Дванайсетото откровение

КАК ДА СЪХРАНИМ ПОТОКА НА СИНХРОНИЧНОСТТА

Излязох на магистралата и преминах на равномерна скорост, за да поотдъхна. Разполагах с достатъчно време до срещата ми с Уил на аерогарата. Наложих си да се отпусна и да се насладя на есенното слънце и меките очертания на южните хълмове. А какво да кажа за онези ята гарвани, прелитащи край магистралата.

Гарваните, доколкото знаех, са добър знак, въпреки че ми се налагаше да се сблъсквам с тях цяло лято. Във фолклора тяхното присъствие се свързва със загадъчност, с тайна и неотменна среща със собствената съдба. Казват дори, че ще те отведат към предопределението ти, ако успееш да ги следваш достатъчно дълго.

От друга страна, имат навика да изникват в задния двор и да кълват граха – ако, разбира се, не сключиш сделка с тях. Над плашилата и изстрелите във въздуха те направо се надсмиват. Но ако отделиш само за тях една леха с растения близо до гората, са склонни да оставят останалата градина да си расте на спокойствие.

Докато си размишлявах така, един гарван се стрелна над колата, изпречи се право пред мен, а подир туй рязко свърна тъкмо в посока, обратна на моето движение. Опитах се да го проследя в огледалото за обратно виждане, но забелязах единствено един тъмносин джип на стотина метра зад мен.

Колата не ми направи особено впечатление и аз продължих да съзерцавам гледката наоколо. Поех си дълбоко дъх и още по-пълно се отпуснах. Да пътуваш, мислех си, е несравнимо нещо. Питах се колко ли хора по какви ли не места на света изпитват в този миг същото – да избягат от стреса в един толкова несигурен свят или поне да опитат.

В моя случай обаче аз търсех и нещо по-специално. От месеци вече се натъквах на хора, напълно непознати, които говореха все за едно и също: тайната поява на древен, неизвестен документ. Предполагаше се, че той произхожда от срещата на различните религиозни традиции по света. Слухът за това се носеше навсякъде, поне сред хората, които бяха склонни да чуват такива неща. Ала никой все още не знаеше особени подробности. Говореше се, че този документ се поява сега, изпреварвайки определеното време, защото нуждата от него е изключителна.

Всички тези слухове ми се струваха любопитни, но и малко несериозни. Идеята за единение между различните религии не беше нова, но винаги се бе оказвало, че е невъзможно да се реализира. Разликите в убежденията бяха винаги прекалено големи.

На път бях съвсем да загърбя тази идея, когато се случи нещо неочаквано. Получи се имейл от Уил. Той ми изпращаше две преведени страници, които явно бяха тъкмо от този същия древен документ. В полето на първата страница имаше бележка, написана с почерка на Уил, където се казваше: „Този документ има едновременно еврейски и арабски произход.“

Прочетох страниците. Написаното разглеждаше настоящите времена, твърдейки, че през втората половина на XXI век се очакват особено важни събития. Прочетох датата и се смръщих. Явно това беше някакво поредно пророчество за края на света – още едно сред многото предсказания за нашата обреченост, които тълкуват превратно всичко, като се започне от календара на маите и се стигне до предсказанията на Нострадамус и Откровението. Поредният вик до всички краища на земята: „Не сте ли чули? Свършекът на света ще настъпи през 2012 година!“

Години наред медиите разиграват сценария за края на света, а хората дълбоко се вълнуват от него. Големите въпроси си остават: Защо? Как така въображението им е пленено от всичко това? Дали е тръпката да са живи, когато се очаква календарът на маите да свърши? А може пък причината да е съвсем друга?

Дали да не предположим, ей така, само да предположим, че този наш интерес разкрива една латентна интуиция, все по-осезаема напоследък, че предстои появата на нещо по-добро.

Във всеки случай, колкото повече препрочитах имейла на Уил, толкова повече той ме привличаше, вдъхвайки ми усещане за някакво божествено присъствие. Стилът беше превъзходен и някак познат, а преобладаващият тон се потвърди, когато видях втората бележка на Уил на последната страница.

„Това идва от приятел – пишеше там. – Може да му се вярва.“

Погледнах към принтираните страници, които лежаха до мен на съседната седалка. Следобедното слънце проблясваше по тях. Бележките на Уил означаваха, че поне според него оригиналът има твърде сериозни основания. А и сигурно смяташе, че това разширява посланието, което истински бе обсебило съзнанието му: древното пророчество, открито в Перу. Тази мисъл извика у мен порой от чувства. Спомних си колко бързо се бе разпространил слухът за първите девет откровения на това пророчество по цялата планета. Защо? Те внасяха смисъл в един свят, твърде плосък и материалистично настроен. Посланието на Пророчеството беше ясно. Духовността на човека не означава просто абстрактна вяра в някакво божество. Тя е откриване на едно ново, напълно различно измерение на живота, което се проявява изцяло духовно.

Открие ли това, човек осъзнава, че светът е пълен с непредвидени срещи, интуитивни прозрения и загадъчни случайности, които ни водят към по-висшето предназначение на нашия живот, а и на цялата човешка история. И тогава единственият въпрос, стоящ пред търсещия, който е с пробудено съзнание за тази реалност, е по какъв начин действа тази загадка и как да започне да разбулва тайните ?.

През онези дни, както добре знаех, нещо бе покълнало в човешкото съзнание, водейки непосредствено до откриването на още две откровения, които ни даваха още повече възможности да възприемем това разгърнато съзнание. Това бяха Десетото и Единадесетото откровение. Десетото навлизаше в тайните на отвъдния живот и проследяваше десетилетни усилия, съсредоточени върху живота на Небето и неговите обитатели, разпръсквайки завинаги дълговековната забрана да се говори за смъртта и отвъдния живот. Тази книга предизвика дълбока промяна.

Бързо последва появата на Единадесетото откровение, породено от колективното разбиране, че всички тук сме предопределени да вземем участие в един все още неизяснен план. То предполагаше да разберем как да реализираме най-съкровените си мечти и да издигнем света до нивото на неговите идеали. През следващите години тези интуитивни прозрения се разгърнаха в множество теории за тайните и силата на молитвата и Закона за привличането – теории, които бяха правдоподобни, но недокрай завършени.

Разбирах, че тези теории ни доведоха до днешния ден и просъществуваха, докато нашата материална основа се продъни под краката ни – под формата на световна финансова криза. В края на краищата бяхме изправени пред по-непосредствено застрашаващи ни проблеми, като например как да оцелеем, тъй че не можехме да се впускаме кой знае колко в страхове за свършека на света. Но ние сме все още будни, все още търсим духовни отговори. Отсега нататък обаче тези отговори ще трябва да имат и практическо приложение. Те трябва да се отнасят към реалния свят, колкото и непонятен да се окаже той.

Долових как се усмихвам… Колко интересно е, че Уил е открил тези писания тъкмо сега. Той отдавна предричаше появата на дванадесето откровение, което според него щеше да ознаменува последното предсказание за човечеството, продължавайки оттам, откъдето свършваше Единадесетото. Питах се дали Дванадесетото откровение най-сетне щеше да ни помогне да „изживеем“ духовното си познание. Дали щяхме да започнем да изявяваме интуитивното си усещане, че пред нас се задава нещо по-добро?

Един елен се стрелна през магистралата и прекъсна размислите ми. Натиснах спирачки и намалих скоростта. Оказа се едра кошута. Животното пробяга стремително отвъд шестте платна и прескочи оградата, озовавайки се от отсрещната страна. Знаех, че и еленът е добър знак, символ на внимание и будност.

Погледнах отново към склоновете на хълмовете. Есенните багри се къпеха в светлината на залеза с цвят на праскова. И наистина, почувствах се много по-буден и жив. Мислите ми бяха повдигнали енергията ми до по-високо ниво, до състояние, в което вниманието ми долавяше всички подробности – залеза, бързата смяна на пейзажа наоколо, мислите, които нахлуваха в съзнанието. Изведнъж сякаш всичко бе станало по-важно отпреди.

Лицето ми грейна в усмивка. Много пъти бях преживявал това състояние на съзнанието. И всеки път когато това ставаше, то ме спохождаше най-неочаквано – изненадвах се от неговата ненадейна поява, но също и от последвалата му загуба, защото то изглеждаше толкова естествено и толкова истинско.

Това бе опитност, наричана с различни имена – Зоната, разширено съзнание, както и предпочитаното от мен – поток на синхроничността. Всички тези имена се опитваха да уловят основното, с което се характеризираше: внезапно появило се по-високо ниво на преживяване, при което ние надхвърляме обичайното възприятие и откриваме по-висш смисъл в потока на събитията. Едновременно намираме своя вътрешен център и осъзнаваме как нашето „предопределение“ започва да се осъществява.

Неочаквано очите ми се спряха на една сграда отдясно на пътя. Беше малък бар, който преди години Уил ми бе показал, защото предлагал добра храна и домашен пай. Казваха му просто ресторантчето. Много пъти бях минавал оттук, но не съм спирал. А ето че сега имах време, колкото си искам. Защо пък да не хапна тук, за да не се тъпча с храната на летището? Излязох от магистралата и подкарах по склона, без да забележа, че джипът зад мен прави същото.

Паркирах под огромен дъб в припадащия здрач. Влязох в ресторантчето, което се оказа доста пълно. На бара седяха двойки и си говореха, а семейства с деца се бяха разположили удобно на шест-седем маси в средата на помещението. Спрях погледа си на две жени, които седяха в далечния край до стената. Бяха приведени една към друга, очевидно силно увлечени в разговор. Проправяйки си път в тази посока, забелязах свободна единична маса близо до тях.

Щом седнах, по-младата хвърли поглед към мен, но веднага се обърна отново към приятелката си.

– Първата интеграция – говореше тя – предполага, че съществува възможност да бъдем постоянно вписани в потока на синхроничността. Но нямам целия документ. В основната си част той съществува някъде и трябва да го намеря.

Отново почувствах прилив на енергия. Нима ставаше дума за същия документ?!

Жената, която говореше, носеше джинси и удобни маратонки. Около шията си бе преметнала пъстър шал. Блондинка, с дълъг къдрав бретон, който постоянно приглаждаше. Долових съвсем лекия аромат на парфюма ? от рози. Наблюдавайки я, най-неочаквано почувствал се привлечен от нея, което ме порази.

Тя инстинктивно се огледа, забеляза, че я наблюдавам и проницателно се взря в очите ми. Аз мигновено извърнах поглед встрани. Когато отново погледнах в тази посока, нисък, набит мъж си проправи път към тяхната маса и изненадвайки двете жени, даде повод за радостни възклицания и прегръдки. Жената с шала му подаде няколко напечатани страници, които той мълчаливо прочете. Аз се преструвах, че съм съсредоточен в менюто и изчаквах, защото чувствах, че ще се случи нещо важно.

– Защо отиваш в Аризона? – попита мъжът.

– Защото това ме спохожда отново и отново. Трябва да последвам вътрешния си глас.

Слушах внимателно. Всички на онази маса сякаш бяха в синхрон с моя поток на енергия.

– Нужно е да разбера защо майка ми се свърза с мен – продължи тя. – Може би тези писания ще ми помогнат. Зная го.

– Веднага ли заминаваш? – запита мъжът.

– Да, още тази вечер – отвърна тя.

– Следваш своята интуиция. Синхроничността се проявява за теб – вметна мъжът. – Внимавай обаче, защото не се знае кой следи тази информация.

Не издържах повече. Тъкмо станах, за да ги заговоря, но в този момент някакъв едър мускулест мъж от друга маса промърмори:

– Що за дивотии!

– Какво? – смутолевих аз.

Той посочи с глава жените.

– Тези говорят пълни глупости.

В първия момент не знаех какво да кажа. Изглеждаше около четиридесет и пет годишен, с невчесана кестенява коса и смръщено лице, наведен към мен от стола си.

Клатеше глава.

– Това шарлатанско мислене, то ще бъде краят на нашата цивилизация.

Божичко, казах си, този е заклет скептик. Изобщо не ми е до него сега.

Той като че прочете мислите ми.

– Какво? Да не би да си съгласен с тях?

Аз просто отклоних поглед, опитвайки се да доловя разговора на жените, но той придърпа стола си още по-близо.

– Интуицията е някакъв мит – заяви той. – Безброй пъти е доказвала своята несъстоятелност. Мислите са активация на нервите в мозъка, отразяващи само онова, което човек си мисли, че знае за обкръжаващия го свят. А безсмислените твърдения на д-р Юнг за някаква си синхроничност означават, че човек може да вижда онова, което му се иска, в напълно произволния хаос от събития. Зная това, тъй като съм учен.

Той се поусмихна, защото явно му беше приятно да изтъкне, че знае откъде води началото си теорията за синхроничността. Аз от своя страна се дразнех все повече.