Направих първата си стъпка към професия, която ми се струваше съвсем скучна и безжизнена, но защо имах лошо предчувствие?

Опитвах се да не обръщам внимание на сърцето си, което от тъмното си и самотно местенце ме уверяваше с все по-несигурен глас, че предчувствието щяло да е приятно, ако следвах път, който сама бях избрала.

Да, знаех, но вече бе късно!

Беше първият ми ден във факултета по стоматология на Мармарския университет.

Тази професия противоречеше на всичките ми чувства и идеи и не бе моя.

Окончателното решение обаче бе мое. След като отхвърлих по различни причини всички възможности, останах с вързани ръце и решението бе взето.

Направих списък с изисквания, напълно неприемливи за семейството ми, което се придържаше към определени норми и в някои отношения бе дори консервативно...

Как бих могла да очаквам баща ми, който от четвърт век работеше като зъболекар, беше примерен гражданин и уважаван член на обществото, да се съгласи дъщеря му да постъпи в Театралния факултет на Консерваторията?

О, татко! Само ако разбираше, че театърът е един друг свят... Само ако можеше да си представиш какво бих дала, за да не съм просто зрител от грешната страна на рампата.

Но каквото и да си мислеше, моят свят бе там!

Понякога ме питаше: „Пирайе, къде си се отнесла?“ Непозволено и закратко отивах в моя свят, превръщах се в героиня на собствен сценарий или стоях пред теб като средновековна принцеса, обикновена жена от Анадола, вироглаво момиче. Знаеше ли това?

Някога преглеждал ли си книгите ми? Когато всичките ми връстнички четяха любовни романи, никога ли не си се чудил какво толкова е запленило собствената ти дъщеря?

Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм запомнила всеки стих от „Бурята“ на Шекспир? Нима не разбра, че всеки път, когато възкликвах: „А защо не са ни погубили веднага?“, говорех като Миранда?

Все едно. Както казах, вече бе късно.

Но исках да знаеш, исках всички да знаят, че човекът, когото смятаха за Пирайе, щеше да живее сред тях като объркано създание с безброй „аз“...

Колкото и да ме болеше, осъзнавах, че театърът и неговите послания, се приемаха за маловажни от обществото. Но не можех да си обясня непоколебимия отказ за факултетите по литература, журналистика, радио и телевизия.

Подозирам, че прибързаното омъжване на по-голямата ми сестра, веднага след като завърши гимназия, бе насочило очакванията на семейството към мен.

– А клиниката е готова и чака – казваше татко. – Ще работим заедно. Един ден ще се оттегля и тя ще е твоя. А дотогава ще имаш предостатъчно време за книгите и писането си.

Много по-късно разбрах, че намеренията му бяха себични и че бях само пионка в плана на баща си един ден да се оттегли спокойно.

Но в онзи момент самата мисъл за подобно нещо щеше да бъде проява на огромно неуважение. Подобни съмнения не подобаваха на момиче от добро семейство като мен.

И все пак, татко, ти беше в известен смисъл отговорен в сърцето и ума ми да се зароди страстта към литературата и дори за любовта ми към театъра.

Защото ти ми бе дал името Пирайе...

¦¦¦

Попитах първо майка ми защо са нарекли по-голямата ми сестра Хатидже, а мен Пирайе?

– Това беше решение на баща ти – сви рамене тя. – Имената ви бяха определени още преди да се родите. Той може да измисли някаква история защо е решил така, но според мен е свързано с една от старите му фикс-идеи.

Не приех това сладникаво и наивно обяснение. Трябваше да науча истината лично от баща ми.

Как бих могла да знам, че настойчивостта ми щеше да ме пренесе в друг свят, че изведнъж и завинаги щеше да отвори прозорец към смайващ интелектуален мир?

Семената на литературата и поезията, които се бяха превърнали в част от мен още с раждането ми, чакаха този благоприятен момент, за да поникнат.

Първата ми реакция бе удивление.

Баща ми винаги бе с книга в ръка. Беше образован човек. Но едва сега си дадох сметка за голямата му страст към литературата. Беше нарекъл дъщерите си на съпругата на един поет, при това забранен.

– Ако искаш да се докоснеш до истинската поезия, прочети Назъм Хикмет! Можеш да вземеш която пожелаеш от книгите ми.

Съвсем се обърках. В онези дни Назъм Хикмет все още беше забранен, а баща ми ме насърчаваше да го прочета.

В края на разговора ни се роди новата Пирайе – младо момиче, което бе окуражено от историята на името си, но не знаеше нищо за своята съименничка.

И това не бе всичко: като ме пренесе в розово-червената Земя на поезията на Назъм Хикмет, баща ми подготви почвата за левите убеждения, които щяха да оформят характера ми в по-късните ми години.

В часовете по литература в гимназията с нетърпение очаквах да ми върнат съчиненията, които, независимо от темата, винаги засягаха въпросите за свободата и равенството в цветист надут стил, който не владеех.

И всеки път превръщах страха, че ще ме повикат за наказание, в приятното чувство, че съм „непризната героиня“... Странно, безумно удоволствие ми доставяше тази мисъл.

Всичко започна от онзи разговор!

Любима моя,

Дванайсета година копнея,

дванайсета година.

Сърцето гори, ще се пръсне.

Казвам „теб“ и си спомням Истанбул,

„Истанбул“ – и спомням си теб.

Ти си прекрасна, също като града ми,

моят град – опечален като теб.

Назъм Хикмет зад решетките. Пирайе отвън, но пленничка на Назим и на любовта си. Чакала го цели дванайсет години, сякаш се надявала да бъде достойна за стиховете на любов и копнеж, които ? бил посветил…

Пирайе била червенокоса.

Колко пъти се улавях, че ми се искаше и аз да имам червена коса...

Докато четях и се загубвах в текста, идентификацията ми с Пирайе се приближаваше към ръба на опасното.

Вече знаех коя е следващата роля, в която ще се въплътя на личната си сцена. Щях да играя съпругата на Назъм Хикмет, неговата Пирайе...

Но кой щеше да ми партнира? Каква глупава мисъл: все пак имах самия Назъм...

Беше пролет, любов моя, пролет

и щастието се таеше

в земята, във въздуха, във водата, любов моя.

Всичко ни чакаше,

всичко беше готово.

Всичко бе там.

Дори най-скъпите ми хора не забелязваха приливите и отливите в мен.

Намеренията на майка ми да направлява бъдещето ми естествено бяха обречени да останат отвъд стените на вътрешния ми свят.

Макар че връзката ? с баща ми не бе основана на страстна любов, нямаше съмнение, че помежду им съществуваха привързаност, уважение и топлина, които бяха достатъчни, за да ги сгряват много години. Очевидно майка ми предполагаше, че ще се задоволя със същото.

– Пред теб се разкрива нова страница. Ние сме отворени към модерните идеи. Разбира се, ти сама ще избереш спътника си в живота. Най-добрият съветник ще бъде интелигентността ти. В университета ще попаднеш в съвсем различна среда. В библиотеката, в стола, докато учиш и разговаряш с приятели... Може да се запознаеш с някого, с когото да се разбираш. И ако този човек е приемлив за семейството ни и за нашия начин на живот, защо не?

Бракът на по-голямата ми сестра, който родителите ми не одобряваха, и превръщането ? в уморена домакиня с две деца бяха уплашили майка ми. Но аз бях в самото начало на пътя си и не смятах да се вслушвам в нещо, което ме ограничава.

Погледнах майка си право в очите, докато тя очакваше положителния ми отговор – успокояващ знак на съгласие.

– Но имам много условия – заявих. – Този човек трябва да пише стихове за мен! Трябва да изразява чувствата си ясно в строфи.

– Ти, лудо момиче! – засмя се майка ми, без да подозира, че това, което бе сметнала за шега, бе проникнало във всяка клетка на тялото ми...