъчна вечер само американската изследователка Джилиан Чембърлейн ми правеше компания в библиотеката. Тя бе специалистка по класически науки и преподаваше в „Брин Мор“. Беше се надвесила над парчета папирус, поставени под стъкло. Минах бързо покрай нея в опит да избегна контакта, но скърцането на стария под ме издаде.

Усетих парене по кожата си както винаги, когато ме погледнеше вещица.

– Даяна? – извика тя в мрака. Потиснах въздишката си и се спрях.

– Здрасти, Джилиан. – Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.

– Какво ще правиш в деня на равноденствието? – Джилиан все се мъчеше да ме убеди да прекарам малко време със „сестрите“. Вещерското честване на равноденствието беше само след дни и тя удвояваше усилията си да ме вкара в оксфордското им общество.

– Ще работя – отвърнах веднага.

– Тук има много добри вещици – каза Джилиан с явно неодобрение. – Трябва да дойдеш с нас в понеделник.

– Благодаря. Ще си помисля – обещах аз и вече тръгвах към Селдънската секция на залата, просторна пристройка от XVII век, перпендикулярна на основната част на „Херцог Хъмфри“. – Работя по доклад за конференция, затова не разчитай на мен. – Леля Сара винаги ме бе предупреждавала, че една вещица не може да излъже друга, но аз не спирах да опитвам.

Джилиан въздъхна състрадателно, но очите ? не се отлепяха от мен.

Върнах се на обичайното си място срещу високите прозорци от оловно стъкло. Едвам се удържах да не хвърля томчетата на масата и да не започна да си бърша ръцете. Но си спомних колко са стари и внимателно ги положих на плота.

Книгата, която бе отказала да пусне формуляра, беше най-отгоре. На гръбчето ? имаше отпечатан златист герб на Елиас Ашмол, колекционер и алхимик от XVII век, чиито книги бяха преместени от музея му в Бодлианската библиотека през XIX век. Пресегнах се и докоснах кафявата кожа.

Лек удар като от ток ме накара да си отдръпна пръстите, но не успях да го направя достатъчно бързо. Тръпките пропълзяха нагоре по ръцете ми и накараха косъмчетата по тях да настръхнат, след това тръгнаха по раменете, а мускулите на шията и гърба ми се свиха. Усещането бързо изчезна, но след него остана чувство за неосъществено желание. Бях поразена от тази своя реакция, затова бързо се дръпнах от масата.

Дори на безопасно разстояние ръкописът ме предизвикваше – заплашваше да разруши стените, които бях издигнала, за да отделя кариерата си на учен от рожденото ми право на последната от вещиците в семейство Бишъп. Положих много усилия, за да напиша доктората си и да си спечеля професура, очакваха ме повишения и започваше наистина да ми върви професионално. Отрекох се от семейното наследство и изградих живота си върху разума и научните си способности, а не върху необясними предчувствия и магии. Бях в Оксфорд, защото работех по изследователски проект. Откритията ми, подкрепени от обширни анализи и бележки под линия, щяха да бъдат публикувани. Щяха да бъдат представени пред колегите ми – нормални човешки същества – без мистерии и без загадъчното познание, достъпно само за шестото чувство на вещиците.

Ала без да подозирам, бях поръчала алхимичен трактат, притежаващ свръхестествени сили, които не можех да пренебрегна. Пръстите ме сърбяха да го отворя и да науча повече. Но още по-силен импулс ме възпираше: дали любопитството ми беше интелектуално и свързано с научната ми работа? Или имаше нещо общо с връзките на моето семейство с вещерския занаят?

Поех дълбоко от познатия въздух на читалнята и затворих очи с надеждата така да си проясня съзнанието. Бодлианската библиотека винаги е била убежище за мен, място, което няма нищо общо със семейство Бишъп. Скръстих треперещите си ръце, взрях се в здрача в книгата на Ашмол и се зачудих какво да правя.

Ако майка ми беше в моето положение, би стигнала инстинктивно до отговора. Повечето членове на семейство Бишъп бяха талантливи магьосници, но майка ми Ребека беше специална. Всички казваха така. Свръхестествените ? способности се проявили рано и още докато била в началното училище, започнала да прави по-силни магии дори от най-висшестоящите вещици в местното сестринство. Имала страхотна интуиция, невероятна проницателност и вроден талант да прониква под повърхността на хора и събития. По-малката ? сестра, леля ми Сара, също била способна вещица, но дарбата ? била по-обикновена: била доста сръчна с отварите и се справяла отлично с традиционните магии и заклинания.

Колегите ми историци, разбира се, не знаеха нищо за семейството ми, но всички в Мадисън, забутаното градче в южната част на щат Ню Йорк, където живеех със Сара от седемгодишна възраст, познаваха семейство Бишъп. Предците ми се преместили там от Масачузетс след Войната за независимост. Това станало повече от век след екзекуцията на Бриджит Бишъп в Салем. Но клюките и слуховете ги настигнали и в новия им дом. След като избягали от родното си място и се заселили в Мадисън, семейство Бишъп положили много усилия, за да покажат, че вещерските им умения могат да ги направят добри съседи – защото могат да лекуват и да предсказват времето. Постепенно успели да пуснат достатъчно дълбоки корени в новата си общност и да потушат суеверията и естествения човешки страх.

Но майка ми изпитвала любопитство към света, което я отвело отвъд безопасните граници на Мадисън. Първо отишла в Харвард, където срещнала младия магьосник Стивън Проктър. Той също произхождал от семейство от Нова Англия със свръхестествени дарби и копнеел да се откъсне от влиянието на наследството си. Ребека Бишъп и Стивън Проктър били очарователна двойка – откровеността на майка ми балансирала малко суховатата старомодност на баща ми. Двамата станали антрополози и се потопили в чужди култури и вярвания, споделяли едни и същи интелектуални страсти и били напълно отдадени един на друг. След като си осигурили работа в съответните факултети – майка ми в своята алма матер, а баща ми в „Уелсли“, – тръгнали на изследователски пътешествия и съградили дом за новото си семейство в Кембридж.

Малко спомени са ми останали от детството, но всеки от тях е ярък и изненадващо ясен. Родителите ми присъстват във всички: допирът до кадифените кръпки на лактите на баща ми, ароматът на лилия в парфюма на майка ми, звънът на чашите им за вино в петък вечер, когато ме слагаха да спя и вечеряха на свещи. Приказките на мама преди заспиване, тракането на куфарчето, което баща ми оставяше до външната врата. Такива спомени от детството имат повечето хора.

Но имам и други, които нямат нищо общо с останалите семейства. Никога не съм виждала майка си да пере, но дрехите ми бяха винаги чисти и спретнато сгънати. Ако забравеше да ми даде разрешителна бележка за посещение в зоопарка, листчето магически се появяваше на чина ми, щом учителката тръгваше да ги събира. И независимо в какъв вид беше кабинетът на баща ми, когато отивах да го целуна за лека нощ (а той обикновено изглеждаше все едно нещо се е взривило в средата му), на другата сутрин го намирах в идеален ред. В детската градина попитах майката на приятелката ми Аманда защо мие чиниите с вода и сапун, когато е достатъчно просто да ги сложиш в мивката, да щракнеш с пръсти и да прошепнеш няколко думи. Госпожа Смит се засмя на странната ми представа за домакинска работа, но погледът ? се замъгли от объркване.

Същата вечер родителите ми казаха, че трябва да внимаваме какво и с кого говорим за магиите. Човешките същества са значително повече от нас и способностите ни ги плашат, обясни мама. А страхът бил най-голямата сила на земята. По това време още не ? бях признала, че магиите – особено нейните – плашеха и мен.

Тя изглеждаше като всички майки наоколо: малко занемарена, малко разхвърляна и вечно пъшкаща под тежестта на домашните грижи и работата. Русата ? коса бе подстригана в модерна прическа, макар вкусът ? за дрехи да бе застинал в 1977 година – дълги поли на волани, прекалено широки панталони и ризи, мъжки жилетки и сака, които си купуваше от магазините за втора употреба из цял Бостън и имитираше с тях стила на Ани Хол. Нищо не би те накарало да се обърнеш след нея на улицата или в супермаркета.

Но когато оставахме сами у дома, пускахме пердетата и заключвахме вратата, мама се превръщаше в напълно различен човек. Движенията ? ставаха уверени и овладени, а не трескави и хаотични. Понякога дори ми се струваше, че плува във въздуха. Докато се движеше из къщата, пееше и събираше препарирани животни и книги, лицето ? бавно придобиваше неземна красота. Когато магията я огряваше отвътре, не можех да откъсна очи от нея.

– В мама има фойерверки – обясняваше баща ми с широка доволна усмивка. Но както по-късно разбрах, фойерверките не бяха само ярки и весели. Те бяха също така непредсказуеми и можеха да те стреснат и уплашат.

Една вечер баща ми имаше лекция и мама реши да почисти сребърните съдове. Тя сякаш се хипнотизира от кана с вода, която бе поставила на масата в трапезарията. Докато се взираше в нея, по огледалната ? повърхност се появи мъгла, която започна да се усуква в малки призрачни форми. Затаих дъх, когато те станаха по-големи и стаята се изпълни с фантастични същества, които започнаха да пълзят по завесите и да се прилепват към тавана. Извиках за помощ, но майка ми не откъсваше очи от водата. Остана все така съсредоточена, докато някакъв полуживотински, получовешки силует не пропълзя близо до мен и не ме щипна по ръката. Това я извади от унеса и от нея изригна гневна червена заря, която прогони съществата и остави мирис на опърлени пера в къщата. Баща ми забеляза странната миризма веднага щом се прибра и видимо се разтревожи. Намери ни гушнати в леглото. Когато го видя, мама избухна в сълзи и извинения. Повече никога не се почувствах в безопасност в трапезарията.

И последните остатъци от усещането ми за сигурност се изпариха, когато станах на седем години, а родителите ми заминаха за Африка и не се върнаха живи.

Отърсих се от тези мисли и отново се съсредоточих над дилемата, пред която се бях изправила. Ръкописът лежеше на масата, обвит в светлина. Магическата му сила се бе свързала с нещо мрачно и потиснато в мен. Пръстите ми се насочиха пак към гладката кожа. Този път паренето по тях ми се стори познато. Смътно си спомнях, че бях усетила нещо подобно, когато веднъж прелиствах книжа на бюрото на баща ми.

Решително се извърнах от подвързаното с кожа томче и се захванах с нещо далеч по-рационално: зарових се в списъка с алхимични текстове, който бях направила, преди да тръгна от Ню Хейвън. Той лежеше на плота пред мен, затрупан от хвърчащи листове, формуляри за поръчки, квитанции, моливи, писалки и библиотечни схеми. Беше прилежно подреден по секции и входящи номера. Работех методично по този списък откакто бях пристигнала преди няколко седмици. Описанието за Ашмол, което преписах от каталога, гласеше: „Антропология, или трактат, съдържащ кратко описание на човека в две части: първа – анатомична; втора – психологична“. Както при повечето текстове, с които работех, заглавието не даваше представа за съдържанието.

Пръстите ми можеха да ми кажат всичко за книгата, без дори да открехвам корицата. Леля Сара винаги използваше пръстите си, за да разбере какво има в пощенския плик още преди да го е разпечатала, най-вече ако ставаше въпрос за сметка, която не искаше да плаща. И винаги се правеше на недоразбрала, ако се окажеше, че дължи пари на електрическата компания.

Златистите букви на гръбчето просветнаха.

Седнах и обмислих вариантите.

Да пренебрегна магията, да отворя ръкописа и да го прочета като обикновено човешко същество и историк?

Да се откажа от омагьосаната книга и да си тръгна?

Сара щеше да се засмее доволно, ако знаеше пред какво изпитание бях изправена. Все казваше, че опитите ми да държа магиите на разстояние са безплодни. Но аз бях категорична да полагам тези усилия от погребението на родителите ми насам. Тогава гостите се взираха изпитателно в мен за знаци, че кръвта на Бишъп и Проктър тече и в моите вени. В същото време ме потупваха насърчително и казваха, че е въпрос на време да заема мястото на майка ми в местното вещерско общество. Някои пък си шепнеха, че никога не са смятали решението на родителите ми да се оженят за особено мъдро.

– Концентрираха много сила на едно място – казваха те сподавено, когато си мислеха, че не ги чувам. – Нямаше как да не привлекат вниманието – дори да не бяха изучавали древни религии и церемонии.

Това ми бе достатъчно, за да започна да обвинявам свръхестествените сили за смъртта на родителите си и да започна да се стремя към друг начин на живот. Обърнах гръб на всичко, свързано с магията, и насочих вниманието си към неща, които вълнуват обикновените девойки – коне, момчета и любовни романи. Опитах се да се слея с останалите жители на града. По време на пубертета изпадах в депресии и получавах пристъпи на паника. Всичко това бе напълно нормално, както любезно ме увери лекарят – обикновено човешко същество.

Сара не му каза за гласовете, за навика ми да вдигам телефона цяла минута преди да е звъннал, нито за това, че трябваше да омагьосва вратите и прозорците при пълнолуние, за да не тръгна в съня си към гората. Не му спомена и че когато се ядосвах, столовете в къщата се нареждаха в нестабилна пирамида, а след като настроението ми се оправеше, се срутваха на пода.

Когато навърших тринайсет, леля ми реши, че е време да канализира дарбите ми и да ме обучи на основите на вещерския занаят. Паленето на свещи с прошепването на няколко думи, криенето на пъпки за отвари – това бяха обичайните първи стъпки на невръстните вещици. Но аз не бях в състояние да овладея и най-простата магия, изкипявах всяка отвара, която леля ме учеше да правя, и инатливо отказвах да се подложа на проверка дали съм наследила силното вторично зрение на майка ми за невидимите неща.

Гласовете, подпалванията и другите неочаквани спонтанни явления намаляха, когато хормоните ми се укротиха, но съпротивата ми да изуча семейния занаят си остана. Леля се тревожеше, че в къщата има необучена вещица, и затова с известно облекчение ме изпрати да уча в колеж в Мейн. Като изключим магиите – обикновена история на съзряването.

Интелектът ми ме измъкна от Мадисън. Бях преждевременно поумняла за годините си, говорех и четях неща, които не бяха интересни за връстниците ми. С помощта на страхотната си фотографска памет – която ми позволяваше с лекота да си спомням страниците от учебниците и да възпроизвеждам информацията по тях на тестовете – скоро си отцепих територия в учението, където магическото наследство на семейството ми нямаше никаква работа. Завърших предсрочно последните класове от гимназията и постъпих в колеж на шестнайсетгодишна възраст.

Там за първи път се опитах да си намеря мястото в театралната катедра. Костюмите и спектаклите разпалваха въображението ми, а умът ми бе очарован от умението на драматурзите само с думи да пресъздават далечни времена и места. Първите ми роли бяха приветствани от преподавателите ми като невероятни примери как добрата актьорска игра може да превърне обикновена студентка в нещо друго. Но горе-долу тогава, по време на превъплъщението ми в Офелия от „Хамлет“, стана ясно, че тези метаморфози не се дължат само на театрална дарба. Веднага щом ме избраха за ролята, косата ми започна да расте неестествено бързо и за нула време стигна от раменете до кръста. Седях с часове край езерото в студентското градче и се чувствах неудържимо привлечена от искрящата му повърхност, а новопорасналата ми коса се вееше около мен. Момчето, което играеше Хамлет, също се оказа въвлечен в илюзията и двамата изживяхме страстна и опасно променлива връзка. Бавно се потапях в лудостта на Офелия и повличах и останалите участници в пиесата със себе си.

В резултат се получи въздействащ спектакъл, а всяка следваща роля носеше нови предизвикателства. През втората ми година в колежа положението стана неудържимо, когато ме избраха да играя Анабела в „Колко жалко, че е мръсница“. Също като героинята си започнах да привличам армия от ухажори – и не всички бяха обикновени човешки същества, – които ме следваха навсякъде. И когато отказаха да ме оставят на мира, след като завесата падна на финала, стана ясно, че пуснатите от бутилката духове не могат да бъдат контролирани. Не разбирах как магията се е промъкнала в актьорската ми игра, а и не исках да знам. Подстригах се късо. Престанах да нося широки поли и блузи с волани и ги смених с черно поло, спортни панталони и мокасини, каквито носеха стабилните и амбициозни студентки по право. А излишната енергия изразходвах в спорта.

Спрях да уча актьорско майсторство и се пробвах в няколко други специалности. Търсех рационално поле за изява, в което да няма и милиметър място за магия. Не ми достигаха съсредоточеност и търпение за математика, а усилията ми по биология завършваха с провали на тестовете и недовършени лабораторни упражнения.

Накрая от ректората настояха да си избера специалност, иначе щях да остана за пета година в колежа. Една лятна програма за обучение в Англия ми даде възможност да се откъсна още повече от влиянието на семейство Бишъп. Влюбих се в Оксфорд, в спокойното сияние на улиците сутрин. Курсът ми по история ме запозна с приключенията на крале и кралици и единствените гласове, които чувах в главата си, бяха тези, шепнещи от страниците на книги, писани през шестнайсети и седемнайсети век. Същото важеше и за голямата литература. А най-хубавото бе, че никой в университета не ме познаваше и ако през това лято в града пребиваваха вещици, те стояха настрани от мен. Върнах се у дома и заявих, че искам да уча история, взех необходимите изпити за рекордно време и завърших с отличие, преди на навърша двайсет години.

Когато реших, че искам да се преборя за докторска степен, първото ми желание беше Оксфорд. Тясната ми специалност бе история на науката и изследванията ми бяха съсредоточени върху периода, в който науката измества магията – времето, в което астрологията и ловът на вещици отстъпват на Нютон и законите на вселената. Търсенето на рационален ред в природата и отхвърлянето на вярата в свръхестественото отразяваха собствените ми усилия да стоя настрана от всичко необяснимо. Стената, която бях издигнала между случващото се в ума ми и наследството на кръвта ми, ставаше все по-висока.

Леля Сара изсумтя, когато чу решението ми да специализирам химия от седемнайсети век. Яркочервената ? коса беше външният знак за буйния ? темперамент и острия ? език. Тя беше пряма и здраво стъпила на земята вещица, която се държеше така, сякаш притежаваше всяко помещение, в което влезеше. Сара бе стълб на общността в Мадисън и често я викаха, когато в града възникнеше малка или голяма криза. Сега, когато не бях подложена на всекидневното ? облъчване с изявления за човешкото непостоянство и човешките слабости, бяхме в много по-добри отношения.

Въпреки че ни деляха стотици километри, Сара продължаваше да смята последните ми опити да се откъсна от магията за смехотворни – и не ми спестяваше мнението си.

– Някога наричахме това алхимия – каза ми веднъж тя. – В нея има много магия.

– Напротив, няма – протестирах аз. Целта на изследването ми бе да покажа колко много наука има в тази област. – Алхимията ни показва развитието на експерименталната наука, а не търсенето на някакъв вълшебен еликсир, който превръща оловото в злато и прави хората безсмъртни.

– Щом казваш – отвърна изпълнената със съмнения моя леля. – Но е странно, че избираш точно тази тема, щом искаш да минеш за обикновен човек.

След като получих докторска степен, поведох решителна битка за място във факултета в „Йейл“, единственото учебно заведение, което бе по-английско и от самата Англия. Колегите ме предупредиха, че имам много малки шансове да ме назначат. Написах две книги, спечелих доста награди и няколко изследователски стипендии. След това получих назначението и доказах на всички, че са грешили.

Но по-важното беше, че сега държах живота си в собствените си ръце. Никой в катедрата, дори и специалистите по ранна история на Америка, не свързваха фамилията ми с първата екзекутирана през 1692 година салемска вещица. За да запазя трудно извоюваната си самостоятелност, продължих да се пазя от магията като дявол от тамян. Естествено, имаше и изключения – веднъж се възползвах от стара магия на Сара, когато пералнята не спираше да се пълни с вода и заплашваше да наводни апартамента ми на Устър Скуеър. Никой не е съвършен.

Сега, когато си спомних за тази последна проява на слабост, затаих дъх, сграбчих ръкописа с двете си ръце и го сложих на поставката, която библиотеката предоставяше на читателите си, за да опази по-добре редките си книги. Взех решение: ще се държа като сериозен учен и ще се отнасям към труда на Ашмол като към обикновен ръкопис. Няма да обръщам внимание на паренето в пръстите си, на странната миризма на книгата, а просто ще прегледам съдържанието ?. А след това ще реша окончателно – с професионална обективност – дали е достойна за по-обстойно четене. Но въпреки това пръстите ми трепереха, докато отварях малката метална закопчалка.

От ръкописа се изтръгна тиха въздишка.

Хвърлих бърз поглед през рамо, за да се уверя, че помещението е все още празно. Единственият друг звук беше силното тиктакане на часовника в читалнята.

Реших да не отбелязвам в записките си, че „книгата е въздъхнала“, отворих лаптопа си и създадох нов файл. Това обичайно действие – което бях правила стотици, да не кажа хиляди пъти – ми подейства успокоително, също като прегледните отметки в списъка ми. Въведох заглавието на ръкописа и библиотечния му номер и копирах описанието от каталога. Разгледах размерите и подвързията и описах всичко подробно.

Оставаше само да отгърна самата книга.

Макар вече да бях отворила закопчалката, с мъка повдигнах корицата, която сякаш беше залепнала за страниците отдолу. Изругах тихо и поставих за миг длан върху кожената подвързия, с надеждата, че Ашмол просто има нужда да ме поопознае. Да си сложиш ръката върху книга не е точно магия. Усетих гъделичкане по дланта си, същото чувствах по кожата си и когато някоя вещица ме погледнеше. После напрежението изчезна от ръкописа и с лекота вдигнах корицата.

Първата страница беше от груба хартия. На втората, направена от пергамент, с почерка на Ашмол бяха написани думите: „Антропология, или кратко описание на човека.“ Прилежно изписаните завъртулки ми бяха почти толкова познати, колкото собствените ми ръкописни букви. Втората част на заглавието – „в две части: първа – анатомична; втора – психологична“ – беше добавена по-късно с молив. Този почерк също ми бе познат, но не можех да определя откъде. Ако докоснех буквите, можеше и да се сетя, но това бе против политиката на библиотеката и щеше да ми е невъзможно да конспектирам информацията, която пръстите ми щяха да съберат. Вместо това добавих към записките си във файла, че заглавието е изписано с мастило и молив от двама различни души, както и вероятната дата на изписването им.

Отгърнах първата страница и пергаментът ми се стори ненормално тежък. Той беше и източникът на необикновената миризма, която се носеше от ръкописа. Не дъхтеше просто на стара хартия. Беше нещо повече – комбинация от мухъл и мускус, която си нямаше име. Веднага след това забелязах, че три от страниците са внимателно отрязани.

Ето най-накрая нещо лесно за описване. Пръстите ми затракаха по клавишите. „Поне три листа са премахнати с остър бръснач.“ Взрях се по-внимателно, но не успях да разбера има ли и други липсващи страници. Колкото повече ръкописът се приближаваше към носа ми, толкова повече странната му миризма и силата му ме разсейваха.

Насочих вниманието си към илюстрацията, намираща се непосредствено след трите липсващи страници. На нея имаше малко момиченце, което се рее в прозрачен стъклен съд. В едната си ръка държеше сребърна роза, а в другата – златна. На краченцата му над петите имаше малки крилца, а дългата му черна като катран коса бе обсипана с капчици червена течност. Под картинката имаше дебел мастилен надпис, че тук е изобразено философското дете – алегория на най-важната стъпка при създаването на философския камък, химичното вещество, което обещава да дари притежателя си със здраве, богатство и мъдрост.

Цветовете бяха ярки и учудващо добре съхранени. Някога художниците слагали в боите си счукани обикновени и скъпоценни камъни, за да постигнат по-убедителни краски. Рисунката бе правена от човек с голям талант в изобразителното изкуство. Трябваше да си седна върху ръцете, за да се удържа да не науча повече чрез докосване до картинката.

Но въпреки очевидния си талант, художникът беше объркал подробностите. Стъкленият съд трябваше да сочи нагоре, не надолу. Бебето трябваше да е наполовина бяло и наполовина черно, за да е ясно, че е хермафродит. Трябваше да има мъжки гениталии и женски гърди – или поне две глави.

Алхимичната образност е алегорична и пословично объркваща. Затова ми харесваше да я изучавам, да търся тенденции, които да разкрият някакъв систематичен логичен подход към химичните трансформации в дните преди създаването на периодичната таблица. Изображенията на луната почти винаги означаваха сребро, а слънцето представляваше злато. Сплавта между двете се изобразяваше като сватба. След време картинките били заменени с думи. И тези думи на свой ред се бяха превърнали в граматиката на химията.

Но този ръкопис постави на изпитание вярата ми в логичността на алхимиците. Всяка илюстрация имаше поне по една фундаментална грешка, а и нямаше придружаващ текст, който да помогне за разгадаването им.

Търсех нещо – каквото и да е, – което да съвпадне с моите познания за алхимията. На една от страниците под меката светлина се появиха едвам доловими следи от написани на ръка думи. Обърнах настолната лампа, за да освети по-ярко листа.

Нямаше нищо.

Внимателно обърнах страницата, сякаш беше изсъхнало листо.

При точното съвпадение на ъгъла на падащата светлина и положението на листа се появяваха стотици думи, които иначе оставаха невидими.

Потиснах вик на изненада.

Трудът на Ашмол беше палимпсест – ръкопис върху по-стар ръкопис. Когато пергаментите са били редки и скъпи, писарите внимателно измивали мастилото от старите книги и пишели отново върху тях. В наше време призрачните текстове се разчитат с ултравиолетова светлина, която прониква през последните мастилени следи и възстановява изтритото.

Но нямаше толкова силна ултравиолетова лампа, която да разчете този текст. Това не беше обикновен палимпсест. Старите букви не бяха отмити, а скрити с някаква магия. Ала защо някой ще си прави труда да омагьосва думите на алхимична книга? Дори и специалисти се затрудняваха при разгадаването на неясния език и многозначителната образност на авторите.

Откъснах вниманието си от едвам видимите думи, които се движеха прекалено бързо, за да ги прочета, и се съсредоточих върху опи­санието на съдържанието. „Странно – въведох аз във файла. – Текстовете под изображенията са от петнайсети до седемнайсети век, а картинките – главно от петнайсети век. Източниците на изображенията може и да са по-стари. Комбинация от хартия и пергамент. Цветно и черно мастило с изключително високо качество. Илюстрациите са прецизно изпълнени, но в детайлите им има неточности и липси. Изобразяват създаването на философския камък, алхимичните раждане/съзидание, смърт, възкресение и трансформация. Объркано копие на по-ранен документ? Странна книга, пълна с аномалии.“

Пръстите ми се поколебаха над клавишите.

Учените правят две неща, когато открият информация, която не се вписва в това, което вече знаят. Или я зарязват, за да не постави под съмнение скъпоценните им теории, или се съсредоточават върху нея с настойчивостта на лазер и се опитват да проникнат до дъното на загадката. Ако тази книга не беше омагьосана, може би щях да се изкуша да постъпя по втория начин. Но тъй като бе подложена на свръхестествено влияние, бях по-склонна да избера първия.

А когато се колебаят, учените обикновено отлагат решението.

Написах двусмислен финал на записките си: „Може би ми трябва повече време? Вероятно ще се върна към нея по-късно?“

Затаих дъх и закопчах кориците внимателно. Магията все още проникваше на талази през тях и ставаше особено силна около закопчалката.

Изпитах облекчение, след като затворих ръкописа на Ашмол, и се взрях в него. Пръстите ми копнееха да докоснат отново кафявата кожа. Но този път устоях, точно както се сдържах да не докосна илюстрациите и надписите, за да науча повече, отколкото един обикновен историк би могъл да научи със законни средства.

Леля Сара все ми казваше, че магията е дар. Ако беше така, то той имаше цена, която ме свързваше с всички вещици от семейство Бишъп преди мен. И тя трябваше да се плати, ако смятах да използвам наследствената си магическа сила и да правя вълшебства и заклинания, които съставляваха добре пазения от чужди очи вещерски занаят. Когато отворих ръкописа на Ашмол, аз престъпих границата, която зорко пазеше научната ми работа от магическите ми способности. Но след като се върнах от другата страна на стената, бях по-твърдо решена отвсякога да си остана където бях.

Прибрах компютъра и записките си и взех купчината книги, като внимателно поставих ръкописа на Ашмол най-отдолу. За радост Джилиан не беше на бюрото си, макар книжата ? още да бяха пръснати наоколо. Сигурно възнамеряваше да работи до късно и бе излязла да изпие чаша кафе.

– Свърши ли? – попита Шон, когато стигнах до бюрото му.

– Не съвсем. Искам да запазя горните три за понеделник.

– А четвъртата?

– Приключих с нея – изломотих и бутнах книгите към него. – Можеш да я върнеш в хранилището.

Шон я сложи най-отгоре на своята купчина за връщане. Изпрати ме до стълбите, каза ми довиждане и изчезна през летящата врата. Поточната линия, която щеше да върне Ашмол обратно в търбуха на библиотеката, затрака и се задвижи.

За малко да се обърна и да я спра, но после се отказах.

Тъкмо вдигах ръка да бутна вратата на приземния етаж, когато пространството около мен се сви, сякаш библиотеката се опита да ме стисне. За миг въздухът проблесна също като страниците на ръкописа на бюрото на Шон и ме накара да потръпна и да настръхна.

Нещо току-що се случи. Нещо свръхестествено.

Лицето ми се извърна към секцията „Херцог Хъмфри“, а краката ми заплашваха да тръгнат нататък.

Това не е нищо, помислих си и решително излязох от библиотеката.

– Сигурна ли си? – прошепна ми глас, на който от дълго време се опитвах да не обръщам внимание.