Семейни връзки

1.

Сет Адамс напусна апартамента на Ани Фъргюсън в Уест Вилидж в слънчевия септемврийски следобед. Беше хубав мъж, забавен и интелигентен. Срещаше се с Ани от два месеца. Запознаха се на Четвърти юли на пикник в Хамптън. Бързо намериха общ език, тъй като и двамата силно се интересуваха и вълнуваха от кариерата си. Преди две години Сет се беше дипломирал в бизнес факултета на „Харвард“ и сега се издигаше стремглаво нагоре в инвестиционна банка на Уолстрийт. Ани бе завършила архитектура в „Колумбия“ преди шест месеца и сега се радваше на първата си работа в престижна архитектурна фирма. Мечтата й се беше сбъднала. Хубавите младежи веднага се забелязаха един друг сред множеството празнуващи и се харесаха от пръв поглед. Прекараха великолепно лято и вече обсъждаха как през зимата ще наемат вила в ски курорт заедно с някои от приятелите си. Бяха влюбени и ги очакваше чудесно бъдеще.

Ани се забавляваше прекрасно: уикенди със Сет, бурен секс, щастливи мигове на малката красива яхта, която той току-що си бе купил. Сякаш разполагаше с всичко – нов мъж, нов дом, първата голяма стъпка в кариерата, за която се бе трудила усърдно. Чувстваше се като галеница на съдбата – двайсет и шест годишна, висока, руса, красива. Усмивката й можеше да разтопи и лед, а поводите да се усмихва бяха безброй. Напоследък животът й поднасяше всичко, за което бе мечтала.

Помоли Сет да си тръгне в неделния следобед след поредния идеален уикенд на яхтата му, защото я чакаше доста работа. Налагаше й се да отдели още известно време за първия си голям проект, който щеше да представи на срещата с клиентите утре. Знаеше, че трябва да им вземе акъла. Плановете, върху които работеше, бяха винаги изпипани, а прекият й шеф уважаваше идеите й и й даваше възможности да се прояви. Ани тъкмо бе седнала до чертожната си маса, когато мобифонът й звънна. Вероятно бе Сет, макар да бе напуснал апартамента й само преди пет минути. Понякога й се обаждаше още преди да се е прибрал вкъщи само за да й каже колко силно му липсва вече.

Взе телефона с усмивка, но номерът на екранчето беше на сестра й Джейн, десет години по-голяма от нея. Двете се обичаха силно, Джейн дори влезе в ролята на майка след смъртта на родителите им, тогава Ани бе само на осемнайсет. Джейн бе щастливо омъжена, живееше в Гринич, Кънектикът, и имаше три прекрасни деца. Сестрите изглеждаха почти като близначки въпреки разликата във възрастта. Джейн очакваше с нетърпение да се запознае със Сет. Надяваше се, че и Ани ще намери чудесен мъж като собствения й съпруг Бил и ще създаде щастливо семейство някой ден. Джейн и Бил Маршал бяха женени от четиринайсет години, но все още се държаха като през медения си месец. Затова Ани си мечтаеше един ден да има живот като техния, но засега се бе съсредоточила върху кариерата си, макар през последните два месеца да се разсейваше заради Сет. Искаше да стане прочут архитект и бе твърдо решена да осъществи желанието си.

– Там ли е той? – попита Джейн заговорнически и по-малката й сестра се разсмя.

Джейн работеше на свободна практика. Илюстрираше детски книжки и бе изключително добра художничка, но винаги се бе интересувала повече от съпруга и децата си, отколкото от кариерата си. Бил беше собственик на малко, но уважавано издателство. Бяха прекарали последните дни в Мартас Винярд, където зазимиха вилата и се насладиха на романтичен уикенд далеч от трите си деца.

– Тъкмо си тръгна – отговори Ани.

– Защо толкова рано? – разочаровано въздъхна Джейн.

– Ами трябва да работя. Утре ме чака сериозна презентация пред важен клиент и искам да огледам още веднъж плановете.

– Добро дете – похвали я Джейн, която се гордееше безкрайно с малката си сестра. – Ще се приберем след два-три часа. В момента се готвим за тръгване. Бил проверява самолета. Изкарахме великолепен уикенд. Направо ми беше неприятно да зазимя вилата.

Бил и Джейн обичаха Винярд, а също и децата им. Купиха къщата, когато се роди Лизи, най-голямата им дъщеря. Тя вече бе на дванайсет години и бе одрала кожата на майка си. Осемгодишният Тед приличаше на баща си. Имаше същия лек характер и мила усмивка. Докато най-малката им дъщеря Кейт сякаш бе от друга планета. На петгодишна възраст вече имаше мнение по всеки въпрос, беше изключително умна и безстрашна. Древна душа в детско тяло. Бе особено привързана към леля си Ани и казваше, че е най-добрата й приятелка.

– Как е времето в Ню Йорк? – попита Джейн небрежно.

Беше сезонът на ураганите, но времето в Мартас Винярд бе великолепно.

– Слънчево и горещо, но прогнозата е, че довечера ще има буря, макар да не личи по нищо – отговори Ани.

– Тук също се очаква буря. Вятърът се усили преди около час, но засега не е кой знае какво. Бил иска да се приберем преди бурята да се разрази.

Бил вече й махаше от самолета. Джейн грабна чашата си с кафе и тръгна към него, докато довършваше разговора си с Ани.

– Ще ти звънна, когато се приберем. Не се преуморявай. Обичам те. Защо не доведеш Сет на вечеря следващия уикенд?

– Ще се опитам, но може да ми се наложи да работя. Зависи как ще мине срещата утре. Аз също те обичам. Звънни ми по-късно.

Ани затвори телефона и се върна към работата си. Разтвори плановете и се вгледа в тях внимателно. Реши, че може да нанесе няколко дребни поправки. Беше перфекционистка и искаше всичко на следващия ден да мине безукорно. Бавно започна да нанася промените, които бе обмислила през уикенда.

Джейн се настани в самолета, който бе гордостта и радостта на съпруга й. Бил бе служил като пилот на млади години и любовта към летенето му бе останала. Сегашният му самолет бе най-големият досега. „Чесна Чансълър 411“ с места за осем души. Беше идеален за тях, трите им деца и гувернантката Магдалена, която понякога вземаха в Мартас Винярд с тях. Оставаха места за двама приятели или за купчините куфари и пазарски чанти, които Джейн вечно влачеше между Гринич и вилата. Самолетът бе лукс, но бе най-любимата вещ на Бил и означаваше за него повече дори от къщата им. Джейн винаги се чувстваше в пълна безопасност, когато съпругът й управляваше самолета.

– Настани си хубавото задниче на седалката – ухили се Бил. – Наближава буря и искам да се приберем, преди да се разрази.

Небето вече притъмняваше, а вятърът развяваше дългата руса коса на Джейн. Тя скочи в самолета и седна, а Бил се наведе и я целуна, после се съсредоточи върху контролното табло. Сложи си слушалките и заговори с кулата. Джейн извади списание от чантата си. Обичаше клюкарските списания и винаги беше информирана за романтичните увлечения или разводите на прочути актриси, после ги обсъждаше с Ани сякаш знаменитостите бяха техни приятелки. Бил обичаше да се шегува с нея по този повод.

Излетяха в силния вятър и Бил бързо се издигна до височината, определена от кулата. Щяха да кацнат на летището в Уестчестър след около час. Полетът бе лек, Бил просто трябваше да внимава в натоварения трафик около Бостън. Той от време на време си бъбреше весело с кулата и постоянно се усмихваше на жена си. Романтичният им уикенд бе минал великолепно. Макар да обичаше децата си безумно, много се радваше на откраднатите моменти насаме с жена си.

– Ани май гледа сериозно на новия си приятел – съобщи му Джейн и той се засмя.

– Няма да се успокоиш, докато не я омъжиш – отбеляза Бил, тъй като познаваше жена си добре. – Тя е още дете, а и тъкмо започна първата си работа.

– Аз бях на двайсет и две, когато се омъжих за теб – напомни му Джейн. – А Ани е на двайсет и шест.

– Но ти не гледаше на кариерата си толкова сериозно. Дай й шанс да се развие. Все още не е стара мома.

Пък и едва ли щеше да остане неомъжена. Беше твърде красива и мъжете вечно я преследваха. Но амбицията й бе да се утвърди като архитект, преди да се омъжи, а това звучеше разумно на Бил. Ани обичаше племенниците си силно, но още не бе готова да има собствени деца.

Небето притъмня силно. Самолетът се раздруса, летяха точно срещу бурята. Джейн не каза нищо на мъжа си, защото не обичаше да го безпокои, докато управлява машината. Загледа се през прозореца, а после отвори списанието си и отпи глътка кафе. След миг обаче самолетът подскочи отново и кафето се изля в скута й.

– Какво беше това? – извика тя.

– Бурята започва – отговори Бил, приковал очи в таблото.

Веднага съобщи на кулата, че са попаднали в силно турбулентна зона, и получи разрешение да се спусне по-ниско. Огромен самолет летеше вляво от тях. Вероятно пристигаше от Европа и щеше да се приземи на „Кенеди“ или „Лоугън“.

Самолетът им продължи да се друса дори на новата височина, а след минути положението се влоши – светкавици прорязаха небето.

– Не трябва ли да се приземим? – попита Джейн.

– Не, всичко е наред – усмихна й се Бил успокоително.

Заваля силен дъжд. Вече летяха над крайбрежието на Кънектикът. Бил се извърна да й каже нещо, но в същия миг експлозия разтърси левия им двигател. Самолетът се наклони на една страна и Бил се съсредоточи върху уредите.

– Мамка му, какво беше това? – дрезгаво прошепна Джейн.

Подобно нещо не се бе случвало никога преди, но повече я изплаши напрегнатото лице на съпруга й.

– Не знам. Може да е изтичане на гориво. Не съм сигурен – отговори Бил лаконично и стисна челюсти.

Бореше се да овладее самолета, но губеха височина бързо, а двигателят гореше. Той насочи машината надолу и затърси чисто място, където да се приземят. Джейн не проговори. Просто седеше и гледаше как мъжът й се мъчеше да се справи, но не успяваше. Носеха се надолу стремглаво. Бил съобщи на контролната кула къде се намират.

– Падаме, а лявото ни крило гори – изрече той с равен глас, а Джейн се протегна и погали ръката му.

Бил не отдръпна ръце от уредите, само обърна глава, срещна очите й, прошепна й, че я обича. Това бяха последните му думи. Чесната се удари в земята и избухна в огнена топка.

Мобифонът на Ани звънна тъкмо когато изтриваше последната поправка, която бе нанесла в плановете. Промяната не й хареса и сега внимателно възстановяваше първоначалния вариант. Беше дълбоко съсредоточена и едва погледна към телефона. Може би беше Джейн. Явно се бяха прибрали у дома. Ани се зачуди дали да отговори, тъй като не искаше да нарушава ритъма на работата си, а сестра й със сигурност щеше да иска да си побъбрят. Опита да не обръща внимание на звъненето, но то упорито продължи, така че накрая се предаде.

– Мога ли да ти звънна по-късно? – попита бързо, но от другата страна я заля буен поток от испански.

Позна гласа. Беше Магдалена, салвадорката, която се грижеше за децата на Джейн и Бил. Направо беше изпаднала в истерия. И друг път й се беше обаждала. Правеше го, когато сестра й и Бил не си бяха у дома, а някое от децата бе пострадало. Но сега Ани знаеше, че Джейн ще се прибере след минути, ако вече не бе на прага. Не можа да разбере и дума от истеричното дрънкане на испански.

– Те са на път за вкъщи – опита се да я успокои.

Обикновено Магдалена й се обаждаше, когато Тед бе паднал от дърво или стълба, или си бе ударил главата някъде. Той обичаше да лудува и често пострадваше при инциденти. Момиченцата бяха по-кротки. Лизи бе вече голяма, а Кейт предпочиташе разговорите пред физическите натоварвания и много внимаваше да не се нарани.

– Говорих с Джейн преди два часа – повтори опи­та си да я успокои Ани. – Ще се приберат у дома всеки момент.

След тези думи Магдалена я заля с нов порой на испански. Гласът й пресекваше като че ли плачеше и единствената дума, която Ани разбра, бе „ла полисия“. Полицията.

– Какво за полицията? Децата добре ли са?

Може би пък някое от децата се бе наранило сериозно този път. Досега злополуките бяха, общо взето, незначителни, с изключение на деня, когато Тед падна от едно дърво и си счупи крака. Но това се случи в Мартас Винярд и родителите му бяха до него.

– Обясни ми на английски – настоя Ани. – Какво се случи? Кой пострада?

– Сестра ти... полицията се обади... самолет...

Все едно някой я изстреля с оръдие и тя увисна във въздуха. Зави й се свят.

– Какво казаха? – едва успя да изрече. – Какво е станало? Какво казаха полицаите?

Всъщност крещеше на Магдалена, но не се чуваше. Гувернантката хлипаше жално.

– Кажи ми, по дяволите! – извика Ани.

Жената се опита да й обясни на английски.

– Не знам... нещо е станало... обадих се на мобифона й и тя не отговори... казват... казват... самолетът се подпалил... обадиха се от полицията в Ню Лондон.

– Ще ти звънна след минута – каза Ани и затвори.

Намери номера на полицията в Ню Лондон, от там я препратиха към друг телефон. Някакъв глас я попита коя е и след като се представи, от другата страна на линията настъпи мълчание.

– Наблизо ли сте? – най-после попита гласът.

– Не, не съм наблизо – отговори Ани, разкъсвана между порива си да заплаче и желанието си да закрещи на непознатата жена.

Нещо ужасно се бе случило. Ани се молеше Джейн и Бил да са само ранени.

– Намирам се в Ню Йорк – обясни тя. – Какво е станало със самолета?

Даде им номерата на самолета на Бил и след миг чу друг глас по телефона. Мъжът се представи като капитан и й разказа това, което Ани не искаше да чуе. Че самолетът се взривил при удара в земята и нямало оцелели. После я попита дали знае кой е бил в самолета.

– Сестра ми и съпругът й – прошепна Ани, вторачена в празното пространство.

Не, това не бе истина. Не бе възможно. Но се бе случило. Нямаше представа какво повече да каже, затова благодари на капитана и затвори. После грабна чантата си и изскочи от апартамента, без дори да загаси лампите.

По-късно не можеше да си спомни как се бе качила в колата си и как бе стигнала до Гринич в проливния дъжд. Нямаше абсолютно никакъв спомен. Обещаната буря се бе разразила в Ню Йорк. Ани остави колата си на частния път в Гринич и прогизна до кости, докато стигне до къщата. Магдалена плачеше в кухнята. Децата бяха на горния етаж, гледаха телевизия и чакаха родителите им да се приберат. А когато чуха затръшването на вратата, се втурнаха надолу да посрещнат майка си и баща си. Но вместо тях видяха Ани с прилепнала към главата мокра коса и обляно в сълзи лице.

– Къде са мама и татко? – попита Тед объркано, а Лизи се вторачи в леля си с широко отворени очи.

В мига, когато я видя насред хола, момичето осъз­на какво бе станало и вдигна ръка към устата си.

– Мама и татко... – прошепна Лизи ужасено, а Ани кимна, втурна се към децата и ги прегърна.

Те се притиснаха в нея, треперейки. Тя бе спасителната им лодка в бурното море. И в този миг Ани осъзна, че сега трите деца бяха нейни.