Черният дъжд

1.

Манауш, Бразилия

В лепкавия покой на знойния следобед Даниел Лейд-лоу седеше сама на терасата на малко кафене, разположено над голямата река, и съзерцаваше златистите слънчеви отблясъци по водната повърхност. Хипнотичната гледка приковаваше погледа ? прекалено дълго.

Тя отново насочи вниманието си към кафенето и се вторачи покрай масите с яркожълти чадъри към вътрешността на заведението. В тази следобедна жега то беше пусто. Нямаше и следа от човека, когото тя чакаше. А не му беше присъщо да закъснява.

Даниел припряно извади блекбърито си, провери дали не е получила някакви съобщения и написа не особено любезен текст: „Къде се губиш, по дяволите?“

Преди да изпрати есемеса обаче, тя го зърна да разговаря с един сервитьор във фоайето.

Първо забеляза сребристата му коса, а после – когато той се обърна в нейната посока – и острите черти на лицето му. Мъжът закрачи към нея. Беше перфектно облечен, както винаги – тъмен спортен панталон, закопчана догоре риза и тъмносиньо официално сако. Даниел се зачуди как може да носи такива дрехи в жегата на Централна Бразилия, но пък Арнолд Мор не си падаше много по компромисите, даже с капризите на природата.

– Закъсня – каза тя. – Да не би да си се затруднил да намериш адреса?

Мъжът сви устни, сякаш самата мисъл за такова нещо бе смехотворна.

– Не, естествено. Просто попитах къде човек може да открие една мрачна тъмнокоса жена, която сто пъти в минута ядосано си проверява блекбърито. И колкото и да е странно, само седем души ме насочиха към теб.

Докато се усмихваше на язвителния му отговор, Даниел усети, че погледите на персонала са отправени към тях. Случваше се непрекъснато. Тя – трийсет и една годишна, стройна, с високи скули и лъскава кестенява коса, а той – два пъти по-възрастен, сивокос и изискан, с почти европейска външност. Хората все ги зяпаха, явно я смятаха за негова любовница или за млада съпруга на стар богаташ, а не толкова циничните – за негова племенница или дъщеря. Истината би ги изненадала: тя му беше партньор, негово протеже, една от малцината в целия свят, на които Мор имаше пълно доверие.

Като старши оперативни работници в американска организация, носеща името Национален изследователски институт, Даниел Лейдлоу и Арнолд Мор бяха обиколили заедно почти цялото земно кълбо. Само през предишната година бяха посетили единайсет страни, проучвайки всевъзможни неща – от възстановяването на нефтодобива в Прибалтика до производството на нанотръби в Токио. Бяха ходили дори във Венеция, когато НИИ се включи в плана на италианското правителство за защита на острова с обръч от гигантски морски шлюзове.

Задачата им се изразяваше в анализ на иновационни проекти с цел да определят кои технологии биха били от полза за Съединените щати. И после, чрез комбинация от връзки, подкупи и даже обикновени кражби, трябваше да придобият онова, което може да е от интерес за родината им.

Затова двамата с Мор прекарваха времето си в свръхмодерни лаборатории и посещаваха важни семинари. Нощите им напомняха тези на световния елит – участваха в официални церемонии и пищни купони, организирани от компании и богати предприемачи. И това често беше колкото резултатно, толкова и приятно. Засега обаче мисията в Бразилия се очертаваше като изключение.

Интересът на НИИ към страната нямаше нищо общо с проектирането, разработването или производството. Всъщност той се отнасяше колкото до бъдещето, толкова и до миналото и се дължеше на няколко артефакта от Амазония, донесени от американския пътешественик Блекджек Мартин.

По същество иманяр, през 1926 г. Мартин се отправил на експедиция в търсене на каквото и да е, стига да му донесе слава. Претърпял почти пълен провал и се завърнал след година. Разказите му били приети с присмех като фантасмагорични преувеличения или откровени лъжи. А няколкото предмета, които донесъл, предизвикали само бегло любопитство и скоро били захвърлени в прашните хранилища на различни музеи – където били забравени, ако не напълно изгубени. Поне докато случайният сблъсък с тях и проучването им с модерни средства не привлече интереса на НИИ.

Оттогава Даниел и Арнолд Мор бяха в Бразилия и безуспешно се опитваха да открият следите на Блекджек Мартин. След месеци безплодни усилия Даниел смяташе, че най-после е намерила нещо, което ще им е от полза.

– Нося ти добра новина – каза тя. – И ще ти покажа нещо.

Мор взе платнена салфетка от масата и рязко я разгъна.

– Аз пък ти нося лоша новина, направо от устата на нашия директор – отвърна той.

Думите бяха изречени с онзи тон, с който Мор винаги изразяваше възмущението си. На лицето му за миг се изписа примирение, горчивина от поредния изгубен спор или от ново странно нареждане, издадено въпреки неговите възражения – нещо, което се случваше често по време на тази мисия.

– Какво има сега?

Той поклати глава.

– Първо ти. Може нещо радостно да компенсира онова, което имам да ти кажа.

– Добре. – Даниел бръкна в малката кожена чанта, оставена до масата и извади плосък сив камък. Постави го пред Мор и каза: – Разгледай го.

Камъкът беше дебел около пет сантиметра и имаше приблизително правоъгълна форма – три грапави стени и лице, малко по-голямо от пощенска картичка. В единия край се заостряше и беше покрит с изтрити символи, един от които приличаше на череп, а другите явно изобразяваха животни.

Мор го вдигна и го протегна на ръка разстояние от очите си. Примижа и се вторачи в него, но после се примири с необходимостта, извади от джоба си бифокални очила и внимателно ги постави на върха на носа си.

– Йероглифи.

– При това очевидно са маянски – прибави Даниел.

Той кимна и леко наклони камъка, за да го разгледа по-добре. Слънцето освети ръбовете на йероглифите.

– Леле – измърмори Мор под нос. – Това вече е нещо.

– Обърни внимание на горния десен ъгъл. Познат ли ти е този знак?

Той се втренчи в йероглифа и се усмихна.

– Същия като на матрицата на Блекджек Мартин. Шибалба – подземният свят.

Даниел триумфално вдигна вежди. Ако бяха прави, това щеше да е първото им истинско доказателство, потвърждаващо безумните описания в дневниците на Мартин.

– Не е за вярване, нали?

– Да – съгласи се Мор. – Направо не е за вярване. – После я погледна подозрително. – Откъде го взе?

– Купих го от един дървар, който ходил с хората си нагоре по реката за контрабанден материал. Най-вече за махагон.

Махагонът беше ценна суровина в Амазония, но дърветата растяха бавно и в достъпните райони повечето бяха изсечени, а други бяха защитени. В резултат дърварите търсеха девствени участъци нагоре по течението и се осъществяваше незаконна сеч във все по-големи размери. С времето това ги отвеждаше все по-дълбоко в джунглата, където малцина бяха стъпвали.

– Колко далече е стигнал? – въодушеви се отново Мор.

– На осем дни път оттук, разстояние, което ние можем да вземем за четири-пет дни.

Докато партньорът ? разглеждаше камъка, Даниел усети нов прилив на енергия. Отглас на възбудата, която беше изпитала, щом за пръв път зърна находката – и нещо ужасно необходимо и на двамата.

– Той знаеше ли какво ти продава? – попита Мор.

– Не точно. Обаче знае откъде е и твърдеше, че наблизо видял много по-голям камък с подобни знаци. Явно е бил прекалено тежък, за да го носят, затова са взели този.

Мъжът прокара пръсти по острите ръбове от задната страна на камъка – останалата част беше сравнително гладка.

– Прясно счупване – отбеляза той. – Дали не е отцепил това парче от по-големия камък?

– Точно това си помислих и аз – отвърна Даниел.

Мор вдигна поглед.

– Какво друго ти каза?

– Един от водачите от племето нури, които наели, им посочил големия камък, докато обикаляли по бреговете на някакъв малък приток. Индианците го приемали за нещо като знак, който бележи границата на прокълната земя. Нататък явно имало страховити неща – сенки, по-тъмни от нощта, племе, което общува с духовете и властва над дивите зверове... и стена от човешки кости.

Този туземен фолклор най-често се свеждаше до чисти измислици, но в случая имаха основание да му вярват, поне колкото да се надяват. Една от малкото особености, посочени в дневника на Блекджек Мартин, беше място, което наричаше Стената на черепите. Ако я откриеха, навярно щяха да проследят и останалата част от пътя му, за да стигнат до източника на донесените от него предмети. А ако успееха...

– Стена от кости – повтори Мор.

Даниел кимна.

– Огромен успех – рече той. – Ако я намериш.

Остави камъка на масата и добави:

– И когато казвам „да я намериш“, имам предвид само теб.

Даниел впери очи в него.

– Какви ги говориш?

– Предстоят промени – поясни Мор. – Гибс ме отзовава във Вашингтон и въпреки всичките ми усилия не успях да го разубедя.

Гибс беше оперативният директор на НИИ. Човекът, който ги прати в Бразилия. Явно проявяваше силен личен интерес към това, което наричаше „Бразилски проект“ – за нещастие изпитваше и силна неприязън към Арнолд Мор. Двамата враждуваха открай време.

– Кажи ми, че се майтапиш – настоя тя.

Мор поклати глава.

– Съжалявам. Аз се прибирам, а ти оставаш. Оттук нататък ти командваш парада. И ще ръководиш групата, когато се съберат всички.

Даниел го гледаше смаяно. Мор беше неин наставник почти от самото ? постъпване в НИИ и един от малцината, на които имаше доверие в странния и опасен свят, в който действаше Институтът. Мисълта, че ще се лиши от помощта му насред важна операция, я вбесяваше.

– Защо? – попита тя. – Защо точно сега? Най-после постигнахме напредък.

Мор пое дълбоко дъх и свали очилата.

– Аз съм на шейсет и три – напомни ? той. – Прекалено стар съм, за да се мотая из джунглата в търсене на изчезнали градове. Това е работа за младите – и глупавите, бих могъл да добавя, – а ти като че ли се отнасяш поне към една от тия две категории. Сама реши към коя. Пък и на Гибс му е добре известно, че мразя змии, комари и отровни жаби. Предполагам, че просто иска да ми спести всичко това.

– Глупости! – възрази Даниел. – Ти молеше Гибс да ни прати при змиите и жабите още от деня, в който пристигнахме. – Тя се вторачи в него, сякаш за да не му позволи да скрие нещо. – Кажи ми истинската причина.

Мор се усмихна престорено.

– Причините са две. Първо, Гибс смята, че си готова, и е прав. Отдавна си готова. Аз просто егоистично ти пречех да се изявиш. И второ, той е разтревожен. Мисли, че се приближаваме, но се бои, че някой друг е още по-близо до целта. Страх го е, че там вече може да има други.

Беше ? писнало да слуша за параноята на Гибс. Операцията се провеждаше толкова тайно, че не разполагаха с персонал, имаха оскъден бюджет и използваха нестандартни канали за основна комуникация.

– Невъзможно – заяви Лейдлоу. – Цялата история знаем само ние и той.

– Да – тихо потвърди Мор. – Само ние тримата.

Когато осъзна какво иска да каже партньорът ? и какво е намекнал Гибс, лицето ? отново я издаде.

– Не искам да слушам. Ако си мисли, че...

– Той не го каза, разбира се, но се чуди – прекъсна я Мор. – Вече не е сигурен в мен. Прекалено много спорим. Пък и смята, че сега ти си по-силната от нас двамата. Млада и амбициозна. Предполага, че си готова на почти всичко, за да изпълниш задачата. От друга страна, аз не съм толкова млад и може би не съм готов да рискувам главата си за нещо, което спокойно може да се окаже въздух под налягане. Страх го е, че може даже да използвам тоя случай, за да не се пенсионирам с някаква мизерна пенсийка. Което определено не може да си позволи.

– Това е абсурдно – продължаваше да упорства Даниел.

– Положението не е чак толкова лошо – възрази партньорът ?. – Той има каква примамка да ти подхвърли – примамка, на която аз няма да се хвана. Повишение. Ако изпълниш задачата, ще те направи регионален директор.

Мор замълча за миг и тя извърна поглед, не желаеше да отговори.

– Знам, че не искаш да стане по този начин, но го погледни реално – това е шанс да се докажеш.

– Не, това са пълни глупости – заяви Даниел. – На никого другиго не се налага да прави такова нещо, за да го повишат.

Изражението на Мор стана сериозно, без да изгуби мекотата си.

– Ти си по-млада от другите оперативни работници и си единствената на твоето равнище, която не идва направо от Управлението. И двете са в твой минус. Както и че си близка с мен. С този багаж винаги ще трябва да постигаш повече. Трябва да изпреварваш другите само за да се изравниш с тях.

Тя не искаше да го слуша. Въпреки бързото си издигане в НИИ, продължаваше да се чувства аутсайдер. И как иначе? Гибс ръководеше организацията като частен клуб – едни просто не можеха да се издънят, „момчетата на Гибс“, докато на други се гледаше като на потенциален проблем, хора, лоялни към самата организация, а не лично към нейния директор. Това се отнасяше най-вече за Мор – а по асоциация и за Даниел. Аутсайдери.

– Можеш да избираш – не ? остави нито миг за самосъжаление той. – Или изпълни тази задача, или се откажи и се качи на самолета за Щатите, с което ще потвърдиш мнението на Гибс за теб – че те бива за изпълнител, но не и за ръководител.

Тя изскърца със зъби, вбесена от самата мисъл. Вероятността за изпълнението на този проект беше, меко казано, почти нулева и това я обричаше на провал. Не разполагаха с истински бюджет, нямаха подкрепление. Нито пък имаше средно положение. Или щяха да намерят онова, което търсеха, или нямаше. И никакви усилия и обяснения нямаше да направят втория резултат приемлив.

Даниел въздъхна ядосано. И все пак, въпреки че съпътстващите промяната обстоятелства я изпълваха с гняв, не можеше да отрече, че е развълнувана от перспективата най-после да ? възложат самостоятелна задача. През последните няколко години с Мор бяха работили почти като равностойни партньори. Макар и не по своя вина, той получаваше лъвския пай от признанието – другите виждаха в нея главно наследница на неговия опит. Едно ? беше хубавото на тази почти нулева вероятност – ако някак успееше да изпълни задачата, щеше да докаже на всички, че са грешили, че е нещо повече от добър изпълнител и е сила, с която трябва да се съобразяват.

– Ясно ти е, че няма да се откажа – отвърна младата жена. – Но ти обещавам, че когато се прибера във Вашингтон с онова нещо, ще отида в кабинета на Гибс и ще му го натикам в гърлото.

Мор се усмихна.

– Само се погрижи аз да седя на първия ред.

Той полагаше максимални усилия да играе ролята на добрия войник, ала Даниел усещаше гнева и разочарованието му. Явно се чувстваше ужасно, че го отстраняват. В не много далечно бъдеще предстоеше още по-голяма промяна – принудително пенсиониране. И тогава тя щеше да е неговото завещание. Това още повече засилваше решимостта ? да оправдае надеждите му.

Докато Даниел се съсредоточаваше върху предстоящата работа, изражението на Мор отново стана сериозно.

– Трябва да знаеш, че положението стана по-опасно – каза той. – И не само защото ще ръководиш нещата сама. Вече е замесена втора страна, външен играч.

Даниел го слушаше внимателно.

– Тази сутрин изгубихме транспорта си – продължи Мор. – Онзи тип получил друга поръчка. Предложих му по-голяма сума, колкото и да му плащат, но той не искаше да има вземане-даване с нас. Така само за седмица се лишихме и от носачите си, и от транспорта.

Даниел се замисли за хората, които ги бяха напуснали. Поне един от наетите от тях носачи беше нападнат и пребит от бой, а останалите от групата просто бяха изчезнали.

– Това не е случайно – отбеляза тя.

– Не е – съгласи се Мор и пъхна очилата в джоба на сакото си. – Само че няма значение. Гибс и без това щеше да ги замени. Праща ни хора, избрани лично от него. И те не са местни.

– Кои са?

– Първо охрана, ръководена от някой си Верховен, южноафрикански наемник. Високоуважаван, доколкото чувам. Пристига вдругиден с хората си. После пилотът, с когото Гибс иска да се срещнеш – американец, подвизаващ се под името Хоукър. Известен е в Манауш, но през по-голямата част от годината пръска с препарати една кафеена плантация на няколко часа път от града.

– Какво прави тук?

– Бивш агент от ЦРУ – поясни той. – Явно отстранен.

– Тогава защо ще го използваме?

Мор се усмихна като чакал, но не отговори. Нямаше нужда.

– Чак дотам ли се е стигнало?

– Гибс вече не вярва на никого. Убеден е, че има изтичане на информация, и иска хората да не са свързани с Института. Според него това означава, че са чисти – и е прав, поне първоначално. Не че по-късно никой не може да се добере до тях, но това ще ти осигури известна изолация.

Докато Мор отпиваше от водата, Даниел осъзна, че той отново е възприел ролята на наставник. Скоро нямаше да има кой да я съветва.

– Каква е легендата им?

– Нямат легенда – отвърна той. – Хоукър вече е тук, а Верховен и хората му ще минат над стената, не през нея.

– До каква информация имат право на достъп?

Мор поклати глава.

– Никой няма право да знае онова, което е известно на теб. Нито те, нито цивилните. Ще знаят за камъните и руините, за изчезналия град, който търсиш. Всичко това е очевидно. Но иначе ще останат на тъмно.

И тъкмо в това беше проблемът – бремето на ръководителя в тази експедиция. Привидно се готвеха да тръгнат по стъпките на Блекджек Мартин в джунглата, в търсене на смайващо откритие – клон на маите, обитаващ Амазония, на хиляди километри от останалата част от цивилизацията. Ала имаше нещо повече, цел, за която другите изобщо нямаше да бъдат осведомени.

– А ако изпадна в беда? – попита тя.

– При никакви обстоятелства не бива да се свързваш с бразилските власти – категорично заяви Мор. – В случай на отвличане, насилие или друг сценарий, който може да те принуди да разкриеш тайната, загубата на целия екип е за предпочитане. – Така гласеше писмената заповед. Той я поясни със свои думи: – Ако се случи нещо, направи каквото можеш. Но ако нямаш друг избор, бягай и ги остави да се оправят сами.