Танц с дракони

Пролог

Човешка смрад изпълваше нощта.

Варгът, с изпъстрена от сянката сиво-кафява козина, спря под едно дърво и подуши. Въздишка на вятъра сред боровете донесе към него човешката воня, натрапваща се над по-смътните мириси на лисица и заек, на тюлен и елен, та и на вълк дори. И те бяха човешки миризми, знаеше варгът. Вмирисани стари кожи, зловоние на смърт и вкиснало, почти удавено под по-силната миризма на пушек, на кръв и гнило. Само човек смъкваше кожите от други зверове и носеше по себе си козината и космите им.

За разлика от вълците, варгите не се бояха от човеците. Омраза и глад се стегнаха на кълбо в корема му и той тихо изръмжа, в зов към едноокия си брат и малката си лукава сестра. Бягаше през дърветата, а спътниците му в глутницата го следваха неотлъчно по петите. Те също бяха уловили миризмата. Докато тичаше, виждаше и през техните очи и зърваше сам себе си напред. Дъхът на глутницата лъхаше топъл и бял от дългите сиви челюсти. Лед бе замръзнал между лапите им, корав като камък, но ловът вече почнал, плячката бе пред тях. „Плът – помисли варгът. – Месо“.

Човекът бе уязвимо същество. Голямо и силно, с добри и остри очи, ала с притъпено ухо и с глух за мирисите нос. Сърните, лосовете, че дори и зайците бяха по-бързи, а мечките и глиганите – по-свирепи в бой. Обаче в глутници хората бяха опасни. Щом се доближиха до плячката, варгът чу плач на кутре, пращене на заледилия се сняг под тромави човешки лапи, скърцане на твърди кожи и дрънчене на дълги сиви зъби, каквито носеха човеците.

„Мечове – изшепна глас в него. – Копия“.

Дърветата бяха пуснали ледени зъби, изпънати надолу от голите кафяви клони. Едноокият се вряза през шубраците и пръсна сняг. Глутницата го последва. Нагоре по хълма, надолу по другия склон, а после лесът се разтвори пред тях и разкри човеците. Едното същество бе женско. Увитото в козина вързопче, което притискаше до себе си, беше кутрето й. „Остави я за накрая – изшепна гласът, – мъжкарите са опасността“. Ревяха си един на друг, както правеха човеците, но варгът надушваше страха им. Един имаше дървен зъб, висок колкото него. Хвърли го, ала ръката му трепереше и зъбът излетя нависоко.

Глутницата връхлетя.

Едноокият му брат събори зъбохвъргача на гръб в снега и му разкъса гърлото. Сестра му се шмугна зад другия мъжкар и го нападна отзад. Така женската и кутрето й останаха за него.

Тя също имаше зъб, малък и направен от кост, но го пусна, щом челюстите на варга се стегнаха около крака й. Щом падна, обгърна с ръце вресливото си кутре. Под животинските кожи женската бе само кожа и кости, но бозките й бяха пълни с мляко. Най-сладко беше месото на кутрето. Вълкът запази най-добрите късове за брат си. Около труповете замръзналият сняг ставаше розов и червен, докато глутницата пируваше.

На левги оттам, в малка колиба със сламен покрив с дупка за дима и под от здраво утъпкана пръст, Варамир потрепери, закашля се и облиза устни. Очите му бяха зачервени, устните му напукани, гърлото му – пресъхнало и раздрано, ала вкусът на кръв и тлъстина изпълваше устата му, макар подутият му корем да ревеше за храна. „Детска плът – помисли, спомнил си за Бъмп. – Човешко месо“. Толкова ниско ли бе паднал, че да копнее за човешко месо? Можеше почти да чуе ръмженето на Хагон:

– Хора може да ядат плътта на зверове и зверове – плътта на хора, но човек, който яде плът на човек, е гнусна мерзост.

Мерзост. Открай време това бе любимата дума на Хагон. Мерзост, мерзост, мерзост. Да ядеш човешка плът беше мерзост, да се сношаваш като вълк с вълк беше мерзост, а да заграбиш тялото на друг човек бе най-голямата мерзост от всички. „Хагон беше слаб, плашеше го собствената му сила. Умря разплакан и сам, когато изтръгнах от него втория му живот“. Варамир лично бе изгълтал сърцето му. „На много и много ме научи, а последното, което научих от него, бе вкусът на човешка плът“.

Онова беше като вълк обаче. Никога не беше ял месото на хора с човешки зъби. Но нямаше да му се зловиди за пира на глутницата му. Вълците бяха също толкова прегладнели като него, мършави и изтръпнали от студ, и гладни, а плячката... „двама мъже и жена, жена с бебе, побягнали от поражение към смърт. Тъй или инак, скоро щяха да загинат от студ или от глад. Така бе по-добре, по-бързо. Милост“.

– Милост – промълви той на глас.

Гърлото му бе раздрано, но беше хубаво да чуе човешки глас, та дори и собствения си. Въздухът миришеше на плесен и влага, подът бе студен и твърд, а огънят даваше повече дим, отколкото топлина. Доближи се до пламъците, колкото посмя. Кашляше и трепереше, хълбокът му пулсираше от отворилата се рана. Кръв се бе просмукала до коленете в кожените му панталони и бе засъхнала на твърда кафява кора.

Трън го беше предупредила, че може да стане така.

– Заших я колкото можах – беше рекла, – ама трябва да почиваш и да я оставиш да зарасте, че плътта ще се разкъса и пак ще зейне.

Трън бе последната от спътниците му, жена на копието, корава като стар корен, цялата с брадавици, обрулена от вятъра и сбръчкана. Другите ги бяха оставили по пътя. Един по един изоставаха или драпаха напред, запътени към старите си селца или към Млечна вода, или Твърдината, или към самотната смърт в леса. Варамир не знаеше, а и му беше все едно. „Трябваше да взема някого от тях, докато имах възможност. Един от близнаците или едрия мъж с нашареното с белези лице, или червенокосия младок“. Беше го страх обаче. Някой от другите можеше да разбере какво става. После щяха да му се нахвърлят и да го убият. А и думите на Хагон го глождеха, тъй че бе пропуснал възможността.

След битката хиляди от тях се бяха тътрили през леса гладни, наплашени и бягащи от касапницата, развихрила се над тях при Вала. Някои бяха говорили за връщане в изоставените си домове, други – за втори щурм на портата, но повечето бяха объркани, без никаква представа накъде да тръгнат и какво да правят. Бяха избягали от враните в черните наметала и рицарите в сивата им стомана, но вече ги дебнеше още по-безмилостен враг. Ден след ден оставяха все повече трупове по пътя си. Някои умираха от глад, някои от студ или от болест. Други бяха избити от прежните си братя по оръжие, когато тръгнаха на юг с Манс Райдър, Краля отвъд Вала.

„Манс е паднал – казваха си един другиму оцелелите с отчаяни гласове, – Манс е пленен, Манс е мъртъв“.

– Харма е мъртва, а Манс е пленен, другите се разбягаха и ни оставиха – бе заявила Трън, докато шиеше раната му. – Тормунд, Ревливеца, Шестте кожи, всичките храбри щурмоваци. Къде са сега?

„Тя не ме познава – осъзна тогава Варамир. – А и защо?“ Без зверовете си не приличаше на велик мъж. „Бях Варамир Шестте кожи, който кършеше хляб с Манс Райдър“. Беше се нарекъл Варамир още на десет. „Име като за господар, име за песни, могъщо име и страховито“. А бе побягнал от враните като подплашен заек. Страшният лорд Варамир се бе оказал страхливец, но не можеше да понесе тя да узнае това, тъй че каза на жената на копието, че името му е Хагон. После се питаше защо точно това име бе дошло на езика му от всички, които можеше да си избере. „Изядох сърцето му и изпих кръвта му, а той все още ме терзае“.

Един ден, както бягаха, ги догони ездач, препуснал в галоп на мършав бял кон, и им ревна, че всички трябвало да тръгнат за Млечна вода, че Ревливеца събирал воини да прехвърлят Моста на черепите и да завземат Сенчестата кула. Мнозина го последваха, повечето – не. После някакъв мрачен воин в кожи и янтар минаваше от огнище на огнище и подканяше всички оцелели да се запътят на север и да намерят убежище в долината на Денн. Защо смяташе, че там ще са в безопасност, след като самите Денн бяха напуснали мястото, Варамир така и не разбра, но го последваха стотици. Други стотици тръгнаха подир горската вещица, получила видение за кораби, идещи да откарат свободния народ на юг.

– Морето трябва да потърсим! – викна Майка Къртица и следовниците й свърнаха на изток.

Варамир можеше да е сред тях, само да беше по-силен. Обаче морето беше сиво, студено и далечно и той знаеше, че така и няма да доживее да го види. Девет пъти беше умрял и издъхвал, но това сега щеше да е истинската му смърт. „Наметало от катерича кожа – спомни си. – Наръга ме с нож заради едно наметало от катерича кожа“.

Собственичката му бе мъртва, тилът й – размазан на червена каша, наръсена с парчета кост, но наметалото й изглеждаше топло и дебело. Валеше сняг, а Варамир бе изгубил наметалата си при Вала. Кожите му за спане и вълнените му долни дрехи, ботушите от овча кожа и обшитите с козина ръкавици, запасите му от медовина и скътана храна, кичурите коса, които взимаше от жените, с които спеше, даже златните гривни, които Манс му беше дал – всичко бе изгубено и захвърлено. „Изгарях и умирах, а после бягах, побъркан от болка и ужас“. Споменът все още го караше да се срамува, ала не беше сам. Други също бяха побягнали, стотици, хиляди. Битката бе изгубена. Рицарите бяха дошли, несъкрушими в стоманата си, и избиваха всеки, който останеше да се бие. Изборът бе да побегнеш или да умреш.

Не беше лесно да надпревариш смъртта обаче. Тъй че щом се натъкна на мъртвата в леса, Варамир коленичи да смъкне наметалото от нея и така и не видя момчето, когато изскочи от скривалището си да забие дългия нож в хълбока му и да изтръгне наметалото от стисналите го пръсти.

– Майка му – каза му Трън по-късно, след като момчето избяга. – Беше наметалото на майка му и като те видя да я крадеш...

– Тя беше мъртва – отвърна Варамир и изохка, щом костената й игла прониза плътта му. – Някой й беше разбил главата. Някоя врана.

– Не врана. Ония от Рогова стъпка, дето табаните им са като копита. Видях го. – Иглата й дръпна плътта и затвори раната на хълбока му. – Диваци, а кой е останал да ги усмири? – „Никой. Щом Манс е мъртъв, свободният народ е обречен“. Денн, великаните и Рогова стъпка, обитателите на пещери с наострените им зъби и хората от западния бряг с колесниците им от кост... всички те също бяха обречени. Дори враните. Те можеше и да не го знаят още, но и кучите синове с черните наметала щяха да погинат с останалите. Врагът идеше.

Грубият глас на Хагон отекна в главата му:

– Дванайсет смърти ще умреш, момче, и всяка една ще боли... ала щом дойде истинската смърт, пак ще живееш. Вторият живот е по-прост и по-сладък, викат.

Варамир Шестте кожи много скоро щеше да научи истината за това. Усещаше вкуса на истинската си смърт в лютивия дим, надвиснал във въздуха, усещаше я в жежкото под пръстите си, щом пъхнеше ръка под дрехите си да напипа раната. Мразът обаче също бе вътре в него, дълбоко в костите му. Този път студът щеше да го убие.

Последната му смърт беше от огън. „Изгорях“. Отпървом, в объркването си, бе помислил, че някой стрелец на Вала го е пронизал с огнена стрела... но огънят бе вътре в него, поглъщаше го. А болката...

Бе умрял девет пъти преди това. Веднъж бе умрял промушен от копие, веднъж от мечи зъби в гърлото му, а веднъж – окъпан в кръв, докато изтръгваше мъртвородено кутре. Първата си смърт умря едва на шест, когато брадвата на баща му разцепи черепа му. Дори онова не беше толкова мъчително като огъня във вътрешностите му, запращял по крилете му да го погълне. Когато се опита да излети от него, ужасът раздуха пламъците и ги разгоря още по-знойни. В един момент кръжеше над Вала и орловите му очи зърваха движенията на мъжете долу. После пламъците направиха сърцето му на черен въглен и отпратиха духа му с писък обратно в кожата му, и за малко той полудя. Дори само споменът стигаше да го накара да потръпне.

Забеляза, че огънят е загаснал.

Само сива и черна купчина овъглено дърво бе останала, с няколко въглена мъждукащи в пепелта. „Още има дим, трябва само дърво“. Стиснал зъби да надмогне студа, Варамир се добра до накършените клони, сбрани от Трън, преди да излезе на лов, и хвърли няколко съчки върху пепелта.

– Хвани се – изграчи. – Разпали се!

Задуха в жарта и зареди безмълвна молитва към безименните богове на дърво, на хълм и поле.

Боговете не отвърнаха. След малко димът също спря да се вдига. Малката колиба започна да изстива. Варамир нямаше кремък, нито прахан, нито огниво. Така и нямаше да успее да накара огъня да се разпали отново, не и сам.

– Трън – извика с хриплив, изтънял от болка глас. – Трън!

Брадичката й беше остра, а носът – сплескан и имаше бенка на едната буза, с четири тъмни косъма, израснали от нея. Грозно лице и сурово, и все пак бе готов толкова много да даде, само да я зърне на прага на колибата. „Трябваше да я взема, преди да тръгне“. От колко време я нямаше? Два дни? Три? Варамир не беше сигурен. В колибата бе тъмно, а той се беше унасял в сън и пробуждал, без да знае дали навън е ден, или е нощ.

– Почакай – беше му казала. – Ще се върна с храна.

И той като глупак чакаше и сънуваше Хагон, Бъмп и всички грехове, които бе извършил в дългия си живот, но дни и нощи бяха отминали, а Трън не се беше завърнала. „Няма да се върне“. Варамир се зачуди дали сам не се е издал. Можеше ли да е разбрала какво си мисли само като го е погледнала, или беше бълнувал в трескавия си сън?

„Мерзост“, чу да говори Хагон. Сякаш беше ей тук, в същата тая колиба.

– Тя е просто жена на копието – отвърна му Варамир. – Аз съм велик мъж. Аз съм Варамир, варгът, превъплъщенецът, и не е редно тя да живее, а аз да умра.

Никой не му отвърна. Нямаше кой. Трън си бе отишла. Изоставила го беше и тя, като всички други.

Собствената му майка също го бе изоставила. „Плака за Бъмп, но за мене така и не плака“. Заранта, когато баща му го измъкна от постелята да го заведе при Хагон, тя дори не го и погледна. Беше врещял и ритал, когато го повлякоха в леса, докато баща му не го зашлеви и не му каза да млъкне.

– Мястото ти е при твоя вид – само това рече, когато го хвърли в нозете на Хагон.

„Не грешеше – помисли Варамир и потръпна. – На много ме научи Хагон, че и отгоре. Научи ме как да ловя дивеч и риба, как да изкормя труп и да обезкостя риба, как да си намирам пътя из леса. И ме научи как да живея като варг, и на тайните на превъплъщенеца, макар дарбата ми да бе по-силна от неговата“.

Години по-късно се бе опитал да намери родителите си, да им каже, че техният Лъмп е станал великият Варамир Шестте кожи, ала и двамата бяха мъртви и изгорени. „Отиде си в дърветата и потоците, в камъните и земята си отиде. На пръст и пепел стана“. Това каза горската вещица на майка му в деня, в който Бъмп умря. Лъмп не искаше да е бучка спечена пръст. Момчето мечтаеше за ден, когато бардове ще пеят за подвизите му и красиви момичета ще го целуват. „Когато порасна, ще стана Кралят отвъд Вала“, беше си обещал Лъмп. Така и не стана, но се бе доближил. Варамир Шестте кожи бе име, вдъхващо страх у хората. В бой яздеше снежнобяла мечка, висока тринайсет стъпки, държеше обвързани към себе си три вълка и една скална котка и седеше от дясната страна на Манс Райдър. „Тъкмо Манс ме доведе тук. Не трябваше да го слушам. Трябваше да се шмугна в мечката си и да го разкъсам на парчета“.

Преди Манс Варамир Шестте кожи бе нещо като господар. Живееше сам в голяма къща от мъх, глина и окастрени дънери, която преди това беше на Хагон, а зверовете му прислужваха. Дузина села му плащаха дан в хляб, сол и сайдер, носеха му плодове и зеленчуци от градините си. Пожелаеше ли жена, пращаше скалната си котка да я издебне и на което и момиче да хвърлеше око, идваше покорно в постелята му. Варамир им даваше семето си, взимаше кичур от косата им, за да ги помни по него, и ги връщаше. От време на време по някой селски герой идваше с копие в ръка да убие човека звяр и да спаси сестра, любима или дъщеря. Тях той убиваше, но жените не нараняваше никога. Някои дори го благословиха с деца. „Дребосъци. Малки, слаби същества като Лъмп и нито едно с дарбата“.

Страхът го вдигна на крака. Зави му се свят. Стиснал хълбока си да запуши капещата от раната кръв, Варамир залитна към прага и дръпна опърпаната кожа. Озова се пред бяла стена. Сняг. Нищо чудно, че беше станало толкова тъмно и запушено вътре. Падналият сняг бе затрупал колибата.

Варамир натисна и снегът поддаде и се разсипа, още мек и мокър.

Нощта беше бяла като смърт. Тънки бледи облаци кръжаха в кротък танц покрай сребристата луна под хладния поглед на хиляди звезди. Видя гърбиците на други колиби под преспите сняг, а зад тях – бледата сянка на язово дърво, бронирано в лед. На юг и на изток хълмовете бяха необятна бяла пустош, по която не се движеше нищо, ако не се броеше навяваният от вятъра сняг.

– Трън – извика немощно Варамир, зачуден колко може да се е отдалечила. – Трън. Къде си?

Някъде отдалече му отвърна вълчи вой.

Варамир потръпна. Познаваше този вой толкова добре, колкото майката на Лъмп познаваше някога гласа му. Едноокия. Най-старият от тримата му, най-големият, най-свирепият. Крадливеца беше по-стегнат, по-бърз, по-млад, Хитрата – по-лукава, но и двамата имаха страх от Едноокия. Старият вълк беше неустрашим, неумолим и жесток.

Варамир бе изгубил власт над другите си зверове в агонията на орловата смърт. Скалната му котка побягна в леса, а снежната му мечка обърна ноктите си срещу хората наоколо – разкъса четирима мъже, преди да падне пронизана от копие. Щеше да убие и Варамир, ако я беше доближил. Мечката го мразеше, гневеше се всеки път, когато влезеше в кожата й или се качваше на гърба й.

Вълците му обаче...

„Моите братя. Глутницата ми“. Не една студена нощ беше спал с вълците си, косматите им тела около него да му пазят топло. „Когато умра, ще пируват с плътта ми и ще оставят само кокали да срещнат пролетното топене“. Мисълта бе странно утешителна. Вълците често му бяха носили храна, докато скитаха. Изглеждаше съвсем уместно и той да ги нахрани накрая. Като нищо можеше да започне втория си живот, разкъсвайки топлата мъртва плът на собствения си труп.

Псетата бяха най-лесните същества, с които да се обвържеш. Живееха толкова близо до хората, че бяха почти очовечени. Да се пъхнеш в кожата на псе бе като да обуеш стар ботуш, омекнал от носене. Както един ботуш е оформен да побере крак, така едно псе е оформено да приеме нашийник, макар и нашийник невидим за човешко око. Вълците бяха по-трудни. Човек можеше да се сприятели с вълк, дори да прекърши волята на вълк, но никой човек не можеше истински да опитоми вълк.

– Вълците и жените се свързват до живот – казваше Хагон. – Вземеш един и това е венчаване. Вълкът е част от теб от този ден насетне и ти си част от него. И двамата ще се промените.

Други зверове е най-добре да не закачаш, казваше му ловецът. Котките са суетни и жестоки, винаги готови да се обърнат срещу теб. Лосовете и сърните са плячка. Носи ли твърде дълго кожите им, и най-храбрият мъж става страхливец. Мечки, глигани, язовци, невестулки... Такива Хагон не понасяше.

– Някои кожи е най-добре никога да не носиш, момче. Няма да ти хареса това, в което ще се превърнеш. – Птиците бяха най-зле, ако го слушаше човек. – Хората не са създадени да напускат земята. Поживееш ли много дълго в облаците, никога вече няма да ти се доще да се върнеш долу. Дори в собствените си кожи седят отвеяни, зазяпани в проклетото синьо.

Не всички превъплъщенци изпитваха същото обаче. Веднъж, докато бе още на десет, Хагон го беше завел на едно тяхно сборище. Варгите бяха най-многобройните в тази компания, вълчите братя, но за момчето други се оказаха по-странни и по-обаятелни. Борок толкова много приличаше на глигана си, че само бивните му липсваха, Орелл си имаше своя орел, Бриар – нейната скална котка (още като ги видя, на Лъмп му се дощя да си има скална котка), жената коза Гризела...

Обаче никой от тях не бе толкова силен като Варамир Шестте кожи, нито дори като Хагон, висок, мрачен и с корави като камък длани. Ловецът умря разплакан, след като Варамир му взе Сива кожа, пропъди го, за да си присвои звяра. „Няма втори живот за тебе, старче“. Варамир Три кожи се наричаше тогава. Със Сива кожа станаха четири, макар че старият вълк беше немощен и почти беззъб и скоро последва Хагон в смъртта.

Варамир можеше да вземе всеки звяр, който поиска, да го подчини на волята си и да направи плътта му своя. Псе или вълк, мечка или язовец...

„Трън“, сети се той.

Хагон щеше да го нарече мерзост, най-черния грях от всички, но Хагон беше мъртъв, изяден и изгорен. Манс също щеше да го прокълне, но Манс беше убит или пленен. „Никой изобщо няма да разбере. Ще бъда Трън, жената на копието, а Варамир Шестте кожи ще е мъртъв“. Дарбата му вероятно щеше да загине с тялото му. Щеше да загуби вълците си и да преживее останалите си дни като мършава покрита с брадавици жена... но щеше да живее. „Ако се върне. Ако още съм достатъчно силен да я взема“.

Причерня му и падна на колене, ръцете му затънаха в снега. Почна да го тъпче в устата си, затърка го по брадата и напуканите си устни, загълта жадно. Водата беше толкова студена, че чак пареше, и той отново осъзна, че изгаря.

Стопеният сняг само усили глада му. За храна копнееше коремът му, не за вода. Снегът бе спрял, но вятърът се усили, изпълни въздуха с кристалчета и запердаши в лицето му. Варамир залиташе из преспите, а раната на хълбока му се отваряше и затваряше. Дъхът му излизаше на раздран бял облак.

Стигна до язовото дърво и намери паднал клон, достатъчно дълъг за патерица. Стисна го и закрета към най-близката колиба. Селяните все трябва да бяха забравили нещо... спаружени ябълки, гранясало сушено месо, каквото и да е, само да го опази жив, докато Трън се върне.

Почти беше стигнал, когато патерицата се прекърши под тежестта му и краката му поддадоха.

Колко дълго лежа, докато кръвта му багреше снега в червено, нямаше как да разбере. „Снегът ще ме погребе“. Щеше да е кротка смърт. „Казват, че ти става топло към края, топло и ти се спи“. Щеше да е добре да почувства отново топлина, макар да го натъжаваше мисълта, че никога вече няма да види зелените земи, топлите земи отвъд Вала, за които пееше Манс.

– Светът отвъд Вала не е за нашия вид – казваше Хагон. – Свободният народ се бои от превъплъщенците, но също тъй ни и зачита. На юг от Вала коленичещите ни гонят и колят като прасета.

„Ти ме предупреди – помисли Варамир, – но също така ми показа Източен страж“. Не можеше да е бил на повече от десет. Хагон размени десет наниза янтар и една шейна животински кожи за шест меха вино, буца сол и едно медно котле. Източен страж беше по-добро място за размяна от Черен замък. Там идваха корабите, натоварени със стоки от приказните отвъдморски земи. Враните знаеха Хагон като ловец и приятел на Нощния страж и ги радваше вестта, която носеше за живот отвъд техния Вал. Някои го знаеха и като превъплъщенец, но никой не говореше за това. Тъкмо там, на Източен крайморски страж, някогашното момче замечта за първи път за топлия юг.

Варамир усещаше как снежинките се стапят на челото му. „Не е толкова лошо като изгарянето. Нека заспя и да не се събудя изобщо повече, нека почне вторият ми живот“. Вълците му вече бяха близо. Усещаше ги. Щеше да остави зад себе си тази немощна плът и да се слее с тях, да ловува в нощта и да вие към луната. Варгът щеше да се превърне в истински вълк. „Кой обаче?“

Не и Хитрата. Хагон щеше да го нарече мерзост, но Варамир често се беше пъхал в кожата й, докато Едноокия я качваше. Обаче не искаше да прекара новия си живот като кучка, освен ако нямаше друг избор. Крадливеца може би щеше да го устрои по-добре, по-младият мъжкар... макар че Едноокия беше по-едър, по-неустрашим и тъкмо Едноокия качваше Хитрата всеки път, щом тя се разгонеше.

– Казват, че забравяш – каза му Хагон няколко седмици преди смъртта си. – Когато плътта на човек умре, духът му заживява в звяра, но всеки ден паметта му гасне и звярът става малко по-малко варг, малко повече вълк, докато от човека не остане нищо и само звярът остава.

Варамир знаеше, че това е самата истина. Когато завладя някогашната птица на Орелл, усети гнева на другия превъплъщенец от присъствието му. Орелл беше убит от враната ренегат Джон Сняг и омразата към убиеца му бе толкова силна, че самият Варамир се усети, че мрази момчето звяр. Беше разбрал какво представлява Сняг в мига, в който видя онова грамадно бяло вълчище да се прокрадва тихо край него. Един превъплъщенец винаги може да усети друг. „Манс трябваше да ми позволи да взема вълчището. Щеше да е втори живот, достоен за крал“. Можеше да го направи, не се съмняваше. Дарбата у Сняг беше силна, но младокът бе необучен, все още се бореше с естеството си, след като трябваше да ликува от него.

Ясно виждаше червените очи на язовото дърво, зяпнали към него от белия ствол. „Боговете ме преценяват“. Полазиха го тръпки. Беше вършил лоши неща, ужасни неща. Беше крал, убивал, изнасилвал. Беше ял човешка плът и бе лочил кръвта на издъхващи хора, бликнала червена и топла от разкъсаните им гърла. Дебнал беше врагове из леса, убивал ги беше, докато спят, с нокти беше изтръгвал червата им и ги беше пръскал по калната пръст. „Колко вкусно беше месото им“.

– Онова беше звярът, не аз – промълви с дрезгав шепот. – Беше дарбата, която ми дадохте.

Боговете не отвърнаха. Дъхът му увисна бял и мъглив във въздуха. Усещаше леда, стягащ се по брадата му. Варамир Шестте кожи затвори очи.

Засънува стар сън, за колиба край морето, три скимтящи псета и сълзи на жена.

„Бъмп. Тя плаче за Бъмп, но така и не плака за мен“.

Лъмп се беше родил месец преждевременно и боледуваше толкова често, че никой не очакваше да оживее. Майка му изчака да стане почти на четири, преди да му даде подходящо име, но дотогава бе станало много късно. Цялото село бе почнало да го нарича Лъмп, както го бе нарекла сестра му Меха, докато още беше в корема на мама. Меха бе дала името и на Бъмп, но малкото братче на Лъмп се беше родило в точното време, червено и здраво, и сучеше жадно от мамината гръд. Тя щеше да го нарече на тате. „Но той умря. Умря, когато беше на две, а аз бях на шест, три дни преди да ги навърши“.

– Малкият ти вече е с боговете – каза горската вещица на майка му, когато тя заплака. – Никога вече няма да го боли, никога няма да гладува, нито да плаче. Боговете го взеха в земята, в дърветата. Боговете са навсякъде около нас, в скали и потоци, в птици и зверове. Твоят Бъмп отиде да се слее с тях. Ще е светът и всичко, което е в него.

Думите на старицата се бяха врязали в Лъмп като нож. „Бъмп вижда. Гледа ме. Знае“. Лъмп не можеше да се скрие от него, не можеше да се пъхне зад полите на мама или да побегне с псетата и да се спаси от гнева на татко. Псетата. Рязана опашка, Душещия, Ръмжилото. „Добри псета бяха. Бяха ми приятели“.

Когато баща му завари псетата да душат около тялото на Бъмп, нямаше как да разбере кое от тях го е направило, тъй че вдигна брадвата си и срещу трите. Ръцете му трепереха толкова, че трябваха два удара, за да усмири Душещия, и четири, за да свали Ръмжилото. Миризмата на кръв надвисна тежко във въздуха и квиченето на умиращите псета беше ужасно, но Рязана опашка все пак дойде, когато баща му го повика. Беше най-старото куче и тренировката надмогна ужаса му. Докато Лъмп се пъхне в кожата му, беше много късно.

„Не, тате, моля те“, опита се да каже, но псетата не говореха човешка реч, тъй че излезе само жалко скимтене. Брадвата се вряза в черепа на старото псе, а момчето в колибата нададе писък. „Така разбраха“. Два дни по-късно баща му го завлече в горите. Носеше брадвата си, тъй че Лъмп си помисли, че е решил да го убие също като псетата. Но го даде на Хагон.

Варамир се събуди внезапно. Целият трепереше.

– Ставай – крещеше някакъв глас, – ставай, трябва да тръгваме. Те са стотици.

Снегът го беше загърнал с корава бяла завивка. „Толкова е студено“. Понечи да се раздвижи и откри, че ръката му е залепнала за земята. Остави парче кожа, щом я дръпна.

– Стани! – изкрещя тя отново. – Те идат!

Беше се върнала. Държеше го за раменете, разтърсваше го и крещеше в лицето му. Варамир надуши дъха й и усети топлината му по изтръпналите си от студа страни. „Сега – помисли. – Направи го сега или умри“.

Събра всичката сила, която все още бе в него, изскочи от кожата си и се натика в нея.

Трън изви гръб и запищя.

Мерзост. Тя ли беше това, или той, или Хагон? Така и не разбра. Старата му плът се свлече в снежната пряспа, щом пръстите й се отпуснаха. Жената на копието се загърчи бясно и запищя. Скалната му котка често се бореше диво с него, а бялата мечка почти се побъркваше в началото, блъскаше в дървета, скали и в пустия въздух, но това бе още по-лошо.

– Махай се, махай се! – чу как извика устата й.

Тялото й залитна, падна и се надигна отново, ръцете й махаха, краката й се мятаха в нелеп танц, докато духът му и нейният дух се бореха за плът­та. Тя засмука глътка леден въздух и Варамир за миг се опияни от вкуса и заликува от силата на това младо тяло, преди зъбите й да щракнат и да напълнят устата му с кръв. Тя вдигна ръце към лицето му. Той се опита да ги избута надолу, но ръцете не искаха да му се подчинят, а тя забиваше нокти в очите му. „Мерзост“, спомни си той, докато се давеше в кръв, болка и лудост. Когато понечи да изкрещи, тя изплю езика си.

Белият свят се завъртя и пропадна. За миг сякаш беше в язовото дърво, зяпнал през издълбани червени очи как един издъхващ мъж вяло се гърчи на земята, а една полудяла жена се лута сляпа и цялата в кръв под луната, как плаче с червени сълзи и раздира дрехите си. После двамата изчезнаха и той вече се извисяваше, стапяше се и духът му се понесе в студения вятър. Беше в снега и в облаците, беше лястовица, катерица, дъб. Рогат бухал прелетя тихо между дърветата, подгонил заек. Варамир беше в бухала, в заека, в дърветата. Дълбоко в замръзналата земя червеи ровеха слепешком в тъмното, а той беше и в тях. „Аз съм дървото и всичко, което е в него“, помисли ликуващо. Сто гарвана се понесоха във въздуха и заграчиха, щом го усетиха как премина през тях. Грамаден лос нададе тръбен рев и вся смут в присвилите се на гърба му деца. Заспало вълчище вдигна глава и изръмжа на пустия въздух. Преди сърцата им да забият отново, той вече ги беше подминал, за да подири своите, Едноокия, Хитрата и Крадливеца, да подири глутницата си. Вълците му щяха да го спасят.

Това бе последната му мисъл като човек.

Истинската смърт дойде внезапно. Усети как го удари студът все едно, че се бе гмурнал в ледените води на замръзнало езеро. След това се усети, че тича по огрените от лунна светлина снегове с глутницата по петите му. Половината свят бе помръкнал. „Едноокия“, разбра той. Излая, а Хитрата и Крадливеца му отвърнаха.

Щом стигнаха билото, спряха. „Трън“, спомни си той и част от него изпита скръб заради изгубеното, а друга част – разкаяние за стореното. Долу светът бе станал на лед. Пръсти скреж бавно лазеха нагоре по язовото дърво и се пресягаха един към друг. Запустялото село вече не беше пусто. Синеоки сенки крачеха сред купчините сняг. Някои носеха кафяво, някои – черно, а някои бяха голи и плътта им бе станала бяла като сняг. Вятър завъздиша сред хълмовете, натежал от миризмите им: мъртва плът, засъхнала кръв, кожи, които воняха на плесен, гнило и пикня. Хитрата изръмжа и оголи зъби, козината й настръхна. „Не човеци. Не плячка. Тези не“.

Съществата долу се движеха, но не живееха. Едно по едно заповдигаха глави към трите вълка на хълма. Последното, което погледна нагоре, бе доскорошната Трън. Беше облечена във вълна и кожи, а над това бе загърната в бял скреж, който пращеше, щом помръднеше, и лъщеше на лунната светлина. Розови ледунки висяха от пръстите й, десет дълги ножа замръзнала кръв. А в дупките на мястото на очите й мъждукаше бледа синкава светлина и придаваше на грубите й черти зловеща красота, каквато никога не бяха познавали приживе.

„Тя ме вижда“.

Тирион

Пи по целия път през Тясното море.

Корабът беше малък, каютата му още по-малка, но капитанът не искаше да го пусне горе на палубата. Стомахът му се обръщаше от люшкането и вкусът на храната ставаше още по-гаден от повдигането. Но за какво му беше осоленото телешко, твърдото сирене и гъмжащият от червеи хляб, след като имаше вино, което да го засити? Беше червено и горчиво, много силно. Понякога повръщаше и виното, но винаги имаше още.

– Светът е пълен с вино – мърмореше в тъмната каюта. Баща му не понасяше пияници, но какво от това? Баща му беше мъртъв. Той го беше убил. „Метална стрела в корема, милорд, и цялата за теб. Само да бях по-добър с арбалета, щях да я нанижа в оня кур, с който си ме направил, проклето копеле“.

Под палубата нямаше ни нощ, ни ден. Тирион отмяташе времето по влизанията и излизанията на корабния прислужник, момчето, дето му носеше храната, която не ядеше. Винаги носеше и четка с ведро, за да почисти.

– Дорнско вино ли е това? – попита го веднъж Тирион, когато дръпна запушалката на един мях. – Винаги ми напомня за една определена змия, която познавах. Забавен тип беше, докато не го затрупа една планина.

Прислужникът не отвърна. Грозно момче, но несъмнено по-лицеприятно от едно определено джудже с половин нос и с белег от окото до брадичката.

– Обидих ли те? – попита Тирион, докато момчето търкаше. – Да не са ти заповядали да не говориш с мен? Или някое джудже баламоса майка ти? – И това остана без отговор. – Накъде плаваме? Това ми кажи. – Джайм беше споменал за Свободните градове, но така и не каза кой. – За Браавос ли? За Тирош? За Мир? – По-скоро би избрал да иде в Дорн. „Мирцела е по-голяма от Томен и според дорнския закон Железният трон е неин. Ще й помогна да поиска правата си, както посъветва принц Оберин“.

Оберин беше мъртъв обаче. Главата му бе разбита на кървава буца от бронирания юмрук на сир Грегър Клегейн. А без Червената пепелянка, който да го насъска, щеше ли Доран Мартел изобщо да си помисли за такъв рискован план? „По-скоро може да ми щракне прангите и да ме върне на милата ми сестра“. Валът можеше да е по-безопасен. Стария мечок Мормон бе казал, че Нощният страж се нуждаел от мъже като Тирион. „Мормон може да е мъртъв обаче. Може Слинт вече да е лорд-командирът“. Онзи касапски син едва ли щеше да е забравил кой го прати на Вала. „Наистина ли искам да прекарам остатъка от живота си в ядене на солено говеждо и каша в компанията на убийци и крадци?“ Не че остатъкът от живота му щеше да продължи дълго. Джанос Слинт щеше да се погрижи за това.

Прислужникът намокри четката и продължи да търка упорито.

– Ходил ли си някога в домовете за удоволствие в Лис? – попита го джуджето. – Дали пък там не заминават курвите? – Тирион май не можеше да си спомни валирианската дума за курва, а и все едно, беше много късно. Момчето хвърли четката във ведрото и се разкара.

„Виното е замъглило ума ми“. Беше се научил да чете висок валириански на коляното на майстера си, макар че това, дето го говореха в Деветте свободни града... ами, не беше толкова диалект, колкото девет диалекта, на път да се превърнат в отделни езици. Тирион знаеше малко браавоски и повърхностно мирски. В Тирош щеше да може да кълне боговете, да нарече някого мошеник и да си поръча ейл, благодарение на един наемник, когото бе познавал някога в Скалата. „В Дорн поне говорят на Общата реч“. Като дорнската храна и дорнския закон, дорнският говор бе подправен с аромата на ройните, но човек можеше да го схване. „Дорн, да. За мен – Дорн“. Пъхна се в леглото си и се вкопчи в тази мисъл като дете в куклата си.

Сънят никога не спохождаше лесно Тирион Ланистър, а на борда на този кораб идваше още по-рядко, ако въобще дойдеше, макар че от време на време успяваше да се напие достатъчно, за да се отнесе за малко. Поне не сънуваше. Достатъчно бе сънувал за един толкова малък живот. „И то за такива глупости: любов, справедливост, приятелство, слава. Все едно да сънуваш, че си висок“. Всичко това беше недостижимо за него. Тирион вече го знаеше. Не знаеше обаче накъде отиват курвите.

– Накъдето отиват курвите – бе казал баща му. Последните му думи, и какви думи само! Арбалетът дрънна, лорд Тивин се смъкна отново на седалката, а Тирион Ланистър вече газеше в тъмното с Варис до него. Трябваше да се е спуснал по шахтата, двеста и трийсет стъпала надолу до нажежените въглени, грейнали в оранжево в устата на железен дракон. Нищо не помнеше от това. Само звука, който издаде арбалетът, и смрадта от изпусналите се черва на баща му. „Дори в смъртта си намери начин да се изсере върху мен“.

Варис го бе придружил през тунелите, но изобщо не говориха, докато не излязоха до Черна вода, където Тирион беше спечелил славна победа и загуби носа си. Точно тогава джуджето се обърна към евнуха и рече:

– Убих баща си. – Със същия тон, с който би казал: „Навехнах си палеца на крака“.

Надзорникът на слухарите се бе предрешил като просещ брат, в прояден от молци халат от кафява грубо тъкана вълна, с качулка, която скриваше гладките му тлъсти бузи и плешивата кръгла глава.

– Не трябваше да се катерите по онази стълба – укори го той.

– Накъдето отиват курвите. – Тирион бе предупредил баща си да не изрича онази дума. „Ако не бях стрелял, щеше да се погрижи заплахите ми да останат напразни. Щеше да дръпне арбалета от ръцете ми, както някога изтръгна от прегръдките ми Тиша. Надигаше се, когато го убих“.

– Аз и Шае убих – призна той на Варис.

– Знаехте я каква е.

– Знаех. Но не знаех той какъв е.

Варис се изкиска.

– Е, вече знаете.

„Трябваше и евнуха да убия“. Още малко кръв на ръцете му, какво толкова? Не можеше да каже какво бе спряло камата му. Не беше благодарност. Варис го беше спасил от меча на палача, но само защото Джайм го бе принудил. „Джайм... не, по-добре да не мисля за Джайм“.

Вместо това си намери нов мях вино и го засмука като женска гръд. Горчивата червена течност покапа по брадичката му и попи в потната туника, същата, която носеше в килията си. Палубата се люшкаше под него, а когато понечи да се изправи, се надигна на една страна и го натресе в стената. „Буря – осъзна той. – Освен ако не съм по-пиян, отколкото осъзнавам“. Повърна виното и полежа малко, зачуден дали корабът ще потъне. „Това ли е отмъщението ти, татко? Да не би Отецът горе да те е направил своя Ръка?“

– Това е отплатата за родоубиеца – промълви той. Вятърът отвън виеше. Не изглеждаше честно да се удавят прислужникът, капитанът и всички останали заради нещо, което бе направил той, но пък кога ли боговете са били честни?

Някъде по това време мракът го погълна.

Когато се събуди, главата му щеше да се пръсне, а корабът се въртеше на замайващи кръгове, макар капитанът да настояваше, че са пристанали. Тирион си каза наум да мълчи и зарита вяло, когато един грамаден плешив моряк го награби под мишница и го замъкна в трюма, където го чакаше празно буре. Тумбесто малко буре, тясно дори за джудже. Тирион се напика, докато се бореше. Не че имаше някаква полза от борбата. Натикаха го с главата напред в бурето, с колене, събрани до ушите. Пънчето на носа му засмъдя ужасно, но ръцете му бяха затиснати толкова плътно, че не можеше да посегне да го почеше. „Носилка по мярка за мъж с моя ръст“, помисли, докато заковаваха капака. Чу викове, докато го вдигаха. При всяко тръскане главата му се удряше в дъното на бурето. Светът закръжи и закръжи, когато изтъркаляха бурето, и след това спря с трясък, от който му идеше да запищи. Друго буре се блъсна в неговото и Тирион прехапа език.

Това бе най-дългото пътуване, предприемано някога от него, макар да не можеше да е продължило повече от половин час. Вдигаха го и го смъкваха, търкаляха го и го стоварваха, обръщаха го с главата надолу и обратно, и пак го търкаляха. Чуваше мъжки викове, а веднъж наблизо изцвили кон. Заклещените му крака започнаха да изтръпват и скоро го заболяха толкова, че забрави блъскането в главата си.

Свърши както бе започнало, с още едно търкаляне, което го остави още по-замаян и раздрусан. Отвън непознати гласове говореха на някакъв чужд език. Някой започна да чука по бурето и капакът изведнъж се открехна. Светлината нахлу, а с нея – и хладен въздух. Тирион задиша жадно и понечи да се изправи, но успя само да обърне бурето и да се изсипе върху под от здраво утъпкана пръст.

Над него се извиси нелепо дебел мъж с раздвоена жълта брада, с дървен чук и желязно длето в ръцете. Нощният му халат бе достатъчно голям за павилион на рицарски турнир; хлабаво вързаният колан се бе развързал и се виждаше огромен корем и две тежки цици, провиснали като торби лой и покрити с груби жълти косми. Напомни на Тирион за един умрял морж, изхвърлен от вълните в пещерите на Скалата на Кастърли.

Дебелакът го изгледа отгоре и се усмихна.

– Пияно джудже. – Каза го на Общата реч на Вестерос.

– Сплут морж.

Устата на Тирион бе пълна с кръв. Изплю я в краката на дебелия. Намираха се в дълго сумрачно подземие със сводести като бъчви тавани. Каменните стени бяха зацапани със селитра. Обкръжаваха ги бурета с вино и ейл, предостатъчно пиене за едно жадно джудже за през нощта. „Или за цял живот“.

– Безочлив си. Харесва ми това у едно джудже. – Дебелият се разсмя и месата му се раздрусаха толкова силно, че Тирион се уплаши да не паднат и да го затиснат. – Гладен ли си, мой малки приятелю? Уморен ли си?

– Жаден. – Тирион се надигна с усилие на колене. – И мръсен.

Дебелият подуши.

– Първо баня, точно така. После храна и меко легло, нали? Слугите ми ще се погрижат за това. – Домакинът му остави настрана чука и длетото. – Къщата ми е твоя. Всеки приятел на мой приятел отвъд водата е приятел на Илирио Мопатис, да.

„А на всеки приятел на Варис Паяка ще повярвам дотолкова, доколкото мога да го преметна“.

Дебелият се представи добре с обещаната баня обаче. Още щом се отпусна в горещата вода и затвори очи, Тирион заспа дълбоко. Събуди се гол, в постеля от гъши пух, толкова мека, че все едно го беше глътнал облак. Езикът му сякаш беше пуснал четина и гърлото му бе надрано, но членът му се беше втвърдил като желязна пръчка. Изтъркаля се от леглото, намери нощно гърне и се постара да го напълни, като простена от удоволствие.

В стаята бе полутъмно, но между дъските на капаците се процеждаха лъчи светлина. Тирион тръсна последните капки и се заклатушка по пъстрите мирски килими, меки като пролетна трева. Изкатери се непохватно на стола до прозореца и отвори капаците да види къде са го пратили Варис и боговете.

Под прозореца му шест череши стояха на стража около мраморно езерце, разперили тънки голи кафяви клони. Над водата стоеше голо момче, в поза като за двубой, с разбойнически меч в ръка. Беше жилаво и красиво, не по-голямо от шестнайсет, с права руса коса, забърсала раменете му. Толкова живо изглеждаше, че на джуджето му трябваше доста време, докато разбере, че е направено от боядисан мрамор, макар мечът му да блестеше като истинска стомана.

Зад езерцето се издигаше тухлена стена, дванайсет стъпки висока и с железни шипове по върха. Отвъд нея беше градът. Море от керемидени покриви, струпани нагъсто около залива. Видя четвъртити тухлени кули, голям червен храм, далечно имение на някакъв хълм. Слънчева светлина блещукаше над дълбоките води в далечината. В залива плуваха рибарски лодки и платната им пърхаха на вятъра. Видя и мачти на по-големи кораби, щръкнали покрай брега. „Някой от тях със сигурност е за Дорн или за Източен крайморски страж“. Нямаше с какво да плати за превоза обаче, нито беше годен да гребе. Сигурно бих могъл да се хвана за прислужник и да си платя пътя, като оставя екипажа да ме клати по Тясното море“.

Зачуди се къде е. „Дори въздухът тук мирише другояче“. Дъх на странни подправки се долавяше в мразовития есенен въздух, чуваха се неясни викове, понесли се над стената откъм улиците зад нея. Звучеше донякъде като валириански, макар да не можеше да разпознае повече от една дума от пет. „Не е Браавос – заключи той. – Нито Тирош“. Голите клони и студът отхвърляха възможността да е Лис, Мир или Волантис също така.

Чу вратата да се отваря, обърна се и попита дебелия си домакин:

– Това е Пентос, нали?

– Точно така. Къде другаде?

Пентос. Е, не беше Кралски чертог. Толкова можеше да се каже за града.

– Накъдето отиват курвите ли? – попита неволно.

– Курви се намират в тукашните бардаци, както и във Вестерос. Няма да ти трябват обаче, мой малки приятелю. Избери си измежду слугините ми. Никоя няма да посмее да ти откаже.

– Роби? – попита джуджето натъртено.

Дебелакът поглади единия рог на мазната си чаталеста брада – забележително неприличен жест според Тирион.

– Робството е забранено в Пентос според условията в договора, които браавосите са ни наложили преди сто години. Все пак няма да ти откажат. – Илирио го удостои с тромав поклон. – Но сега моят малък приятел трябва да ме извини. Имам честта да бъда магистър на този велик град, а принцът ни е призовал на заседание. – Усмихна се и показа уста, пълна с криви пожълтели зъби. – Проучи имението и дворовете колкото ти харесва, но в никакъв случай не излизай извън стените. Най-добре никой да не знае, че си тук.

– Къде тук?

– Имаме достатъчно време да си говорим тази вечер. Моят малък приятел и аз ще ядем и пием, и ще кроим велики планове, нали?

– Да, мой дебели приятелю – отвърна Тирион.

„Мисли да ме използва за своя изгода“. Всичко при търговските принцове на Свободните градове се свеждаше до изгода. „Войници на подправки и господари на сирене“, наричаше ги баща му с презрение. Зазореше ли се денят, в който Илирио Мопатис щеше да види повече изгода в едно мъртво джудже, отколкото в живо, до свечеряване щеше да се намери натикан в друго буре. „Ще е добре да съм се махнал, преди да дойде този ден“. А че щеше да дойде, не се съмняваше. Церсей едва ли щеше да му прости, а дори Джайм щеше да се ядоса, като намери желязната стрела в корема на баща им.

Лек ветрец раздвижи водите в езерцето около голия фехтовач. Напомни му как Тиша обичаше да роши косата му в лъжливата пролет на брака им, преди той да помогне на стражите на баща си в изнасилването й. Беше мислил за тези стражи по време на бягството си, мъчеше се да си спомни колко точно бяха. Би трябвало да помни, нали? Но не помнеше. Десет? Двайсет? Сто? Не можеше да каже. Всички бяха големи мъже, високи и силни... макар че всички мъже бяха високи за едно тринайсетгодишно джудже. „Тиша знаеше колко са“. Всеки от тях й беше дал сребърен елен, тъй че трябваше само да преброи монетите. „Сребърен за всеки и златен за мен“. Баща му бе настоял и той да й плати. „Един Ланистър винаги плаща дълговете си“.

„Накъдето отиват курвите“ – чу отново думите на лорд Тивин и тетивата на арбалета отново дрънна.

Магистърът го бе поканил да проучи имението. Тирион намери чисти дрехи в един кедров скрин, инкрустиран с лапис и седеф. Дрехите бяха скроени за малко момче, забеляза, докато се мъчеше да се напъха в тях. Тъканта бе достатъчно фина, макар и леко мухлясала, но кройката се оказа твърде издължена в краката и много къса в ръцете, с яка, от която лицето му щеше да почернее като на Джофри, ако успееше някак да я стегне. Освен това бяха проядени от молци. „Поне не смърдят на повръщано“.

Започна проучванията си с кухнята, където две дебели жени и кухненското ратайче го поглеждаха предпазливо, докато похапваше сирене, хляб и смокини.

– Добро ви утро, прелестни дами – каза им с поклон. – Знаете ли накъде отиват курвите? – След като не отвърнаха, повтори въпроса си на висок валириански, макар да се наложи да каже куртизанка вместо курва. Този път по-младата и по-дебела готвачка му отвърна със свиване на рамене.

Зачуди се какво ще да направят, ако ги хване за ръце и ги замъкне в спалнята си. „Никоя няма да посмее да ти откаже“, бе казал Илирио, но Тирион някак си не мислеше, че е имал предвид тези двете. По-младата бе достатъчно стара, за да му е майка, а по-старата сигурно беше нейната майка. Двете бяха дебели почти колкото Илирио, с цици по-големи от неговата глава. „Бих могъл да се задуша в плът“. Тия бяха най-лошите начини да се умре. Както баща му умря например. „Трябваше да го накарам да изсере малко злато, преди да издъхне“. Лорд Тивин можеше да е бил скъперник с одобрението и обичта си, но станеше ли въпрос за пари, винаги беше с широка ръка. „Единственото по-жалко нещо от джудже без нос е джудже без нос, което няма злато“.

Тирион остави дебеланите със самуните и котлите им и тръгна да потърси мазето, където Илирио го беше излял от бурето предната нощ. Не беше трудно за намиране. Имаше достатъчно вино да го държи пиян сто години: сладки червени вина от Дорн, светъл пентошки кехлибар, зелен мирски нектар, шейсет бурета арборско злато, дори вина от приказния изток, от Карт, Юай Тай и Асшаи край Сянката. Накрая Тирион си избра буре силно вино, със знака от личната изба на лорд Рънсфорд Редвин, дядото на сегашния господар на Арбор. Вкусът му бе упоителен и замайващ на езика, цветът – толкова тъмен пурпур, че изглеждаше почти черен в смътно осветеното подземие. Тирион си напълни чаша и бутилка за всеки случай, и ги отнесе горе в градините да пие под черешите.

Случайно излезе през друга врата и така и не намери езерцето, което бе зърнал от прозореца си, но все едно. Градините зад къщата бяха също толкова приятни, а и много по-просторни. Поскита из тях, докато пиеше. Стените можеха да засрамят всеки истински замък, а декоративните железни шипове изглеждаха странно голи без главите, които да ги красят. Тирион си представи как би изглеждала главата на сестра му там горе, с катран в златната коса и бръмчащи мухи в устата. „Да, а за Джайм – шипът до нея. Никой не бива да застава между брат ми и сестра ми“.

С въже и кука можеше да се прехвърли през стената. Имаше силни мишци и не тежеше много. Трябваше да може да я изкатери, стига да не се нанижеше на някой шип. „Ще си потърся въже утре“.

Видя три врати, докато обикаляше: главния вход с къщичката за вратаря, задна врата при кучкарниците и градинска вратичка, скрита зад плет от светлозелен бръшлян. Последната беше с верига, другите се пазеха. Пазачите бяха дебели и с лица, гладки като бебешко дупе, и всеки носеше бронзова шапка с остър шип. Тирион можеше да познае евнуси, като ги видеше. Знаеше с какво са прочути. Казваха, че не се боят от нищо, не изпитват никаква болка и са верни до гроб на господарите си. „Няколкостотин от тях биха ми свършили добра работа. Жалко, че не помислих за това, преди да стана просяк“.

Мина покрай една колонада и островръх свод и се озова в настлан с плочи двор, където някаква жена переше дрехи до един кладенец. Изглеждаше на неговата възраст, с тъмночервена коса и широко лице, напръскано с лунички.

– Искаш ли вино? – попита я. Тя го погледна колебливо. – Нямам втора чаша обаче, ще се наложи да пием от една. – Перачката се захвана пак да изстисква ризите и да ги окачва да съхнат. Тирион се настани на една каменна пейка с бутилката. – Кажи ми, доколко мога да се доверя на магистър Илирио? – Името я накара да извърти очи към небето. – Чак толкова? – Той се изкиска, кръстоса късичките си крака и отпи глътка. – Мразя да играя ролята, която този сиренар си е наумил за мен, но как мога да му откажа? Вратите се пазят добре. Сигурно ти би могла да ме измъкнеш под полите си? Толкова ще съм ти благодарен, че мога даже да се оженя за теб. Имам вече две жени, защо да не станат три? Ех, но къде ще живеем? – Усмихна й се мило, доколкото това бе постижимо за човек с половин нос. – Имам племенница в Слънчево копие, казах ли ти? Голяма пакост бих могъл да направя в Дорн с Мирцела. Бих могъл да насъскам племенницата и племенника ми във война, няма ли да е забавно? – Перачката овеси една от ризите на Илирио, толкова голяма, че от нея можеше да станат две платна. – Би трябвало да се засрамя, че си мисля такива зли неща, много си права. По-добре да потърся Вала. Всички престъпления се изчистват, щом един мъж влезе в Нощния страж, казват. Но се опасявам, че няма да ми разрешат да те задържа, миличко. Никакви жени в Стража, няма място там за сладки женички с лунички да ти топлят нощем леглото, само студени ветрове, солена треска и слаба бира. Мислите ли, че ще изглеждам по-висок в черно, милейди? – Напълни отново чашата. – Какво казваш? На север или на юг? Стари грехове ли да изкупя, или нови да натрупам?

Перачката му хвърли последен поглед, вдигна коша и си замина. „Не мога да задържа жена за много дълго“, помисли Тирион. Бутилката му незнайно как се бе изпразнила. „Май трябва да се смъкна пак в мазетата“. Само че силното вино замайваше главата му, а стъпалата до мазето бяха много стръмни.

– Накъде отиват курвите? – попита той пърхащото пране на простора. Може би трябваше да попита перачката. „Не да намекна, че ти си курва, скъпа, но пък може би знаеш накъде отиват“. Или още по-добре, трябваше да попита баща си. „Накъдето отиват курвите“ – каза лорд Тивин. „Тя ме обичаше. Беше дъщеря на селяк, обичаше ме и ми се довери“.

Празната бутилка се изплъзна от ръката му и се затъркаля по двора. Тирион се смъкна от пейката и тръгна да я прибере. Пътьом видя гъби, израснали от напуканото в една плоча. Чисто бели бяха, на петънца и тъмночервени отдолу, като кръв. Джуджето откъсна една и я подуши. „Вкусно. И смъртоносно“.

Бяха седем. Може би Седемте се опитваха да му кажат нещо. Откъсна ги всичките, дръпна една ръкавица от простора, уви ги грижливо и ги пъхна в джоба си. Усилието го замая, тъй че след това се изкатери отново на пейката, присви се на кълбо и затвори очи.

Когато се събуди, беше в спалнята си, потънал в постелята от гъши пух, а едно русокосо момиче го разтърсваше за рамото.

– Милорд – рече тя, – банята ви чака. Магистър Илирио ви очаква на трапезата след час.

Тирион се подпря на възглавниците и се хвана за главата.

– Сънувам ли, или наистина говориш на Общата реч?

– Да, милорд. Бях купена, за да задоволя краля. – Беше синеока и светла, млада и жилава като върба.

– Сигурен съм, че си успяла. Имам нужда от чаша вино.

Тя му наля.

– Магистър Илирио каза, че трябва да ви изтъркам гърба и да стопля леглото. Казвам се...

– Не ме интересува. Знаеш ли накъде отиват курвите?

Тя се изчерви.

– Курвите се продават за монети.

– Или накити, или дрехи, или замъци. Но накъде заминават?

Момичето не можа да схване въпроса.

– Това гатанка ли е, милорд? Не ме бива с гатанките. Ще ми кажете ли отговора?

„Не – помисли той. – И аз мразя гатанките“.

– Няма да ти кажа нищо. Направи ми същата услуга. – „Единственото, което ме интересува в теб, е онова между краката ти“, за малко да каже. Думите бяха на езика му, но кой знае защо така и не излязоха. „Не е Шае – каза си джуджето, – само някаква малка глупачка, която мисли, че си играя на гатанки“. Честно казано, и путката й не го интересуваше много. „Сигурно съм болен или умрял“. – Спомена за баня? Не бива да караме великия сиренар да чака.

Докато се къпеше, момичето уми краката му, изтърка гърба му и изми косата му. След това натри благоуханен мехлем в прасците му да облекчи болежките и отново го облече в момчешки дрехи – мухлясали тъмночервени бричове и син кадифен жакет със златиста подплата.

– Дали милорд ще ме пожелае, след като се нахрани? – попита тя, докато му връзваше ботушите.

– Не. Писнало ми е от жени. – „Курви“.

Момичето понесе разочарованието прекалено добре за вкуса му.

– Ако милорд предпочита момче, мога да пратя някое да ви чака в леглото.

„Милорд би предпочел жена си. Милорд би предпочел едно момиче на име Тиша“.

– Само ако знае накъде отиват курвите.

Момичето стисна устни. „Презира ме – осъзна той, – но не повече, отколкото сам се презирам“. Тирион Ланистър не се съмняваше, че е чукал много жени, които го ненавиждаха само заради външността му, но другите поне имаха благоприличието да се преструват, че им харесва. „Малко искрена ненавист може да се окаже освежаваща. Като стипчиво вино след твърде много сладко“.

– Май премислих – каза й. – Чакай ме в леглото. Гола, ако обичаш. Ще съм твърде пиян да те събличам. Дръж си устата затворена и бедрата разтворени и би трябвало да си изкараме чудесно. – Ухили й се похотливо с надеждата да й вдъхне страх, но тя само го погледна с отвращение. „Никой не се плаши от джудже“. Дори лорд Тивин не се беше уплашил, макар Тирион да държеше арбалет. – Стенеш ли, когато те чукат? – попита той грейката за легло.

– Ако милорд пожелае.

– Милорд може да пожелае да те удуши. Така обслужих последната си курва. Мислиш ли, че господарят ти ще възрази? Със сигурност не. Има още сто като теб, но никой друг като мен. – Този път си получи страха, който искаше, щом се ухили.

Илирио се беше излегнал на мекия диван и похапваше люти чушлета и лъскави лукчета от дървена купа. Челото му бе наръсено от капчици пот, свинските му очи лъщяха над тлъстите бузи. По ръцете му проблясваха накити, щом се раздвижеха: оникс и опал, тигрово око и турмалин, рубин, аметист, сапфир, смарагд, гагат и нефрит, черен диамант и зелен бисер. „Бих могъл да живея години наред от пръстените му – прецени Тирион, – макар че сигурно ще ми потрябва сатър да ги взема“.

– Ела седни, малки мой приятелю – подкани го с жест Илирио.

Джуджето се покатери на един стол. Беше твърде голям за него, отрупан с възглавнички трон, предназначен да поеме внушителния магистърски задник, с дебели и здрави крака да понесат тежестта му. Тирион Ланистър цял живот бе живял в свят твърде голям за него, но в имението на Илирио Мопатис усещането за несъразмерност придобиваше нелепи размери. „Аз съм мишок в леговище на мамут, макар че мамутът поне поддържа хубава изба“. При тази мисъл отново ожадня. Поръча си вино.

– Хареса ли ти момичето, което ти пратих? – попита Илирио.

– Ако ми трябваше момиче, щях да си поискам.

– Ако не те е задоволила...

– Направи всичко, което се изискваше от нея.

– Дано. Обучавана е в Лис, където правенето на любов е изкуство. Кралят остана много доволен от нея.

– Аз убивам крале, не си ли го чувал? – Тирион се усмихна злобно над ръба на чашата си. – Не искам кралски трохи.

– Твоя воля. Хайде да ядем. – Илирио плесна с ръце и слугите влязоха тичешком.

Започнаха със супа от раци и морски дявол, както и студен яйчено-лимонен бульон. После дойдоха пъдпъдъци в мед, агнешко филе, гъши дроб, задушен във вино, пащърнак в масло и прасе сукалче. На Тирион му призля от цялата тази гледка, но се насили да опита лъжица супа от учтивост, а след като я вкуси, не можа да спре. Готвачките можеше да са стари и дебели, но си знаеха работата. Никога не беше ял толкова добре, дори в кралския двор.

Докато оглозгваше месото от кокалчетата на пъдпъдъка, попита Илирио за сутрешното заседание. Магистърът сви рамене.

– Има неприятности в Изтока. Ащапор е паднал, както и Мийрийн. Гхискарските робски градове, които са били стари още когато светът е бил млад.

Прасето сукалче беше нарязано. Илирио си взе от изпечената кожичка, топна я в сливов сос и я изяде с мляскане.

– Робският залив е далече от Пентос. – Тирион набучи парче гъши дроб на върха на ножа си. „Никой не е толкова прокълнат като родоубиеца – каза си, – но бих могъл да се науча да ми харесва този ад“.

– Така е – съгласи се Илирио, – но светът е една огромна паяжина и човек не смее и една нишка да пипне, за да не затреперят всички други. Още вино? – Лапна поредното чушле. – Не, нещо по-добро. – Магистърът плесна с ръце.

Щом чу сигнала, един от слугите влезе с покрито блюдо. Постави го пред Тирион, а Илирио се наведе над масата и махна капака.

– Гъби – заяви магистърът, щом миризмата лъхна. – Целунати с чесън и къпани в масло. Казвали са ми, че вкусът е изключителен. Вземи си една, приятелю. Две си вземи.

Тирион почти бе вдигнал тлъста черна гъба към устата си, но нещо в гласа на Илирио изведнъж го спря.

– След вас, милорд. – Бутна блюдото към домакина си.

– Не, не. – Магистър Илирио побутна блюдото назад. За миг сякаш пакостливо момче надникна от подпухналата плът на търговеца на сирене. – След теб. Настоявам. Готвачката ги приготви специално за теб.

– Сериозно? – Спомни си готвачката, с брашното по ръцете, тежките цици, нашарени с тъмносини вени. – Много мило от нейна страна, но... не. – Тирион пусна гъбата в локвичката масло, откъдето я бе взел.

– Твърде подозрителен си. – Илирио се усмихна зад раздвоената жълта брада. „Маже я всяка сутрин, за да лъщи като злато“, помисли Тирион. – Страхлив ли си? Не бях чувал това за теб.

– В Седемте кралства се смята за тежко нарушение на гостоприемството да отровиш госта си на вечеря.

– Тук също. – Илирио Мопатис посегна за чашата си. – Но пък когато един гост явно желае да сложи край на живота си, какво пък, домакинът му трябва да се подчини, нали? – Удари глътка. – Магистър Ордело беше отровен с гъба няма и преди половин година. Не било кой знае колко болезнено, казват. Малко стягане в червата, внезапна болка зад очите – и край. Защо да умре човек с вкус на кръв в устата, щом може да е масло и чесън?

Джуджето изгледа блюдото пред себе си. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на чесън и масло. Отчасти ги искаше тия гъби, макар да знаеше какво са. Не беше достатъчно храбър да понесе хладна стомана в корема си, но с гъба нямаше да е толкова трудно. Това го уплаши неописуемо.

– Бъркате ме с някого.

– Нима? Чудя се. Ако по-скоро си готов да се удавиш във вино, само кажи и ще стане, и то бързо. Давенето чаша по чаша хаби и време, и вино.

– Бъркате ме – повтори Тирион, този път по-високо. Гъбите в маслото лъщяха на светлината на лампата, тъмни и подканящи. – Нямам никакво желание да умра, уверявам ви. Имам... – Гласът му заглъхна разколебан. „Какво имам всъщност? Живот да живея ли? Работа ли да свърша? Деца да отгледам, земи да управлявам, жена да обичам?“

– Нищо нямаш – довърши вместо него магистър Илирио. – Но това можем да го променим. – Взе си гъба и я сдъвка енергично. – Вкусно.

– Значи не са отровни. – Тирион се подразни.

– Не. Защо да ти желая злото? – Магистър Илирио изяде още една. – Трябва да покажем малко доверие един към друг. Хайде, хапни. – Плесна отново с ръце. – Чака ни работа. Малкият ми приятел трябва да укрепи силите си.

Слугите поднесоха чапла пълнена със смокини, телешки котлети, бланширани с бадемов сок, селда в сметана, захаросани лукчета, миризливи сирена, плата с охлюви и сладки хлебчета, и черен лебед в перушината. Тирион отказа лебеда, понеже му напомни за една вечеря със сестра му. Подкрепи се с чапла и селда обаче и хапна няколко подсладени лукчета. А слугите пълнеха чашата му с вино всеки път, щом я опразнеше.

– Пиеш доста вино за толкова малък човек.

– Родоубийството е суха работа. От нея човек ожаднява.

Очите на дебелия мъж лъснаха като скъпоценните камъни на пръстите му.

– Някои във Вестерос биха казали, че убийството на лорд Ланистър е просто едно добро начало.

– Добре ще е да не го казват пред сестра ми, че може да се окажат с един език по-къси. – Джуджето разчупи на две една питка. – А вие ще е добре да внимавате какво говорите за семейството ми, магистър. Родоубиец или не, все пак съм лъв.

Това сякаш безкрайно развесели господаря на сиренето. Той се плесна по месестото бедро и рече:

– Всички във Вестерос сте едни и същи. Зашиете някой звяр на парче коприна и изведнъж всички сте лъвове, дракони или орли. Мога да те заведа при истински лъв, малки ми приятелю. Принцът държи цял прайд в менажерията си. Би ли искал да споделиш някоя клетка с тях?

Лордовете на Седемте кралства наистина придаваха твърде голяма важност на гербовете си, трябваше да признае Тирион.

– Е, добре – отстъпи той. – Ланистърови не са лъвове. Но все пак съм син на баща си. Аз съм този, който ще убие Джайм и Церсей.

– Колко странно, че споменаваш хубавата си сестра – рече Илирио, докато похапваше от охлювите. – Кралицата е предложила лордска титла за този, който й донесе главата ти, колкото и низше да е потеклото му.

Не беше повече, отколкото Тирион бе очаквал.

– Ако си решил да й угодиш, накарай я и да ти разтвори краката си. Най-добрата част от мен за най-добрата част от нея. Честна сделка.

– По-скоро бих поискал собственото си тегло в злато. – Търговецът на сирене се разсмя толкова силно, че Тирион се уплаши да не се пръсне. – Всичкото злато в Скалата на Кастърли, защо не?

– Златото ти го отстъпвам – отвърна Тирион облекчен, че няма да се удави всеки момент в порой от полусмлени змиорки и захаросани бадеми. – Но Скалата е моя.

– Точно така. – Магистърът покри уста и се оригна мощно. – Мислиш ли, че крал Станис ще ти я даде? Казват, че много държал на закона. Брат ти носи белия плащ, тъй че си наследник според всички закони във Вестерос.

– Станис като нищо би могъл да ми даде Скалата на Кастърли – отвърна Тирион. – Ако не беше дреболията с кралеубийството и отцеубийството. Заради тях би ме скъсил с една глава, а аз и така съм си достатъчно къс. Но защо мислиш, че се каня да взема страната на лорд Станис?

– Иначе защо ще ходиш на Вала?

– Станис е на Вала? – Тирион се потърка по носа. – Какво, в името на седемте проклети ада, прави Станис на Вала?

– Трепери, предполагам. В Дорн е по-топло. Може би трябваше да отплава натам.

Тирион започваше да подозира, че една определена жена с лунички разбира Общата реч повече, отколкото си дава вид.

– Племенницата ми Мирцела е в Дорн, между другото. Върти ми се в ума да я направя кралица.

Илирио се усмихна; слугите пълнеха купи с черни череши и сладък крем за двамата.

– Какво ти е сторило горкичкото дете, че желаеш смъртта му?

– Дори един родоубиец не е длъжен да избие всичките си роднини – отвърна Тирион обидено. – Да я направя кралица, казах. Не да я убия.

Търговецът на сирене гребна лъжичка череши.

– Във Волантис използват една монета, дето е с корона на едната страна и с главата на смъртта на другата. И все пак е същата монета. Да я направиш кралица значи да я убиеш. Дорн може да се вдигне за Мирцела, но Дорн не стига. Ако си толкова умен, колкото твърди приятелят ни, го знаеш.

Тирион изгледа дебелия мъж с подновен интерес. „Прав е и за двете неща. Да я направя кралица значи да я убия. И го знаех“.

– Останаха ми само напразните жестове. Този поне би накарал сестра ми да лее горчиви сълзи.

Магистър Илирио избърса сладкия крем от устата си с опакото на тлъстата си ръка.

– Пътят до Скалата на Кастърли не минава през Дорн, малки ми приятелю. Нито минава под Вала. Но все пак има такъв път, уверявам те.

– Аз съм доказан изменник, кралеубиец и родоубиец. – Този разговор за пътища го дразнеше. „Наистина ли мисли, че това е игра?“

– Това, което направи един крал, друг може да отмени. В Пентос имаме принц, приятелю. Седи начело на празненства и пирове и обикаля из града на носилка от слонова кост и злато. Трима херолди вървят пред него със златните везни на търговията, железния меч на войната и сребърния бич на правосъдието. Първия ден на всяка нова година той трябва да откъсне цветовете на девицата на полята и на девицата на моретата. – Илирио се надвеси напред, подпрял лакти на масата. – Но провали ли се реколта или се изгуби война, режем му гърлото, за да умилостивим боговете, и избираме нов принц между четирийсетте фамилии.

– Напомни ми никога да не ставам принц на Пентос.

– Толкова ли сте различни Седемте кралства? Във Вестерос няма никакъв мир, нито правосъдие, нито вяра... а скоро и храна няма да има. Когато хората гладуват и се поболеят от страх, търсят спасител.

– Може да търсят, но ако намерят само Станис...

– Не Станис. Нито Мирцела. – Жълтата усмивка се разшири. – Друг. По-силен от Томен, по-благороден от Станис, с по-добри претенции, отколкото на момиченцето Мирцела. Спасител, дошъл отвъд морето да превърже раните на кървящия Вестерос.

– Хубави думи. – Тирион не беше впечатлен. – Думите са вятър. Кой е този проклет спасител?

– Дракон. – Търговецът на сирене видя изражението му и се изсмя. – Дракон с три глави.