Черното слънце

Пролог

Берингово море, ноември 2012

Петнайсетметровият траулер „Орловска звезда“ пореше ледените полярни води и стелещата се мъгла, която сякаш нямаше край. Морето беше необикновено спокойно и почти нямаше вятър, но навън температурата бе минус десет градуса и водата беше съвсем малко над точката на замръзване, тъй че времето не можеше да се нарече меко.

Александър Петров стоеше на руля в мрачната рубка. Обветреното му лице, бръснатата му глава и стиснатите му зъби говореха за бреме, което широките му плещи едва носеха. Той се взираше в тъмата пред кораба, заслушан в буботенето на тежкия дизелов двигател и редките приглушени сблъсъци на лед с корпуса.

Засега ледът се носеше по вълните на късове, през които траулерът спокойно минаваше на среден ход. Ала по това време на годината бързо се образуваше паков лед, който се разширяваше на юг като епидемия – там, където само допреди час е имало само открито море.

Петров управляваше кораба колкото с помощта на зрението си, толкова и интуитивно. Беше наясно с опасността: ако скоро не стигнеха до по-топли води, щяха да попаднат в капан и тънкият корпус щеше да бъде смазан много преди някой да се отзове на сигнала им за помощ.

Но пък може би заслужаваха тъкмо такава участ заради онова, което се опитваха да направят.

Когато в рубката отекна поредният глух сблъсък, зад Петров се разнесе глас:

– Става по-плътен. Трябва да увеличим скоростта.

Петров се обърна към дъното на тъмното помещение. Оттам го гледаше набит мъж. Василий, руснак от смесен европейски и азиатски произход, посредникът в тяхната нечиста сделка, пазителят на необичайния им човешки товар.

Въпреки студа по горната устна на Василий лъщеше пот. Ако Петров не се лъжеше, в главата на Василий се водеше битка между алчност и страх, между съвсем близката перспектива за богатство, която щеше да преобрази живота му, и ужасната смърт в смазващата прегръдка на леда.

– Какво всъщност те тревожи, Василий?

– Че сме се изгубили – откровено отвърна Василий и хвърли поглед към оголената платка на навигационната система.

Джипиесът им бе излязъл от строя преди осем часа – дисплеят просто угасна и кожухът се подпали сред дъжд от искри. Петров го огледа, но веднага видя, че уредът не подлежи на поправка. В продължение на около час се ориентира по звездите, ала мъглата се сгъсти и сега трябваше да разчита единствено на корабния компас.

– Преди да постъпя във флота бях риболовец. Баща ми ме е учил да управлявам кораб – успокои го Петров. – Знам си работата.

Василий се приближи към него и прошепна:

– Екипажът се страхува. Говорят, че плаването ни било прокълнато.

– Прокълнато ли?

– В протока ни следваха косатки – поясни Василий. – И всяка сутрин виждаме акули. Прекалено много са за тия северни води.

Наистина изглеждаше странно. Като че ли морските хищници ги следяха, чакаха храна за вечно гладните си стомаси. Все пак Петров се надяваше, че това е просто съвпадение.

– Почти съмна – смени темата той. – Ще имаме само няколко часа светлина, не повече, но би трябвало да са достатъчно. Мъглата ще се вдигне и ще се придвижим по-бързо.

Думите му целяха да успокоят страховете на Василий, но още щом ги изрече, отново се блъснаха в леден блок и по десния борд отекна глухо стържене. Дори само звукът показваше, че ледът е по-плътен и тежък, отколкото досега.

Петров намали скоростта на пет възела. Това бе капанът, който се бе надявал да избегнат. По-плътният лед означаваше по-ниска скорост и съответно повече време, през което ледът да покрие водите пред тях.

Той включи прожекторите, ала мъглата погълна лъчите, отрази ги и заслепи и двамата. Петров отново ги изключи и каза:

– Трябва ни наблюдател.

Преди да успее да повика екипажа, носът се блъсна в нещо, рязко се издигна и корабът спря. Петров сложи дроселите на стоп. Сякаш се бяха ударили в суша.

Възцари се пълна тишина. Той зачака. Накрая траулерът се раздвижи, малко по малко се плъзна назад и носът се изравни. Петров облекчено си пое дъх. Ала не смееше да докосне дроселите.

– Не можем да спрем тук – каза Василий.

Един от екипажа подаде глава в рубката.

– Имаме пробойна, капитане. В предния край на десния борд.

– Голяма ли е? – попита Петров.

– Мисля, че мога да я затворя. Но няма да е лесно.

– Събуди другите – нареди капитанът. – Облечете хидрокостюмите и направете каквото можете.

Това беше само предпазна мярка и блъф, който трябваше да успокои страховете им. Дори с костюми нямаше да издържат дълго във водата.

Петров се обърна към Василий.

– Дай ми ключа.

– Няма – възпротиви се агентът.

– Ти ли ще го изведеш, ако се наложи да напуснем кораба?

Василий се поколеба, после бръкна под пуловера си и свали ключа от врата си.

Капитанът го грабна от ръката му и излезе от рубката.

Мъглата се стелеше във въздуха и режеше лицето му като късчета стъкло. Не се усещаше дори лек повей и сега, когато двигателите не работеха, цареше пълна тишина.

Петров се огледа. Дебел пласт скреж покриваше палубата, от мостика, стълбата и парапетите висяха остри като ками шушулки. Ледът обгръщаше всяка повърхност, всяко въже, всеки сантиметър от траулера.

Корабът изглеждаше мъртъв.

След малко дойде Василий, опакован от глава до пети. Не си беше облякъл хидрокостюма този глупак.

– Защо спря?

– За да не разбием корпуса.

– Не можем да останем тук.

Естествено, че не можеха, но и не биваше да рискуват да плават в мрака. Мъглата скриваше всички опасности и нетърпението щеше да ги погуби. Ала явно имаха известен късмет. Слаб ветрец раздвижи въздуха и мъглата започна да се вдига. А и видимостта се увеличаваше с приближаващото разсъмване. Толкова на север слънцето никога не се издигаше над хоризонта, ала скоро щеше да стане светло и Петров се надяваше, че ще намерят път на юг.

И все пак имаше нещо нередно. Небето пред него беше най-мрачно, а трябваше да е тъкмо обратното. Навярно някаква илюзия заради мъглата, реши той, ала слънцето сякаш изгряваше не откъдето трябва.

Преди да проумее какво става, нещо тежко блъсна кораба и го премести настрани.

– Какво беше това? – попита Василий.

Лекият удар можеше да е от айсберг, носен от течението. Но когато погледна през борда, Петров видя, че водата е абсолютно неподвижна и че ледът не помръдва.

– Александър – отново го повика Василий.

Без да му обръща внимание, капитанът тръгна към носа. Усилващият се вятър бързо разнасяше мъглата и на нейно място се появяваше невъобразима гледка: огромна бяла стена. Плътен лед, който се простираше до хоризонта и в двете посоки.

– Боже мой – промълви той.

Ледът изглеждаше непробиваем, но истината беше още по-ужасяваща. Бледото слънце най-после започваше да се издига към хоризонта – но не наляво пред тях, където би трябвало, а надясно зад кораба.

Грешката стана ясна дори за Василий.

– Сбъркал си пътя – извика той. – Цяла нощ сме плавали на север!

Петров беше смаян. В полярния кръг човек не бива да разчита на магнитен компас, но той не бе аматьор. И все пак някак си часове наред се бяха приближавали към опасността, към сгъстяващия се паков лед, вместо да плуват на юг.

– Как е възможно... – започна той.

– Глупак! – изруга Василий. – Водиш ни в ада!

Коленете на капитана за малко да се подгънат, но необходимостта от неотложно действие му помогна да се овладее. Той се обърна към кърмата. Ледът още не беше образувал масивен блок. Ако побързаха, можеха и да се спасят.

Петров мина светкавично покрай Василий, хвърли се към рубката и посегна към бравата. Преди да успее да отвори вратата, нещо отново се блъсна в кораба, този път рязко и още по-силно, и наклони корпуса най-малко под десет градуса.

– Пълен назад, пълен назад! – извика Петров. – Да се махаме оттук!

Двигателите забоботиха и „Звезда“ потегли назад, ала нов удар тласна носа надясно.

Петров отвори вратата, отиде при руля, избута стоящия там моряк и превключи от малък на среден ход.

– Нещо ни удря! – изкрещя морякът.

– Лед, носен от теченията – заяви капитанът, макар да бе обзет от странна увереност, че греши.

Ударът беше силен, целенасочен, умишлен. В главата му нахлуха мисли за косатки и акули.

Василий влезе в рубката и каза:

– Може да е подводница. Пратена от ФСС.

Петров си помисли за товара им и неговото значение. Агентите на ФСС, наследничката на някогашния КГБ, ги бяха преследвали седмици наред из Сибир. Несъмнено още ги търсеха, но чак пък подводница... и това блъскане?... Но пък имаше логика – определено нямаше да рискуват да потопят кораба с торпедо.

Завъртя руля и обърна кораба на деветдесет градуса, после натисна дроселите напред. Траулерът си запробива път през леда към отворите черно море, където можеха да наберат скорост.

Стига да успееха да...

Корпусът се разтресе от нов удар и се наклони надясно. Носът се издигна и отново се спусна. Нямаше да издържат още дълго.

Петров даде пълен напред и металният корпус заскърца.

– Трябва да намалиш, капитане – каза морякът.

– Още една миля – отвърна Петров. – Тогава ще намалим.

Ала още преди да изрече последната дума ги разтърси съкрушителен удар отляво. Разнесе се ужасяващо стържене и зави сирена, съобщаваща за нахлуване на вода.

– Всички на палубата! – изрева Петров.

Морякът му отвърна нещо, но сирената го заглуши.

– Може би трябва да пратим SOS – обади се Василий.

Капитанът го погледна и отсече:

– Вече е късно.

– Акула! – извика някой от палубата.

Петров погледна през прозореца и видя тъмен силует, който пореше черната вода към тях. Акулата ги блъсна под ватерлинията.

Последва нов удар, по-силен и тежък – многократни глухи екоти като юмруци, удрящи по врата. Акулите се блъскаха в корпуса като живи торпеда.

– Какво става, по дяволите? – изкрещя Василий.

Петров не разбираше нищо. Никога не беше чувал за такова нещо. Какво ставаше?

Хвърли поглед към десния борд. Щяха да се ударят в леда.