Крит, Гърция

На туристите, чакащи пред хотел „Кносос“, им се стори, че автобусът се появи от нищото. Дъждът се лееше като из вед-ро и барабанеше силно по покрива на рецепцията. Огромният кръгъл фонтан в двора приличаше на грамаден бръмбар, полетял към тях през дъждовните капки.

Групата нададе радостни възгласи. Автобусът закъсняваше, а им оставаше по-малко от час, за да стигнат до летището, което се намираше почти на трийсет километ-

ра от хотела. Пътниците заеха местата си за минути, след като прибраха надлежно багажа си. Докато вратите се затваряха със съскане, шофьорът извика нещо на един от хотелските служители. Захапал ръчно свита цигара, той нави голямото кормило и насочи превозното средство към планинския път.

В автобуса миришеше лошо – на пот, влажни дрехи и на цигари. Усещаше се и някаква животинска миризма на страх. Пътят от хотела към летището се виеше опасно, правеше остри завои и беше осеян с дупки и кърпежи. През дъждовните завеси се виждаха само безд-ни. Пропастта отдясно беше едва на метър от пътя и се спускаше отвесно в нищото.

Но шофьорът не се боеше. Взимаше завоите с увереността на човек, който е минавал хиляди пъти по този маршрут и познава всяка издатина и неравност.

Навън падаше мрак. Беше неестествено тъмно. Буреносни облаци скриваха последните лъчи на слънцето.

Шофьорът изруга и измърмори гневно под нос. Автобусът занесе, гумите изсвистяха и отстрани се вдигна водна стена. Една жена изпищя. Шофьорът умело завъртя волана, като кръстосваше ръце върху него, отби вдясно и спря на сантиметри от пропастта. Отляво се промуши малко бяло рено с включени на дълги светлини фарове. Мина почти по ръба на бездната и ускори.

Автобусът бе затънал. Шофьорът включи двигателя, премести тежкия скоростен лост и върна автобуса обрат-

но в средата на шосето. След следващия завой пътят се стес-

ни. Вляво се виждаха светлинките на село, а в дефилето се бяха сгушили бели къщи. Гледката беше замъглена от проливния дъжд. Успоредните жълти лъчи на предните фарове танцуваха в мрака. Шофьорът натисна газта. Километражът показа 90 километра. Каменната стена отдясно прелетя покрай прозорците, окъпана в сиво.

Правият участък продължи още половин километър, а след това шосето изви рязко надясно. Оттам нататък серия остри завои водеха към къс тунел под скалата. От другата му страна следваше дълъг полегат склон, който водеше към магистралата и летището.

Километражът показа 100 километра. Пътниците нервно се спогледаха. Възрастен мъж понечи да стане, за да говори с шофьора, но жена му го дръпна да седне.

– Не ставай глупав – сопна му се тя. – Само ще го ядосаш.

Иззад завоя на трийсетина метра напред се появиха светлините на лека кола.

Шофьорът на автобуса веднага разбра, че не може да направи нищо. Натисна спирачките, но те не зацепиха. Превозното средство почти не намали скоростта си. Шофьорът натисна спирачките по-силно, макар да знаеше, че така автобусът ще занесе и ще катастрофира.

Предната лява гума удари изпъкнал участък на асфалта. Шофьорът се опита да изправи автобуса, но превъртя кормилото прекалено и отиде много надясно. Външното огледало за обратно виждане се разби в скалата. В тясната пролука между канарата и автобуса полетяха парчета стъкло и пластмаса. Рикоширал метален болт влетя през прозореца и се заби в окото на пътничката от място 23Б – млада жена на меден месец. Прониза мозъка ?, излезе близо до дясното ? ухо и изкара през дупката парче от черепа ?.

Шофьорът се паникьоса и скочи върху спирачката. Задната част на автобуса почти се отдели от пътя. Предното окачване изтрака и бронята задра в асфалта. Автобусът се плъзна по мокрия път и задницата занесе. Отстрани се вдигна висока водна стена и автобусът се заби в идващата отсреща кола. Автомобилът се преметна и почти се разпадна, когато се приземи. Шасито се отдели, смачка се в скалата и отскочи към пропастта.

Автобусът продължи да се пързаля по пътя и предницата му се удари в един голям камък. Откърти парче скала с големината на топка за боулинг и то прелетя през предното стъкло, обезглави шофьора и размаза черепа му в металната преграда зад седалката. Прозорците се счупиха и пътниците се запремятаха като дрехи в сушилня. Въздухът се изпълни с хрущене на метал и писъци.

Тресящият се автобус отскочи от скалата и се завъртя. Удари се в една канара, полегна настрана и се претърколи в пропастта.

Четирите хеликоптера бяха със затъмнени прозорци и возеха по един пътник. Летяха ниско над океана на десет минути един от друг. Всеки пасажер бе посрещнат като важна персона – с шампанско и хапки. Но преди да се качат, им бе обяснено, че пътуването им ще бъде възможно само ако подпишат договор, който ги задължава по международното право да не говорят и пишат за това, което ще видят този ден. Любопитството им надделя.

Пред всеки хеликоптер чакаше черна кола със затъмнени стъкла, в която бе отведен пътникът.

Колите пристигаха на десетминутни интервали и влизаха в хангар без прозорци. Там всеки гост бе посрещнат от официално лице и въоръжен охранител. Минаха през метален детектор, а след това бяха отведени в комфортна стая, но пак без прозорци. Там имаше машина за кафе, сандвичи и торта. Покрай трите стени бяха наредени меки дивани, а в средата на помещението имаше ниска масичка, върху която бяха пръснати лъскави списания.

Трийсет минути след пристигането на първия гост, дойдоха и останалите трима. Появиха се двама мъже, облечени с разкопчани на шията ризи. Те се здрависаха с четиримата посетители и ги поведоха към по-малко помещение, което приличаше на колежански кабинет за семинари. Придружителите си тръгнаха, без да кажат и дума.

Първа база, Тинтара

Двайсет и четири часа светът гледаше картини от катастрофата на туристичес-ки автобус, увиснал над пропаст в Крит. Показваха спасителите, които правеха всичко по силите си, за да извадят пътниците от него. И Марк Харисън не правеше изключение. Като милиони други хора по света, и той бе залепнал за телевизионния екран. Но за разлика от останалите, можеше да помогне… почти.

Автобусът бе заседнал на издатина на десет метра под пътя, а под него се спускаше пропаст.

Пътниците се бяха преместили в задната част, за да не тежат напред и да не прекатурят превозното средство. Мъртвите бяха положени на пътеката, а ранените лежаха на задните седалки. Шепа оцелели бяха успели да се измъкнат през счупените прозорци и да пропълзят по скалата, откъдето бяха извозени с хеликоптери.

Спасителните екипи опитаха всичко, но беше невъзможно да се влезе в автобуса, без да се наруши нестабилният му баланс. Военни вертолети спуснаха гигантска метална резачка, с която да се разреже автобусът, но операцията за малко да завърши трагично, защото превозното средство силно се разлюля. След това спасителите се оттеглиха, за да измислят нов план.

Вятърът се усилваше и в доскоро ясното небе се разразяваше буря. Хеликоптерите бяха приземени. В последен отчаян опит група алпинисти се спуснаха по скалата с намерението да подсилят стабилността на автобуса, като го вържат с въжета от двете страни. Другият край на въжетата бе прикачен към тежка машина на шосето, която трябваше да издърпа останките.

Докато целият свят следеше развитието на ситуацията, небето стана мрачно. Дъждът се превърна в гръмотевична буря, която потопи всичко във вода. Зловеща лимоненожълта мълния освети сцената и силният вятър започна да клати автобуса.

Харисън видя как първите двама спасители стигнаха до превозното средство. Единият пристъпваше внимателно по тясна скална издатина, стиснал метално въже в ръката си. Падна нова мълния, която бе привлечена от въжето, и милиони волта ток преминаха през тялото на спасителя. Той падна от шест метра височина, а откъснатата му ръка още стискаше металното въже.

Стотици милиони зрители по целия свят затаиха дъх. Такова нещо не бяха виждали, откакто два самолета се бяха забили в кулите близнаци в Ню Йорк.

Харисън беше сам в огромната стая. Седеше на ръба на бюрото си. Чувстваше как сърцето му препуска. Без да се усеща, чоплеше кожичките около нокътя на дес-ния си палец.

Звънна телефон и той се обърна, за да го вдигне.

– Всички са тук, господине – каза глас в слушалката. – Стая 17.

Харисън върна слушалката на мястото ? и се обърна към екрана точно когато автобусът се заклати и се плъзна в пропастта.

Извънредна ситуация