Момчетата на Ананси

ПЪРВА ГЛАВА,

КОЯТО КАСАЕ НАЙ-ВЕЧЕ ИМЕНА И РОДНИНСКИ ОТНОШЕНИЯ

Започнало се, като при повечето неща, с песен.

В началото било словото, както знаем, а словата дошли с мелодия. Така бил създаден светът, така се разделила бездната, така се появило всичко – земите, звездите и мечтите, малките богове и животинките.

Били изпети.

Големите зверове били изпети след като Певецът приключил с планетите, хълмовете, дърветата, океаните и по-малките твари. Изпети били също канарите, които бележат границата на мирозданието, ловните полета и мракът.

Песните останали. Те са си такива – държеливи. Подходящата песен може да превърне император в посмешище, може да свали династии. Случва се песен да издържи дълго след като събитията и хората в нея са станали на прах, преродили са се в легенда, а после са изчезнали съвсем. Това е силата на песните.

С песните могат да се правят и други неща. Те създават светове, пресъздават миналото, но не само. Бащата на Дебелия Чарли Нанси например прибягваше до тях, за да си подсигури някоя и друга – според надеждите и очакванията му – чудесна вечер в града.

Преди бащата на Дебелия Чарли да влезе в бара, барманът беше дълбоко убеден, че цялата тази измишльотина с караоке-вечерта ще се провали с гръм и трясък. После обаче дребното старче влезе напето и мина покрай масата на блондинките с пресни слънчеви изгаряния и туристически усмивки, които седяха току до малката импровизирана сцена в ъгъла. Кимна им, дори наклони в поздрав шапката си – защото той носеше шапка, зелено бомбе в отлично състояние, плюс лимоненожълти ръкавици – и спря пред масата им. Те взеха да се кискат.

– Забавлявате ли се, дами? – попита старчето.

Те продължиха да се кискат и отвърнаха, че се чувстват чудесно, благодаря, и че са тук на почивка. Той им каза, че след малко щели да се почувстват още по-добре, само да почакали мъничко и щели да видят.

Беше по-стар от тях, много по-стар, но пък беше истински чаровник, долетял сякаш от древни времена, когато добрите маниери и кавалерските жестове са стрували нещо. Барманът се поотпусна. С такъв клиент в бара вечерта щеше да е хубава.

Пяха караоке. Танцуваха. Старчето излезе на малката сцена да пее, не веднъж при това, а два пъти. Имаше хубав глас и великолепна усмивка, а когато танцуваше, краката му сякаш не докосваха пода. Когато излезе на сцената първия път, изпя „Какво ново, котарано?“ Когато излезе да пее втория път, съсипа живота на Дебелия Чарли.

Дебелия Чарли беше дебел само четири-пет години, от малко преди да стане на десет – когато майка му обяви пред света, че с едно нещо е приключила веднъж и завинаги (а ако въпросният господин имал възражения, можел да си ги завре където слънце не огрява) и това е бракът ? с дъртия пръч, за когото направила непростимата грешка да се омъжи и когото щяла да напусне още на заранта и да се махне където ? видят очите, а той хич да не тръгвал след нея, ако му е мил животът, – до четиринайсетата си година, когато поизрасна и взе да спортува по малко. Дебелия Чарли не беше дебел. В интерес на истината, дори пухкав не беше, само заоблен едва доловимо по контура. Ала прякорът Дебелия Чарли му се лепна като дъвка за подметката на гуменка. Представяше се като „Чарлз“ или, като стана на двайсет, като „Чаз“, или, черно на бяло, като „Ч. Нанси“, но полза никаква – прякорът се влачеше дебнешком подире му, промъкваше се в новите участъци на живота му, както хлебарките щурмуват цепнатините и света зад хладилника в новата кухня, тъй че, харесва му или не – а на него не му харесваше, – той така и си остана Дебелия Чарли.

Наясно бе, че нищо не може да направи по въпроса, защото беше получил прякора от баща си, а когато баща му дадеше име на някое нещо, то се циментираше за вечни времена.

Имаше едно куче, живееше в къщата през улицата във Флорида, където беше израснал Дебелия Чарли. Кафяв боксер с дълги крака, заострени уши и муцуна, която свидетелстваше по неоспорим начин, че в невръстна възраст палето е имало силен челен сблъсък със стена. Главата си държеше изправена, отрязаната опашка – вирната. С други думи, беше несъмнен аристократ в света на кучетата. Участвало бе в не една и две кучешки изложби. Имаше награди за Най-добър в породата си, за Най-добър в класа си и дори една за Най-добър в изложбата. Та това куче се подвизаваше под името Камбъловия Макинрори Арбътнот Седми, а собствениците му, в пристъп на фамилиарност, понякога го наричаха Кай. Това продължи до деня, когато бащата на Дебелия Чарли, отпуснал снага в олющената люлка на верандата и отпиващ доволно бира, спря погледа си върху кучето, което търчеше напред-назад в двора на съседите и влачеше повода си по протежение на верига, опъната между една палма и един от стълбовете на оградата.

– Глей к’во тъпо куче – каза бащата на Дебелия Чарли. – Като онзи, приятеля на Патока Доналд. Хей, Гуфи!

И лауреатът на множество първи награди изведнъж изгуби почва под краката си, промени се. Ако питаха Дебелия Чарли, в онзи момент той сякаш изведнъж видя кучето през очите на баща си, видя го и си помисли – ами да, това куче всъщност е адски тъпо. Толкова тъпо, че чак вдлъбнато.

Скоро прякорът се разпространи по цялата улица. Собствениците на Камбъловия Макинрори Арбътнот Седми дадоха отпор, но със същия успех можеха да дадат отпор на ураган. Случваше се хора, които за пръв път стъпваха на тяхната улица, да потупат по главата гордия някога боксер и да кажат: „Здрасти, Гуфи. Как я караш, момче?“ Скоро след това собствениците му спряха да го водят на кучешки изложби. Сърце не им даваше. „Това куче прилича на Гуфи“ – казваха съдиите.

Измислеше ли баща му име на някое нещо, името оставаше. Просто така стояха нещата.

И това съвсем не беше най-лошото нещо, с което можеше да се похвали бащата на Дебелия Чарли.