Дяволската колония

Наши дни

18 май, 13:32

Скалистите планини, Юта

1.

Изглеждаше като входа към Ада.

Стояха на ръба на дълбока, тънеща в сенки бездна. Трябваха им осем часа да се изкатерят от мъничкото градче Рузвелт до това затънтено място високо в Скалистите планини.

– Сигурен ли си, че е тук? – попита Трент Уайлдър.

Чарли Рийд извади телефона си, направи справка с джипиеса и погледна индианската карта, нарисувана върху еленова кожа и съхранявана в прозрачен найлонов плик с цип.

– Мисля, че да. Според картата на дъното на тази клисура трябва да има поток. Входът на пещерата би трябвало да е там, където потокът завива на север.

Трент потръпна и изтупа снега от косата си. Макар в ниското цели пълчища диви цветя да приветстваха пристигащата пролет, тук горе все още властваше зимата. Въздухът си оставаше смразяващ и околните върхове бяха покрити със снежна глазура. На всичкото отгоре небето сякаш се спускаше през целия ден и вече започваше да прехвърча сняг.

Трент се загледа в тясната долина. Сякаш нямаше дъно. Някъде далеч долу от морето мъгла се издигаше борова гора. Отвесни скали се спускаха от всички страни. Макар да беше приготвил въжета и алпинистко оборудване, все се беше надявал, че няма да има нужда от тях.

Но всъщност не това го притесняваше.

– Може би не бива да слизаме – рече той.

Чарли го изгледа с повдигната вежда.

– След като се катерихме цял ден?

– Ами проклятието? Ами ако дядо ти...

Чарли махна пренебрежително с ръка.

– Старецът е с единия крак в гроба, а главата му е пълна с пейот. – Тупна го по рамото. – Така че недей да пълниш гащите. В пещерата сигурно има само върхове на стрели и счупени грънци. Може да намерим и някой кокал, ако имаме късмет. Да вървим.

На Трент не му оставаше друго освен да тръгне след Чарли по тясната пътека надолу. Гледаше намръщено гърба на аленото яке на приятеля си с двете нарисувани пера – символа на университета на Юта. Самият той още носеше якето с пантерата на гимназията в Рузвелт. Двамата бяха първи приятели още от началното училище, но напоследък пътищата им се бяха разделили: Чарли тъкмо беше завършил първата си година в колежа, а Трент беше започнал работа в автосервиза на баща си. През лятото пък Чарли щеше да ходи на някакъв стаж в резервата Юинта.

Приятелят му беше изгряваща звезда и на Трент скоро щеше да му е нужен телескоп, за да може да я наблюдава от мъничкия Рузвелт. Но нима това бе нещо ново? Чарли винаги го беше засенчвал. Разбира се, не помагаше особено и фактът, че приятелят му беше наполовина юта и бе наследил тена и дългата черна коса на предците си. Рижавата къса коса на Трент и пълчищата лунички по носа и бузите завинаги му бяха отредили ролята на поддръжник на Чарли на училищните партита.

Макар и да не го бяха споменавали, сякаш и двамата знаеха, че приятелството им е на път да приключи, след като станат зрели мъже. Затова, подобно на някакъв ритуал при преминаване в друг статус, се бяха съгласили да предприемат това последно приключение – търсенето на свещената за племената юта пещера.

Според Чарли само шепа от племенните старейшини изобщо бяха чували за гробището високо в Юинта. На онези, които знаеха, им бе забранено да говорят. Единствената причина Чарли да знае бе, че дядо му прекалено много обичаше бърбъна. Чарли се съмняваше, че старецът изобщо си спомня, че му е показвал старата карта върху еленова кожа, скрита в кухия рог на бизон.

Трент чу за първи път за пещерата в прогимназията, докато с Чарли се бяха заврели в една малка двуместна палатка. Осветил лицето си отдолу за по-драматичен ефект, приятелят му бе разказал историята.

– Дядо казва, че Великият дух все още обитава пещерата. И пази огромното съкровище на народа ни.

– Какво съкровище? – попита Трент със съмнение. По онова време изпитваше по-голям интерес към броя на „Плейбой“, който бе открил в шкафа на баща си. Списанието си беше достатъчно сериозно съкровище.

– Не знам. – Чарли сви рамене. – Но било прокълнато.

– Как така прокълнато?

Приятелят му премести фенерчето по-близо до брадичката си и изви мефистофелски вежди.

– Дядо казва, че който нахълта в пещерата на Великия дух, никога не излиза от нея.

– Това пък защо?

– Защото ако излезе, ще настъпи краят на света.

Точно тогава старият пес на Трент нададе оглушителен вой, от който и двамата подскочиха. След това се смяха и разговаряха до малките часове. Накрая Чарли определи разказа на дядо си като суеверна измишльотина. Като модерен индианец той, естествено, отхвърляше подобни глупости.

Въпреки това Чарли накара Трент да се закълне да пази тайна и отказа да го заведе на отбелязаното на картата място. До днес.

– Тук долу е по-топло – каза Чарли.

Трент протегна ръка с дланта нагоре. Приятелят му беше прав. Снеговалежът се бе засилил и снежинките бяха по-тежки, но докато се спускаха, въздухът бе станал по-топъл и се долавяше смътната миризма на развалени яйца. По едно време снегът се превърна в ситен дъжд. Трент избърса длан в панталоните си и си даде сметка, че мъглата, която бяха видели на дъното на клисурата, всъщност е пара.