Талисманът

ГЛАВА 1

Хотел "Алхамбра" и паркът

1.

На петнайсети септември 1981 година Джак Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше дванайсетгодишно, високо за възрастта си момче. Бризът отмяташе назад кестенявата му, може би твърде дълга коса и откриваше фино, гладко чело. Джак стоеше, изпълнен с противоречивите, болезнени чувства, с които бе живял през последните три месеца, откакто майка му беше заключила къщата им на Родео Драйв в Лос Анджелис и в някаква бъркотия от мебели, чекове и посредници по недвижими имоти бе наела апартамент в "Сентръл Парк Уест". Те бяха избягали и оттам, за да се озоват в този тих курорт на океанския бряг в Ню Хампшир. Редът и спокойствието бяха изчезнали от света на Джак. Животът му изглеждаше променлив и неконтролируем като надигащата се пред него вода. Майка му го теглеше по света, дърпаше го от място на място, но какво теглеше нея самата?

Майка му бягаше, бягаше.

Джак се обърна и огледа пустия бряг първо наляво, после надясно. Вляво се намираше лунапаркът "Аркадия"*, увеселителен парк, в който от юни до септември непрекъснато цареше врява и олелия. Сега той се ширеше тих и смълчан като сърце между два удара. Увеселителното влакче стърчеше подобно на изгърбен към еднообразното, заоблачено небе скелет; металните му конструкции приличаха на щрихи от рисунка с въглен. Там долу беше новият му приятел Спийди Паркър, но в момента момчето не можеше да мисли за него. Вдясно се намираха хотел "Алхамбра" и паркът и тъкмо натам неудържимо го носеха мислите му. В деня, когато пристигнаха, на Джак за миг му се бе сторило, че над осеяния с капандури покрив вижда дъга. Поличба и обещание за по-добри времена. Но дъга нямаше. Само един ветропоказател, движен от приумиците на вятъра, се въртеше отляво-надясно и отдясно-наляво. Пренебрегнал желанието на майка си да се погрижи за багажа, Джак беше слязъл от взетата под наем кола и бе погледнал нагоре. Над въртящото се месингово петле на ветропоказателя бе надвиснало единствено едно мрачно небе.

- Отвори багажника и вземи чантите, синчето ми - бе извикала майка му. - Една изтощена стара актриса гори от желание да наеме стая и да поседне с някакво питие.

- Обикновено мартини - добави Джак.

- Предполагаемият отговор беше: "Не си чак толкова стара". - Тя с усилие се надигна от седалката на колата.

- Не си чак толкова стара.

Тя му се бе усмихнала лъчезарно с усмивката на предишната, "отишла по дяволите" Лили Кавано (Сойер), кралица на второкласните филми през последните две десетилетия.

- Тук всичко ще бъде наред, Джаки. Всичко ще бъде наред тук. Градчето наистина е чудесно.

Една чайка бавно кръжеше над покрива на хотела и Джак за секунда бе изпитал тревожното усещане, че ветропоказателят литва.

- Ще се отървем за известно време от телефонните разговори, нали?

- Бива - бе отвърнал той. Тя искаше да се скрие от чичо Морган, искаше да прекрати кавгите със съдружника на покойния си съпруг, искаше да се сгуши в леглото с едно обикновено мартини и да дръпне завивките над главата си...

"Мамо, какво става с теб?"

Имаше твърде много смърт, половината свят бе изтъкан от смърт. Чайката изкряка над главите им.

- Хайде, дете, хайде - бе казала майка му. - Сега ще забравим всичко и ще започнем наново.

"Добре че съществува поне чичо Томи, за да се притече на помощ, ако нещата наистина се объркат" - бе си помислил Джак тогава.

Но чичо Томи е бил вече мъртъв. Новината просто бе продължавала да чака на другия край на безброй телефонни жици.

2.

Хотел "Алхамбра" бе надвиснал над водата - огромна викторианска купчина от грамадни гранитни блокове, която почти се сливаше с оскъдната крайбрежна ивица, една стърчаща ключица от гранит - тук, на брега на Атлантическия океан в Ню Хампшир. Симетрично подреденият парк на хотела почти не се виждаше от мястото, където стоеше Джак. Тъмна, зелена линия от жив плет - това беше всичко. Месинговото петле стърчеше към небето и сочеше северозапад. Гравирана табела във фоайето съобщаваше, че тъкмо тук през 1838 година Северната методистка* църква свикала първата масова публична изява в Нова Англия в защита на идеята за премахване на робството, на която Даниел Уебстър говорил пламенно и дълго, почти до самозабрава. Табелата припомняше думите му: "От днес нататък знайте, че робството като американска институция залиня и скоро ще трябва да умре във всички наши щати и територии."