Походката на пияницата

Глава 1

Поглед през окуляра на случайността

Спомням си, че като тийнейджър наблюдавах как жълтите пламъчета на запалените за Шабата свещи танцуват хаотично над белите парафинови цилиндри, които ги подхранваха. Бях твърде малък, за да си мисля колко е романтична светлината на свещите, но въпреки това тя ме омагьосваше – заради трепкащите образи, които пламъкът създаваше. Гънеха се и се променяха, извисяваха се и се свиваха, само че без очевидна причина и план. Разбира се, аз вярвах, че зад огъня се крие някаква дълбока логика – някакъв модел, който учените могат да предскажат и обяснят със своите математически уравнения. „Животът не е такъв – каза ми моят баща. – Понякога се случват неща, които не можеш да предвидиш.“ Разказа ми за това как някога откраднал един самун хляб от пекарната в Бухенвалд – нацисткия концентрационен лагер, където бил затворен и където умирал от глад. Пекарят накарал гестаповците да съберат всички заподозрени, които биха могли да извършат престъплението, и да ги подредят в редица. „Кой открадна хляба?“, попитал пекарят. Когато не получил отговор, казал на пазачите да започнат да убиват един по един заподозрените – докато не застрелят всички или някой не си признае. Баща ми пристъпил напред, за да спаси другите. Не защото искал да се изкара герой – обясни ми той, – а защото мислел, че така или иначе ще го убият. Вместо да нареди да го застрелят обаче пекарят назначил баща ми за свой помощник – едно твърде завидно място. „Случайно събитие – каза баща ми. – Няма нищо общо с теб, но ако се беше случило другояче, ти никога нямаше да се родиш.“ Тогава ме порази мисълта, че трябва да благодаря на Хитлер за своето съществуване, тъй като германците бяха убили първата съпруга и двете малки деца на баща ми и така бяха изличили неговия предишен живот. И ако не е била войната, баща ми никога нямаше да емигрира в Ню Йорк, никога нямаше да срещне майка ми – също бегълка – и никога нямаше да създаде мен и двамата ми братя.

Баща ми рядко разказваше за войната. Тогава не разбирах, но години по-късно ме осени мисълта, че всеки път когато споделяше изпитанията, през които е преминал, това беше не защото искаше аз да знам какво е преживял, а по-скоро защото искаше да ми даде някакъв по-голям житейски урок. Войната е нещо екстремно, но ролята на случайността в нашия живот не зависи от екстремни обстоятелства. Подобно на пламъка на свещта, нашият живот непрекъснато поема в нови посоки, тласкан от най-различни произволни събития, които – заедно с предизвиканите от тях наши реакции – определят съдбата ни. Както ако ни покажат едно мастилено петно на Роршах, вие може би ще видите Мадона, а аз – птицечовка, така и данните, с които се сблъскваме в работата, правото, медицината, спорта и медиите, могат да бъдат разчетени по много начини. При все това да интерпретираме ролята на случайността в едно събитие не е като да тълкуваме мастилено петно на Роршах, тъй като има правилни и неправилни начини да го правим.

Често използваме интуитивни процеси, когато преценяваме или правим избор в ситуации на несигурност. Без съмнение тези процеси са ни осигурявали еволюционно предимство, когато е трябвало да решим дали някой саблезъб тигър се усмихва, защото е дебел и щастлив, или защото умира от глад и ни възприема като своя вечеря. В съвременния свят обаче балансът е различен и днес тези интуитивни процеси имат своите отрицателни страни. Когато използваме обичайния си начин на мислене, за да се справим с днешните тигри, той може да ни подведе да вземем решения, които да не са най-добрите или дори да се окажат неуместни. Това заключение едва ли ще изненада хората, които изследват как мозъка обработва несигурността. Много изследвания подчертават тясната връзка между частите на нашия мозък, които преценяват случайните ситуации, и тези, които се занимават с онази човешка характеристика, често разглеждана като основен източник на нашата ирационалност – емоциите. Например функционалният магнитен резонанс показва, че рискът и наградата се оценяват от части на допаминовата система – верига за възнаграждаване на мозъка, която е важна за мотивационните и емоционалните процеси.1 Изображенията също така показват, че амигдалата – която също е свързана с нашите емоционални състояния, особено със страха – се задейства, когато вземаме решения въз основа на несигурни данни.2

Механизмите, чрез които хората анализират ситуации с намесена случайност, са сложен продукт на еволюционните фактори, структурата на мозъка, личния опит, познанията и емоциите. Всъщност човешкият отговор на несигурността е толкова сложен, че понякога различни структури в мозъка стигат до различни заключения и очевидно влизат в конфликт помежду си, за да се види коя ще вземе връх. Например, ако лицето на човек се подува в три от всеки четири пъти, когато яде скариди, неговото „логично“ ляво мозъчно полукълбо ще се опита да открие някаква схема. От друга страна, неговото „интуитивно“ дясно полукълбо ще каже просто „не яж скариди“. Така поне са установили учените при не толкова болезнени експериментални постановки. Играта се нарича налучкване на вероятностите. Вместо да се занимават със скариди и хистамин, учените показват на участниците поредици от карти или светлини в два цвята, примерно зелен и червен. Нещата са организирани така, че да има различна вероятност да се появи един от двата цвята, които иначе са подредени напълно произволно. Например червеното може да се явява два пъти по-често от зеленото – в последователност червено-червено-зелено-червено-зелено-червено-червено-зелено-зелено-червено-червено-червено и т.н. Задачата се състои в това наблюдаващият – след като е гледал известно време – да предскаже дали цветът на всеки следващ елемент от поредицата ще бъде червен или зелен.

В тази игра съществуват две основни стратегии. Едната е винаги да посочваш цвета, който си забелязал, че се появява по-често. Това е пътят, който избират плъховете и други различни от хората животни. Ако приложиш тази стратегия, тя ти гарантира определена успеваемост, но освен това приемаш, че няма да можеш да я подобриш. Например ако зеленото се явява в 75 % от случаите и ти решиш винаги да посочваш зелено, в 75 % от случаите ще си познал.