Царството

Манастирът Литанг,

джунглата Пемако, Тибет

1.

Никой не знаеше името на мъжа. Беше стигнал пред манастирските порти, провесен върху гърба на мулето, а краката и ръцете му бяха завързани под корема. С него нямаше никого.

В продължение на три дни дъждовете бяха заливали джунглата, преобразявайки я в блестящ жив океан, който отколе се опитваше да се плисне над манастирските стени. Великанска гъсеница се къдреше по клона на едно дърво, а дългите ? два и половина сантиметра бодили се вдигаха и спускаха, сякаш гребеше напред. Нещо се движеше в дълбините на джунглата. Но леките шумове, звуците на твар, която пълзи, влачи се през храсталаците, бяха заглушавани от упоритото барабанене на дъжда. Дори виковете на паяковите маймуни се носеха призрачни и далечни, задушавани от силата на водата.

В централния двор на манастира Дорген Трунгпа, млад послушник, разплискваше водата. Игуменът го беше помолил да иде до селото. Подгизналата роба се лепеше по крайниците му, докато тичаше. Дъждът не му пречеше дори когато босите му крака потъваха дълбоко в калта.

Въпреки че беше млад и силен, този ден Дорген Трунгпа стигна с тичане само до манастирските порти. Там видя човека върху мулето и ужасът го прикова на място. Никога преди това не беше виждал бял човек. За младия монах бледнината на неговата кожа беше достатъчно странна, но тази алабастрова обвивка беше покрита с огромни пиявици. Няколко мига Дорген Трунгпа остана застинал в неразбиране, без да знае какво да прави. След това, с блъскащо сърце и изпълнен с лоши предчувствия, бавно се приближи към чужденеца.

Първата му мисъл беше, че човекът трябва да е мъртъв, толкова восъчна бе кожата му, а и кръв покриваше ръцете и парцаливите му дрехи. Въжето се беше впило дълбоко в китките и глезените. Лицето му гледаше към корема на мулето, но Дорген Трунгпа не посмя да повдигне главата на мъжа. Представи си очите му, как са се вторачили невиждащи, а пиявиците продължават да смучат от мъртвата му кожа.

Дорген Трунгпа започна бавно да отстъпва от белия, сякаш някое рязко движение би могло да го обезпокои, а когато се отдалечи на известно разстояние, се обърна. После хукна, зяпнал с уста от страх, и не погледна настрани, докато не стигна обратно в наводнения двор.

Един мъж, каза той на своите другари монаси. Мъж с кожа като алабастър. Един страшен човек, пиявици смучат от него, а той е завързан за муле, елате бързо. И двама монаси го последваха, клатейки глави, като мърмореха, че това ще донесе само злини.

В изплашено мълчание, докато дъждът плискаше по тънките им роби, мъжете се мъчеха с тялото, след като срязаха въжетата, за да го свалят от мулето. Малка подгизнала платнена торба беше преметната през дясното рамо на чужденеца, закачена здраво под дясната му мишница. Изглежда това беше единственото негово притежание.

Дори сега Дорген Трунгпа продължаваше да смята, че носят труп, защото никой човек не можеше да бъде толкова восъчно блед и ужасяващ, но въпреки това жив. Монасите се мъчеха нагоре по коларския път с тежкия си товар, пързаляха се в калта, а потта им се смесваше с дъждовните капки.

В двора го сложиха да легне върху камъните. Някъде над покривите из древния манастирски комплекс започна да бие камбана с неясен атонален звук, сякаш звънеше под водата. В този момент далечна гръмотевица се затъркаля над планините.

Тримата монаси внимателно се заеха да късат пиявиците от бузите на мъжа, оставяйки петна по пепелявата му кожа. Дорген Трунгпа опипа вътрешността на устата му и извади ръката си, стиснала едно подуто чудовище. С нарастващо възмущение той го запрати в локвата, където то започна бясно да се гърчи.

В този момент от вратата към залата за молитви се показа игуменът. Старшият лама на Пемако беше почитан от монасите човек. На седемдесет години, той беше слаб като от недохранване, но въпреки това пламтеше от енергия. Когато чуха стъпките му да се приближават през двора, младите монаси прекъснаха работата си и оставиха отпуснатото тяло да се плъзне върху каменните плочи на двора.

В лявата си ръка игуменът държеше броеница. Трак-трак, туп-туп, шумът от зърната ? беше постоянен, макар и приглушен от дъжда. Зад него крачеше тревожен човек с къса черна коса – заместник-игуменът. Двамата лами се спряха до съсипаното тяло, после клекнаха до него. С върховете на пръстите заместникът попипа шията за някакви признаци на пулс. Секунда по-късно вдиг-на поглед към монасите и промълви една-едничка дума:

– Лекар.

Щом го чу, един от монасите на секундата хукна и бързо изчезна през ниската врата в далечната стена. Трак-трак, туп-туп, не млъкваха зърната от броеницата на игумена, докато се беше надвесил над мъжа, търсейки по лицето му някакви белези. С мазолестите си пръсти заместникът вдигна капака на торбичката и издърпа съдържанието: лула, малко опиум, една охлузена книга с черна подвързия, написана на непознат език. Двамата лами огледаха предметите озадачено, след това ги върнаха в торбата и наместиха подгизналия капак отново на мястото му. За миг игуменът задържа ръката си над сърцето на мъжа, сякаш се опитваше така да измъкне неговата тайна.

Първи заговори заместникът. Той доближи устата си до ухото на игумена, така че никой от младите монаси да не може да чува. Гласът му потреперваше, докато шепнеше:

– Неговите шерпи трябва да са го изоставили пред портата, когато е хванал треска... Той е пред прага на смъртта...

Погледна надолу към белия човек и каза сякаш на себе си:

– Най-важното, как бял човек е пътувал из Пемако? И защо?

Когато игуменът заговори, неговият глас беше тънък и примирен:

– Този човек носи мрачна поличба. Неговото идване предвещава края на нашия манастир. Когато настъпи нощта, аз ще съм мъртъв, а нашите порти разбити.

Дъждът блъскаше по каменните плочи на двора и се изливаше от покритите с керемиди покриви на древните каменни постройки. В този миг се показа младият монах с лекаря, който коленичи пред чужденеца и започна да преглежда отпуснатото му тяло. По лицето на игумена се стичаше вода, но неговите непремигващи очи не показваха ни най-малък признак на страх или тревога.

– Ужасно зло идва откъм гората...

– Но какво можем да направим ние? – попита заместникът с дрезгав изплашен шепот. Той гледаше с ужас чужденеца. Игуменът се протегна и докосна рамото му.

– Не се страхувай. Дяволите, които идват, са само сенки, изпратени, за да те объркат. Тръгни веднага за Пещерата на магьосниците. Ако те преследват, влез в мрежата от тунели и върви в Агарти. Седем дена не се връщай тук. Вземи всички с теб, включително чужденеца. Трябва да се грижим за този човек, който е намерил пътя до нашата врата, и да го предпазваме от опасност.

По лицето на заместник-игумена се изписа дълбока загриженост:

– Но щом той е предвестник на злото, ние сигурно не бива да си имаме работа с него?

– Не, това е в противоречие с обетите на нашия орден. За него трябва да се полагат грижи. Той трябва да дойде с вас. Аз ще остана тук. Силите на мрака трябва да бъдат посрещнати със състрадание. Докато чужденецът е жив, той е наша отговорност. Накарай лекаря да направи всичко възможно. Тръгни веднага през задния вход към джунглата. Трябва да тръгнеш веднага.

Игуменът погледна за последен път чужденеца. Облечен в дрипи и хлъзгав от дъжда, той приличаше на претърпял корабокрушение моряк, запратен върху самотен камък. Игуменът изпита дълбоко съчувствие към този човек, прекършен от джунглата и мрака, който е открил там. Той кимна леко на своя заместник, който продължаваше да е пепеляво блед и да се колебае. След това игуменът се обърна и бавно се отдалечи, прегърбен заради силата на бурята.

В сумрака на молитвената зала зърната на игуменовата броеница се премятаха, трак-трак, туп-туп. Той бавно влезе в древното помещение. Пред каменната статуя на светия Миларепа, основателя на този орден, той седна в позата на лотоса и започна да пее за съчувствие към душите на онези, които сигурно, както нощта следва деня, идваха да го унищожат.