Петата поправка

1.

Госпожа Пеня впери очи в мен, събра умолително длани и въпреки че едва говореше английски, ме погледна в очите и каза:

– Моля, господин Мики, ще помогнеш?

Погледнах Рохас, който седеше обърнат към нас на предната седалка, макар че нямах нужда от превод. После преместих очи над рамото ? към дома, който тя отчаяно искаше да запази – избеляла розова къща с гол двор, ограден с телена мрежа. Графити покриваха бетонното стъпало на входната площадка, напълно неразгадаеми освен числото 13. Това не беше адрес. А клетва за вярност.

Погледнах я отново. Четирийсет и пет годишна, привлекателна, макар и позахабена. Самотна майка на три момчета. Не беше плащала ипотеката си от девет месеца. Сега банката обявяваше ипотеката за просрочена и искаше да продаде къщата.

Търгът трябваше да се проведе след три дни. Нищо че имотът струваше малко и че се намираше в гангстерски квартал в южната част на Лос Анджелис. Някой щеше да го купи и госпожа Пеня щеше да стане наемателка вместо собственица – естествено, ако новият собственик не я изгонеше. Години наред беше разчитала на закрилата на Флоренция 13. Но времената се бяха променили. Вече не можеш помогне никоя банда. Имаше нужда от адвокат. От мен.

– Кажи ?, че ще направя всичко възможно – отвърнах. – Почти съм сигурен, че ще успея да спра търга и да оспоря законността на просрочването. Това поне ще забави нещата. Ще ни даде време да разработим дългосрочен план. Може би даже да ? помогнем да си стъпи на краката.

Кимнах и зачаках Рохас да преведе. Използвах го за шофьор и преводач, откакто бях купил рекламния пакет на испаноезичните радиостанции.

Усетих, че джиесемът в джоба ми вибрира. Горната част на бедрото ми разчете сигнала като есемес, а не като телефонно обаждане – то вибрира по-дълго. Не му обърнах внимание. Когато Рохас млъкна, продължих, преди госпожа Пеня да успее да отговори:

– Но тя трябва да разбере, че това не е решение на проблемите ?. Мога да забавя нещата и да преговаряме с банката. Обаче не гарантирам, че няма да изгуби къщата. Всъщност вече я е изгубила. Аз ще ? я върна, но после пак ще трябва да си реши проблема с банката.

Рохас преведе, като ръкомахаше на места, на които аз не бях правил никакви жестове. Истината беше, че госпожа Пеня накрая вероятно щеше да загуби къщата. Беше само въпрос на това докъде иска да стигна. Личният банкрут щеше да прибави още една година към оспорването на просрочената ипотека. Но това решение можеше да почака.

– А сега ? кажи, че трябва да ми плаща за работата. Дай ? графика. Хиляда в аванс и месечната тарифа.

– Колко на месец и докога?

Отново погледнах към къщата. Госпожа Пеня ме бе поканила вътре, но аз предпочитах да се срещнем в колата, брониран линкълн „Таун Кар“. Купих го на старо от вдовицата на убита мутра от картела Синалоа. Вратите бяха бронирани, а стъклата – от трипластово ламинирано стъкло. За разлика от прозорците на розовата къща на госпожа Пеня. Бях си взел поука от историята на мутрата от Синалоа: не излизай от колата си, ако не е наложително.

Госпожа Пеня вече ми беше обяснила, че спрените преди девет месеца вноски по ипотеката възлизат на седемстотин долара месечно. Докато работех по случая, тя пак нямаше да ги плаща. Щеше да получи отсрочка, докато аз се оправям с банката, така че тук можеха да се спечелят пари.

– Нека са двеста и петдесет месечно. Ще ? дам отбивка. Гледай да проумее, че сключва договор и не може да закъснява с вноските. Приемаме кредитна карта, ако има карта с нещо в нея. Само внимавай да важи поне до две хиляди и дванайсета.

Рохас преведе – с нови жестове и много повече думи, отколкото бях използвал. Междувременно аз извадих джиесема си. Есемесът беше от Лорна Тейлър.

ОБАДИ МИ СЕ ВЕДНАГА.

Щях да ? позвъня след разговора с клиентката. В типичната адвокатска кантора има офис мениджър и рецепционистка. Само че моят офис се намираше на задната седалка на линкълна, затова Лорна движеше деловите въпроси и отговаряше на телефона в апартамента си в Западен Холивуд, където живееше заедно с главния ми следовател.

Майка ми е родена в Мексико и разбирах родния език на госпожа Пеня по-добре, отколкото показвах. Затова разбрах отговора ? – поне смисъла – обаче оставих Рохас да ми преведе. Тя казваше, че ще отиде в къщата и ще донесе хилядата долара аванс, и обещаваше надлежно да прави месечните вноски. На мене, не на банката. Пресметнах, че ако успея да удължа оставането ? в къщата с една година, печалбата ми ще е четири бона. Не беше зле за толкова работа. Сигурно повече изобщо нямаше да се срещнем с нея. Щях да заведа дело и да оспоря обявяването на ипотеката за просрочена, после щях да протакам. Имаше голяма вероятност даже да не се появя в съда. Младата ми сътрудничка щеше да върши подготвителната работа. Госпожа Пеня щеше да е доволна, аз също. Накрая обаче чукчето щеше да удари. Винаги става така.

Реших, че случаят е лесен, въпреки че госпожа Пеня нямаше да е от клиентите, които вдъхват съчувствие. Повечето ми клиенти спират вноските си в банката, след като си изгубят работата или се разболеят тежко. Госпожа Пеня беше спряла, когато тримата ? синове влезли в затвора за продажба на наркотици и тя изведнъж се лишила от седмичната им финансова подкрепа. Тази история нямаше да се посрещне с добро око. Но банката ? бе изиграла мръсен номер. Бях прегледал досието ? на лаптопа си. Имаше си всичко необходимо: документи, че са ? връчвани призовки за дължимите вноски, а после и за обявяването на ипотеката за просрочена. Само че госпожа Пеня казваше, че изобщо не е получила тези призовки. И аз ? вярвах. В този квартал призовкарите не са желани гости. Подозирах, че призовките са се озовавали в боклука и призовкарят просто е излъгал, че ги е връчил. Ако успеех да го докажа, можех да я отърва от банката с лоста, който щеше да ми даде това.

Ето до какво щеше да се свежда защитата ми. Бедната жена изобщо не е била известена в каква беда се намира. Банката се е възползвала от това и е обявила ипотеката за просрочена, без да ? даде възможност да внесе дължимите суми, и съдът трябваше да я укори за това.

– Добре, уговорихме се – заключих. – Кажи ? да донесе парите, докато отпечатвам договора и квитанцията. Ще започнем още днес.

Усмихнах се и кимнах на госпожа Пеня. Рохас преведе и изскочи от линкълна, за да заобиколи и да ? отвори вратата.

Щом жената слезе, отворих образеца за договор на испански в лаптопа си и въведох съответните имена и цифри. Пратих го на принтера, инсталиран върху платформата с електроника на предната дясна седалка. Продължих с квитанцията за средствата, които щяха да бъдат внесени във фирмената ми сметка. Всичко трябва да е на чисто. Винаги. Това е най-добрият начин да си нямам проблеми с Калифорнийската адвокатска колегия. Може и да имам бронирана кола, обаче най-много ме е страх от колегията.

Течеше тежка година за адвокатската кантора „Майкъл Холър и сие“. Икономическата криза отнемаше препитанието на адвокатите специалисти по наказателно право. В Лос Анджелис престъпността си съществува при всякакви икономически условия. Обаче платежоспособните клиенти бяха малко и само от време на време. Като че ли никой нямаше пари за адвокат. В резултат Бюрото за служебна защита се пръскаше по шевовете от дела и клиенти, а хората като мен умираха от гладна смърт.

Имах разходи и четиринайсетгодишна дъщеря в частно училище – и тя, щом станеше дума за колежи, винаги споменаваше Университета на Южна Калифорния. Трябваше да направя нещо и затова предприех стъпка, каквато по-рано бях смятал за немислима. Заех се с гражданско право. Единствената развиваща се индустрия в юридическия бранш беше защитата при обявяване на просрочени ипотеки. Посетих няколко юридически семинара, набрах скорост и започнах да пускам реклами на два езика. Отворих няколко уебсайта и започнах да купувам списъци на делата за просрочени ипотеки от съдебната канцелария. Така си осигурих госпожа Пеня за клиентка. С писмо. Името ? фигурираше в списъка и аз ? пратих писмо – на испански, – в което ? предлагах услугите си. Според нея това било първото съобщение, че ипотеката ? е обявена за просрочена.