Мечът на Гедеон

Август 1988 г.

1. Нищо през дванайсетте години от живота му не беше подготвило Гедеон Крю за този ден. Всички незначителни подробности, всички тривиални жестове, всички звуци и миризми сякаш замръзнаха в парче стъкло, неизменни и постоянни, винаги достъпни за разглеждане.

Майка му го прибираше от урок по тенис със семейното комби „Плимут“. Беше около трийсет и пет градуса, един от онези дни, в които дрехите подгизват и слънцето лепне по кожата като ленти мухоловки. Гедеон бе насочил вентилаторите на таблото към лицето си и се наслаждаваше на струите студен въздух. Докато пътуваха по шосе 27 покрай дългата бетонна стена на Националния гробищен парк „Арлингтън“, два полицейски мотора засякоха колата им, единият отпред, другият отзад, и двата с виещи сирени и въртящи се червени светлини. Полицаят отпред посочи към изхода за Кълъмбия Пайк и даде знак на майката на Гедеон да отбие. Поведението им нямаше нищо общо с отмерената мудност на рутинните пътни проверки – двете ченгета скочиха от моторите и се втурнаха към плимута.

– Карайте след нас – нареди единият, като се наведе към прозореца.

– Какво има? – попита майката на Гедеон.

– Национална сигурност. Не изоставайте – ще се движим бързо и ще ви освобождаваме пътя.

– Не разбирам...

Ала двамата вече скачаха на моторите си.

Надули сирените, полицаите ги ескортираха по Кълъмбия Пайк до Джордж Мейсън Драйв, като разчистваха трафика по пътя им. Към тях се присъединиха още мотори, патрулни коли и накрая линейка, цяло шествие, което фучеше по задръстените улици. Гедеон не знаеше дали да се радва на бясното каране, или да се страхува. Щом излязоха на Арлингтън Булевард, вече можеше да познае къде отиват: в Арлингтън Хол Стейшън, където се помещаваше командването на СВРС, Службата за военно разузнаване и сигурност на Съединените щати. Там работеше баща му.

На входа на комплекса имаше полицейски барикади, но светкавично ги отместиха, за да направят път на шествието, което продължи по Серемониъл Драйв и спря пред втора линия заграждения, сред хаотично паркирани пожарни коли, патрулки и ванове на спецчастите. Гедеон видя между дърветата тухлената фасада с величествени бели колони на сградата на баща си, разположена сред смарагдовозелени морави и грижливо подкастрени дъбове. Беше бивше девическо училище и все още приличаше на такова. Пред нея не се виждаше жива душа. Зад едно ниско хълмче на моравата обаче лежаха двама снайперисти с пушки, поставени на двуноги.

Майка му се обърна към него и настойчиво каза:

– Остани в колата. Не мърдай оттук, каквото и да се случи. – Посивялото ? напрегнато лице го уплаши.

Тя слезе от колата. Фалангата полицаи ? проправи път сред навалицата и те изчезнаха.

Беше забравила да угаси мотора и климатикът продължаваше да работи. Гедеон отвори прозореца и в купето нахлу вой на сирени, пращене на радиостанции, викове. Покрай плимута притичаха двама мъже със сини костюми. Някакво ченге крещеше по уоки-токито си. От всички посоки се приближаваха още сирени.

Разнесе се глас, усилен от електронен мегафон, остър и неестествен:

– Излезте с вдигнати ръце.

Тълпата незабавно се смълча.

– Вие сте обкръжен. Не можете да направите нищо. Освободете заложника и излезте веднага.

Отново се възцари тишина. Гедеон се огледа. Вниманието на навалицата беше насочено към предния вход на сградата. Явно действието щеше да се разиграе там.

– Съпругата ви е тук и иска да ви каже нещо.

Аудиосистемата запращя и електронното устройство многократно усили сподавен хлип, гротескен и странен.

– Мелвин... – Отново задавено ридание. – Мелвин!

Гедеон се вцепени. Беше гласът на майка му.

Беше като в сън, в който нищо не е логично. Не можеше да е наистина. Момчето натисна дръжката на вратата, отвори я и излезе в душния пек.

– Мелвин... – Пак ридание. – Моля те, излез. Никой няма да ти направи нищо, обещавам. Моля те, пусни човека. – Пронизителният глас по мегафона звучеше чуждо и все пак не можеше да го сбърка с друг. Беше на майка му.

Гедеон си проправи път през групите полицаи и военни. Никой не му обръщаше внимание. Стигна до първата барикада и постави длан върху малко грапавото, боядисано в синьо дърво. Впери очи в Арлингтън Хол, но не забеляза никакво движение по спокойната фасада и в разчистения от хора участък. Трептящата от маранята сграда изглеждаше мъртва. Пред нея листата висяха неподвижно по клоните на дъбовете и небето беше плоско и безоблачно, толкова бледо, че чак изглеждаше бяло.

– Мелвин, ако пуснеш човека, ще те изслушат.

Отново очакване и тишина. После на входа изведнъж настана смут. Отвътре със залитане излезе пълен мъж с костюм, момчето не го познаваше. Той се огледа объркано, после се затича към барикадите. Дебелите му крака се тресяха. Четирима полицаи с каски се втурнаха напред с извадени оръжия, двама го хванаха под мишниците и всички заедно го отведоха зад един от вановете.

Гедеон се мушна под барикадата и се запромъква между полицаите, мъжете с радиостанции и униформените. Никой не го забелязваше, никой не се интересуваше от него: всички погледи бяха отправени към входа на сградата.

После отвътре се разнесе слаб глас.

– Трябва да има разследване!

Викаше баща му. Гедеон се закова на място. Сърцето му се беше качило в гърлото.

– Настоявам за разследване! Двайсет и шестима души са мъртви!

Приглушен шум от движение по мегафона, после по аудиосистемата изкънтя мъжки глас:

– Ще ви изслушат, доктор Крю. Но сега трябва да излезете с вдигнати ръце. Разбирате ли? Трябва да се предадете.

– Вие не ме слушате – треперливо отговори баща му. И уплашено, някак като дете. – Загинаха хора и не беше направено нищо! Искам гаранции.

– Давам ви гаранции.

Гедеон стигна до последната барикада. Около сградата все още не се движеше нищо, но той вече беше достатъчно близо, за да види, че вратата е открехната. Чувстваше се като насън, всеки момент щеше да се събуди. Виеше му се свят от жегата, в устата му киселееше. Сънуваше кошмар – и все пак се случваше наистина.

И тогава видя, че вратата се отваря навътре, и в черния правоъгълник на входа се появи баща му. Изглеждаше ужасно малък на фона на изящната фасада. Направи една крачка, вдигнал ръце с дланите напред. Правата му коса се спускаше над челото му, вратовръзката му висеше накриво, синият му костюм беше измачкан.

– Стига – нареди гласът. – Спрете.

Мелвин Крю спря, премигваше на ярката светлина.

Изстрелите отекнаха толкова едновременно, че прозвучаха като фойерверки, куршумите отхвърлиха баща му назад в чернотата на входа.

– Тате! – изкрещя Гедеон, прескочи бариерата и се затича по горещия асфалт на паркинга. – Тате!

Зад него изригнаха викове: „Кое е това дете?“ и „Не стреляйте!“

Той пресече моравата към входа, към него затичаха някакви хора, за да му пресекат пътя.

– Боже Господи, спрете го!

Гедеон се подхлъзна на тревата, падна на четири крака, изправи се. Виждаше само двата крака на баща си – стърчаха на светло от тъмния вход. Върховете на обувките му сочеха към небето и изтърканите му подметки, едната пробита, бяха пред погледите на всички. Това беше сън, сън – и последното, което зърна, преди да го приковат към земята, бяха подритващите крака, които се разтърсиха два пъти.

– Тате! – извика той с уста в тревата, мъчеше се да се изправи, докато целият свят натискаше раменете му, ала беше видял помръдващите крака. Значи баща му бе жив.

Щеше да се събуди и всичко щеше да е наред.