Гарнизон Василиск

ПРОЛОГ

Тиктакането на старинния часовник в заседателната зала отекваше оглушително, докато наследственият президент на Народна република Хейвън оглеждаше военния си кабинет. Секретарят по икономическите въп-роси притеснено зяпаше настрани, но военният секретар и нейните униформени подчинени изглеждаха едва ли не готови за сблъсък.

– Сериозно ли говорите? – попита президентът Харис.

– Боя се, че да – неохотно отвърна секретар Франкел. Прегледа записките в чиповете си и се застави да срещне погледа на президента. – Последните три четвърти категорично потвърждават прожекцията, Сид. – Той хвърли яростен поглед към военната си колежка. – Става дума за бюджета на флота. Не можем и занапред да увеличаваме броя на корабите без...

– Ако не го увеличаваме – намеси се рязко Илейн Дъмарест, – всичко ще се разпадне. Яхнали сме неотигър, господин президент. Поне на една трета от окупираните планети все още има спонтанно възникнали „освободителни“ групировки, а дори и да ги нямаше, всички по границите ни се въоръжават до зъби. Въпрос на време е някой да ни нападне.

– Мисля, че преувеличаваш, Илейн – намеси се Роналд Бергрен, секретар по външните работи. Той потърка тънките си мустачки и я погледна навъсено. – Естествено, че се въоръжават – и аз бих го сторил на тяхно място, – но никой от тях не е толкова силен, че да се заяжда с нас.

– Засега може би – мрачно каза адмирал Парнел, – но ако влезем в конфликт другаде или избухне масов бунт, някои от тях ще се изкушат да грабнат каквото им падне подръка. Затова ни трябват повече кораби. И при цялото ми уважение към господин Франкел – добави командващият флота без особено уважение, – не нашият бюджет ни разорява. Бедата е в нарастването на Минималната стандартна издръжка. Трябва да кажем на долистите, че всяка хранилка си има дъно и е време да спрат с мрънкането, поне докато си стъпим на краката. Ако можехме да се отървем от тия търтеи, макар и само за няколко години...

– Няма що, чудесна идея – озъби се Франкел. – Нараст-

ването на МСИ е единственото, което укротява тълпите! Те подкрепяха войните заради жизнения си стандарт и ако ние не...

– Стига! – Президентът Харис стовари длан върху масата и свирепо огледа всички в настаналата тишина. Помълча, после се облегна назад и въздъхна. – Нищо няма да постигнем с обиди и обвинения – продължи той малко по-меко. – Дайте да погледнем истината в очите: оказа се, че планът „Дюкен“ не е решението, на което се надявахме.

– Не мога да се съглася, господин президент – каза Дъмарест. – Основният план си остава разумен, а и в момента едва ли имаме друг избор. Просто не успяхме да предвидим необходимите разходи.

– И очакваните приходи – мрачно добави Франкел. – Изстискването на планетните икономики е възможно до определена граница, но без повече приходи не можем да поддържаме разходите за МСИ и същевременно да създадем достатъчно мощна военна сила, за да опазим завоеванията си.

– С колко време разполагаме? – попита Харис.

– Не мога да кажа със сигурност. Мога да крепя положението известно време, дори да създавам впечатление за охолство, като прехвърлям от единия джоб в другия. Но ако тенденциите за разходите не се променят драстично или не открием солиден нов източник на приходи, дните ни са преброени и положението може само да се влошава. – Той се усмихна измъчено. – Жалко, че повечето завоювани системи не бяха в по-добро икономическо състояние от нас.

– И си сигурна, че не можем да съкратим разходите за флота, Илейн?

– Не и без да поемем много сериозни рискове, господин президент. Адмирал Парнел е съвършено прав относно реакциите на нашите съседи при първия ни признак на слабост. – Тя също се усмихна мрачно. – Вероятно са усвоили уроците ни прекалено добре.

– Може би – каза Парнел, – но за това има решение. – Всички погледи се насочиха към него и той сви рамене. – Да ги ударим сега. Ако унищожим военните сили по границите, след това вероятно ще можем да си позволим по-миролюбива политика.

– Божичко, адмирале! – изсумтя Бергрен. – Първо ни казваш, че не можем да задържим каквото имаме, без да стигнем до просешка тояга, а сега искаш да почнем цяла поредица нови войни? Военният ум е голяма загадка!

– Чакай малко, Рон – прекъсна го Харис и приведе глава към адмирала. – Можеш ли да го направиш, Еймъс?

– Мисля, че да – отговори Парнел, вече по-предпазливо. – Проблемът ще е в координацията и избора на момента. – Той докосна един бутон и над масата оживя холографска карта. Издутата сфера на Народната репуб-лика изпълни североизточния квадрант и Парнел посочи рояка кехлибарени и червени звездни системи на юг и запад. – Повечето системи са единични – изтъкна той. – Най-близката многосистемна групировка е Андерманската империя. Почти всички отделни правителства са дребни риби; въпреки програмите им за въоръжаване можем да смажем всяка от тях с един удар. Опасността е, че могат да се обединят, ако им дадем време.

Харис кимна замислено, но се пресегна и докосна една от светещите перли, която блестеше със застрашително червено сияние.

– А Мантикора? – попита той.

– Да, тя е жокерът в колодата – съгласи се Парнел. – Те са достатъчно мощни, за да ни окажат съпротива, ако съберат смелост.

– Тогава защо да не ги избягваме, или пък да ги оставим за накрая? – попита Бергрен. – Техните партии имат жестоки разногласия по въпроса за отношенията с нас... не може ли първо да се справим с дребните риби?

– Това само ще влоши положението ни – възрази Франкел. Той натисна друг бутон и две трети от кехлибарените светлини върху картата на Парнел добиха болнав сиво-зелен оттенък. – Всяка от тези системи е закъсала икономически почти колкото нас – обясни той. – С прев-земането им всъщност ще излезем на загуба, а от останалите едва ще покрием разходите си. Системите, от които наистина се нуждаем, са далече на юг, към Ереуонския съюз, или на запад в Силезийската конфедерация.

– Тогава защо не ги грабнем веднага? – попита Харис.

– Защото Ереуон формално се води член на Лигата, господин президент – отвърна Дъмарест, – а едно придвижване на юг може да убеди Лигата, че застрашаваме нейната територия. Това... ъъъ... не е добра идея.

Всички около масата кимнаха. Слънчевата лига притежаваше най-богатата и най-мощната икономика в поз-натата част от галактиката, но външната и военната й политика бяха плод на толкова много компромиси, че на практика буквално не съществуваха и никой не искаше да дразни спящия гигант.

– Значи не можем да отидем на юг – продължи Дъмарест, – но движението на запад пак ни връща към Мантикора.

– Защо? – попита Франкел. – Можем да превземем Силезия, без да се доближим и на сто светлинни години от Мантикора – просто заобикаляме, без да ги закачаме.

– Нима? – възрази Парнел. – Ами тунелната връзка на Мантикора? Терминалът Василиск ще е право на пътя ни. Ще трябва да го завладеем просто за да защитим фланговете си, а дори и да не го сторим, Мантикорският кралски флот веднага ще усети накъде тръгват нещата, щом започнем експанзия по северната им граница. Няма да имат друг избор, освен да се опитат да ни спрат.

– Не можем ли да се споразумеем с тях? – обърна се Франкел към Берген.

Секретарят по външните работи сви рамене.

– Мантикорската либерална партия не разбира и бъкел от външна политика, а прогресистите вероятно биха се пазарили, но те не са на власт – на власт са центрис-тите и престол-лоялистите. Те ни ненавиждат, а Елизабет ІІІ ни мрази повече и от тях. Дори ако либералите и прогресистите успеят да свалят правителството, кралицата никога няма да преговаря с нас.

– Хм... – Франкел подръпна устната си, после въздъхна. – Жалко, защото има и друг въпрос. С външната търговия сме зле и три четвърти от нея минават през Възела Мантикора. Ако го затворят за нас, това многократно ще удължи времетраенето... и стойността на търговските курсове.

– И още как – кисело допълни Парнел. – Освен това този проклет възел дава на техния флот прав път през републиката чрез терминала Звездата на Тревър.

– Но ако ги ударим, тогава ние ще държим Възела – промърмори Дъмарест. – Помислете как ще се отрази това на нашата икономика.

Франкел надигна глава и в очите му заблестя алчност, защото Възелът даваше на мантикорското кралство брутен системен продукт, равен на седемдесет и осем процента от този на Слънчевата система. Харис забеляза изражението му и се усмихна лукаво.

– Добре, дайте да видим. Загазили сме и всички го знаем. Трябва да продължим да се разширяваме. Мантикора е на пътя ни и нейното превземане ще даде мощен тласък на нашата икономика. Проблемът е как да го постигнем.

– С Мантикора или без нея – каза замислено Парнел, – трябва да изчистим тия проблемни точки на югозапад. – Той посочи системите, които Франкел бе оцветил в сиво-зелено. – При всяко положение това ще е полезна подготовка за удар срещу Мантикора. Но ако има начин, най-умно ще е първо да се справим с Мантикора и след това с дребните риби.

– Съгласен съм – кимна Харис. – А имаш ли идея как да го сторим?

– Нека се свържа с екипа си, господин президент. Още не съм сигурен, но ако подходим, както трябва, Възелът може да се окаже нож с две остриета... – Гласът на адмирала затихна. След миг той се сепна и повтори: – Нека се свържа с екипа си. По-специално с флотското разузнаване. Имам идея, но трябва да поработя. – Той наведе глава настрани. – Вероятно до един месец мога да ви изготвя доклад. Приемливо ли е?

– Напълно, адмирале – каза Харис и закри заседанието.

1.

Докато равномерното пулсиране на стартовите двигатели на совалката заглъхваше, пухкавата топка върху коленете на Хонър Харингтън се размърда и протегна кръгла глава с триъгълни уши. Изящната уста с остри като иглички зъби се прозя и дървесният котарак изви глава нагоре, за да погледне Хонър с широките си тревистозелени очи.

– Блийк?

Хонър тихичко се изкиска.

– Ти си блийк – каза тя и погали зверчето по муцуната.

Зелените очи примигаха и дървесният котарак протегна четири от шестте си крайника, за да стисне китката й с пухени лапки. Хонър пак се изкиска, после нападна шеговито зверчето, а то се изпъна в цялата си шейсет и пет сантиметрова дължина (без опашката) и с глухо мъркане заби задни лапи в корема й. Другите четири лапи се стегнаха още по-здраво, но убийствените нокти – цял сантиметър извита, остра като бръснач кост – останаха скрити. Веднъж Хонър бе виждала как подобни нокти раздират лицето на човек, проявил глупостта да нападне партньора на дървесна котка, но не се тревожеше. Нимиц би атакувал при самозащита (или за да защити нея), но иначе беше точно толкова способен да нападне човек, колкото и да стане вегетарианец – а в това отношение дървесните котки бяха непреклонни.

Тя се изтръгна от хватката на Нимиц и вдигна дългото, гъвкаво създание върху рамото си, което бе приветствано с още по-възторжено мъркане. Нимиц имаше богат опит в космическите пътувания и разбираше, че катеренето по раменете е забранено на борда на малки летателни апарати, но знаеше също така, че мястото на всяка уважаваща себе си дървесна котка е на рамото на нейния собственик. Тази традиция датираше отпреди пет земни века, когато първата дървесна котка бе приела човека за свой спътник, а Нимиц беше традиционалист.

Плоската пухкава челюст се отпусна върху главата на Хонър, докато Нимиц забиваше ноктите на четирите си задни лапи в специално тапицираното рамо на униформения й кител. Въпреки дългото си и тънко тяло той тежеше доста – около девет килограма, дори при ускорение от едно же, – но Хонър бе свикнала, а Нимиц умело изместваше центъра на тежестта си, за да не я натоварва. Сега той спокойно запазваше равновесие, докато тя взимаше куфарчето си от празната съседна седалка. Хонър беше най-старшият пътник на борда на полупразната совалка, което й осигуряваше почетното място до изходния люк. В тази традиция имаше известна доза практичност, тъй като старшият офицер винаги се качваше последен и слизаше пръв.

Совалката леко потръпна, когато притеглящият лъч се пресегна към седемдесеткилометровата грамада на кралската космическа станция „Хефест“ – главна корабостроителница на Мантикорския кралски космически флот, – и Нимиц въздъхна с облекчение в късо подстриганата тъмнокестенява коса на Хонър. Тя се усмихна отново, стана от седалката и приглади китела си. Рамото беше леко провиснало от тежестта на Нимиц и трябваше доста да се постарае, за да върне на място червено-златистия флотски пагон с ревящата мантикора с лъвска глава, криле на прилеп и вдигната за удар остра опашка. После измъкна изпод левия си пагон специалната барета, купена, когато й повериха командването на „Ястребово крило“. Внимателно избута настрани челюстта на Нимиц и намести баретата на главата си. Дървесният котарак я изчака да приключи и пак отпусна брадичка върху топлата, мека опора. Докато се обръщаше към люка, Хонър усети как лицето й се разтяга в широка усмивка.

Усмивката нарушаваше обичайната строгост на нейното „професионално изражение“, но в момента можеше да си я позволи. Всъщност дори смяташе за удивителна сдържаност факта, че се задоволява само с усмивка, докато й се искаше да разпери ръце и да се впусне в танц, демонстрирайки радостта си пред шокираните си спътници. Но тя вече бе почти на двайсет и четири – над четирийсет земни години, – а един командир от Мантикорския кралски флот никога не би си позволил тъй недостойно поведение, дори когато получава командването на своя пръв крайцер.

Хонър тихичко се изкиска от необичайното чувство на пълна и простичка радост, после притисна длан към предницата на китела си. Сгънатият лист архаична хартия тихичко изшумоля от докосването – удивително чувствен, вълнуващ звук – и тя затвори очи, за да му се наслади, както се наслаждаваше на момента, за който бе положила толкова много труд.

Петнайсет години – двайсет и пет земни години – от онзи вълнуващ и плашещ ден в базата „Саганами“. Две години и половина обучение в Академията и бягане до изнемога. Четири години упорито изкачване от школник до лейтенант – без протекции или насърчаване от двореца. Единайсет месеца като началник-екипаж на фрегатата „Оспри“, после първото командирско назначение на малък вътрешносистемен кораб с маса едва десет хиляди тона и дори без име, но Господи, колко си го обичаше! После нов офицерски пост на един тежък супердреднаут. И най-сетне, след единайсет години мъки – мечтаният командирски пост. Когато й повериха старичкия унищожител „Ястребово крило“, Хонър имаше чувството, че е умряла и попаднала в рая, защото за пръв път командваше кораб с възможност за хиперскокове. Изминалите оттогава трийсет и три месеца бяха чиста радост, увенчана с наградата за отлични тактически постижения в миналогодишните военни игри на флот „Е“. Но това...!

Палубата под краката й потръпна и над люка примига жълтата лампичка, когато совалката се отпусна върху свързващите буфери на „Хефест“, после светна зелената – знак за изравняване на налягането в преходния тунел. Вратата се плъзна настрани и Хонър енергично прекрачи напред.

Дежурният техник в края на тунела зърна бялата барета на звезден капитан и трите златни нашивки на корабен командир върху черния ръкав и веднага се изпъна мирно, но уставният му поздрав бе леко помрачен от краткото колебание, когато видя Нимиц. Той се изчерви и извърна очи, но Хонър бе свикнала с подобни реакции. Дървесните котки от нейната родна планета Сфинкс подбираха човешките си спътници изключително придирчиво. Рядко се случваше да напуснат планетата, но отказваха да се разделят със своите хора дори когато те се насочваха към космическа кариера, и преди сто и петдесет мантикорски години лордовете от Адмиралтейството бяха принудени да отстъпят в това отношение. По скалата за разумност котките достигаха ниво 0,83 – малко над гремлините от Беовулф и делфините от Старата Земя, освен това бяха емпати. Дори днес никой нямаше представа как действат емпатичните им връзки, но раздялата с избрания спътник им причиняваше остра болка и отдавна бе установено, че хората, избрани от котки, са далеч по-стабилни от другите. Освен това при едно държавно посещение на Сфинкс престолонаследницата, принцеса Адриен, се бе сдобила с дървесна котка. Когато дванайсет години по-късно кралица Адриен Мантикорска изрази недоволството си от опитите офицерите в нейния флот да бъдат лишени от спътниците си, Адмиралтейството нямаше друг избор, освен да обяви специално изключение от драконовската си политика за забрана на домашните любимци.

Хонър се радваше на това, макар че, когато постъпи в Академията, изпитваше страх, че няма да може да отделя време за Нимиц. Пристъпвайки към онези четирийсет и пет безкрайни месеца на остров Саганами, тя знаеше – програмата бе планирана така, че да не остави нито една свободна минута дори на курсантите без екзотични спътници. Но макар да цъкаха и мърмореха, виждайки новобранец с котка, инструкторите умееха да разпознават силата, пред която е по-добре да отстъпят. Освен това и най-„опитомените“ котки си оставаха независими (и неуязвими) като своите диви братовчеди, а Нимиц отлично разбираше на какво натоварване е подложена Хонър. Той се нуждаеше само от разресване, по някоя закачка от време на време и възможността да дреме на рамото или в скута й, докато тя се рови из учебните чипове, а нощем да се сгушва в леглото до нея. Впрочем това не му пречеше да се преструва на скръбен и нажален, за да проси ласки и лакомства от всеки срещнат. Дори старши сержант Макдауъл, ужасът на всички първокурсници, се поддаде на чара му, мъкнеше в джоба си корени от целина (по които страшно си падаха иначе месоядните котки) и тайно черпеше Нимиц, когато си мислеше, че никой не гледа. А след това – припомни си кисело Хонър – скъсваше от тормоз курсант Харингтън, за да компенсира допуснатата слабост.

Унесена в мисли, тя бе минала през портала към чакалнята и след като се озърна, откри цветната линия, водеща към транспорта за персонала. Отправи се натам с лека крачка, защото нямаше багаж. Оскъдните й вещи бяха изпратени още тази сутрин от служителите в общежитието на висшата тактическа школа.

Тя леко се навъси на тази мисъл, докато набираше кода за повикване на тръбна капсула. Цялото това бързане да я докарат тук изглеждаше неестествено за флота, където всичко се вършеше бавно и методично. Когато й повериха „Ястребово крило“, това се знаеше два месеца предварително; този път буквално я грабнаха от церемонията по завършването на ВТШ и преди да разбере какво става, вече стоеше в кабинета на адмирал Курвозие.

Капсулата пристигна и тя прекрачи вътре, като продължаваше да се мръщи и да потрива връхчето на носа си. Нимиц надигна глава от баретата и лекичко я захапа за ухото, както правеше в честите напоследък моменти, когато приятелката му се тревожеше. Хонър му цъкна с език и посегна да го почеше по гърдите, но продължи да се тревожи и той въздъхна раздразнено.

Защо ли беше толкова сигурна, че Курвозие съвсем целенасочено я изстреля от кабинета си направо към новото назначение? Познаваше го от години – дребно, кротко човече с добродушна физиономия и способност да измисля чудовищно трудни тактически задачи. В Академията той преподаваше тактика на четвърто ниво; от самото начало забеляза вродения й инстинкт и го усъвършенства до способност, която може да се управлява свободно, вместо да идва само в мигове на вдъхновение. Дълги часове работеше насаме с нея, докато другите инструктори се интересуваха само от оценките й по математика, и буквално спаси кариерата й още преди да е започнала, но този път изглеждаше по-потаен от когато и да било. Хонър знаеше, че поздравленията и гордостта му са искрени, но не можеше да се отърве от усещането, че има и още нещо. Официално бързането се обясняваше с необходимостта да пристигне на „Хефест“, за да наглежда преоборудването на новия си кораб за предстоящите флотски учения, но в крайна сметка „Безстрашен“ беше просто един обикновен лек крайцер. Едва ли отсъствието му би се отразило критично на баланса на силите, когато ставаше дума за маневри на целия флот!

Не, определено имаше нещо мътно и Хонър искрено съжаляваше, че не й бяха оставили време да поразпита тук-там, преди да хване совалката. Но поне в бързината не й остана време да се тревожи, както преди назначението на „Ястребово крило“, а новият й помощник, капитан Маккиън, бе служил на „Безстрашен“ почти две години – първо като тактически офицер, после като първи помощник. Той би трябвало да може да я осведоми относно това прословуто преоборудване, за което Курвозие говореше тъй уклончиво.

Тя сви рамене и набра на таблото координатите на целта си, после остави куфарчето и се отпусна, докато капсулата поемаше по антигравитационния тунел. Въп-реки максималната скорост от над седемстотин километра в час пътуването щеше да трае петнайсет минути – и то ако нямаше много спирки по пътя.

Подът леко потръпваше. Малцина биха усетили едва доловимите тласъци, с които гравитационните генератори на „Хефест“ си прехвърляха малката капсула, но Хонър ги забелязваше. Може би не съзнателно, но леката тръпка представляваше част от един свят, който за нея бе станал по-реален от сините небеса и хладните ветрове на детството й. Чувстваше го почти като ударите на сърцето си, като един от безбройните и неуловими стимули, които й казваха – мигновено и изчерпателно – какво става около нея.

Прогонвайки мислите за уклончиви адмирали и прочее загадки, тя се загледа в примигващата светлинка върху картата на маршрута. Вдигна ръка да докосне отново през китела заповедта за назначение и застина от изненада, когато зърна отражението си в полираната стена на капсулата.

Лицето, което я гледаше от стената, трябваше да изглежда по-другояче, да отразява огромната промяна в служебното й положение, но нямаше нищо подобно. Изглеждаше си все същото – костеливо, ъгловато, с дълъг аристократичен нос (според нея единственият смътен знак за аристократичност във външността й) и напълно лишено от каквато и да било козметика. Веднъж някой бе споменал, че от лицето й лъха „сурова елегантност“. Тя нямаше представа какво точно означава това, но във всеки случай звучеше по-добре от ужасното: „Вижте я само колко... хм... здравословно изглежда!“ Не че не беше вярно, но й действаше ужасно потискащо да го чува. Черно-златистата униформа стоеше като излята върху стройното мускулесто тяло, изваяно от повишената гравитация на родната й планета и неуморните физически упражнения. А това, помисли критично тя, комай беше най-доброто, което можеше да каже за себе си.

Напоследък повечето жени във военния флот се бяха поддали на най-новата планетна мода да носят дълги коси, често оформени в сложни, изящни прически, но Хонър отдавна бе решила, че няма смисъл да се представя за нещо, което не е. Предпочиташе практична прическа без претенции за изисканост – къса подстрижка, подходяща за скафандри и безтегловност. Косата й не беше нито руса, нито рижава, нито дори черна – просто съвсем благоприлична тъмнокестенява коса с упорита склонност да се подвива, щом надхвърли два сантимет-ра на дължина. Още по-тъмните очи имаха леко бадемовидна форма, наследена от майка й, и Хонър винаги бе смятала, че изглеждат някак не на място върху костеливото й лице, сякаш някой ги бе добавил за компенсация. Контрастът с тях правеше бледото й лице още по-бледо, а брадичката изглеждаше прекалено волева под тънките стегнати устни. Не, помисли си тя за хиляден път с познатата лека нотка на съжаление, лицето си го биваше, но нямаше смисъл да се залъгва, че някой ще зърне в него лъчезарна хубост... по дяволите.

Пак се усмихна, усещайки как радостта прогонва тревогите. Отражението отсреща отвърна на усмивката и заприлича на ухилено хлапе, отмъкнало пакетче шоколадови бонбони. Хонър тръсна глава и се съсредоточи върху новите си командирски задачи, като се опит-

ваше да изглежда хладнокръвна и целенасочена, но това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Беше истински подвиг да получи командирски пост толкова скоро. Вярно, флотът се разрастваше непрестанно, за да отвърне на заплахата от Хейвън, но този дългосрочен процес осигуряваше на повечето командири доживотна кариера. Въпреки разширението не се усещаше липса на старши офицери, а Хейвън бе от простичко потек-ло, без високопоставени роднини или приятели, които да я побутнат към по-горно стъпало. От самото начало знаеше и приемаше, че по-некадърните, но надарени с благороден произход ще я изпреварят стремително по кариерната стълбица. Така и стана, но ето че най-сетне бе постигнала своето. Командир на крайцер, мечтата на всеки млад офицер! Какво от това, че „Безстрашен“ беше двойно по-стар от нея и не по-голям от модерен разрушител? Все пак си оставаше крайцер, а крайцерите бяха очите и ушите на Мантикорския космически флот, негови охранители и нападатели. Те предлагаха шанс за независимо командване и бързо издигане.

Но с всичко това вървеше и тежката отговорност. Тази мисъл най-сетне я накара да прогони усмивката, защото макар че всеки добър офицер мечтаеше за независимо командване, когато останеше сам в открития космос, един капитан нямаше на кого да разчита. Нямаше с кого да споделя славата или отговорността, защото наистина беше сам – пълноправен господар на съдбините на своя кораб, пряк представител на кралицата и кралството, а не оправдаеше ли това доверие, нямаше сила в галактиката, която да го спаси.

Капсулата спря с тиха въздишка, Хонър излезе в просторната зала на космическия док и най-сетне отправи жаден поглед към своя нов кораб. Във вакуума зад дебелата стена от армопласт се рееше швартованият „Безстрашен“ – издължен и изящен въпреки плетеницата от работни платформи и преходни тунели. Служебният номер CL-56 изпъкваше ясно върху белия корпус, точно зад предните двигателни модули. Ремонтните автомати пълзяха по корпуса, надзиравани от хора в скафандри, но по-голямата част от работата изглеждаше съсредоточена върху страничните оръжейни камери.

Застинала неподвижно, Хонър гледаше през армопласта и усети как Нимиц се надигна върху рамото й, за да се включи в нейния оглед. Тя неволно вдигна вежди. Адмирал Курвозие бе споменал, че „Безстрашен“ е в процес на основно преоборудване, но тази гледка надхвърляше всичките й очаквания. Комбинирано с целенасоченото премълчаване на подробности, това подсказваше, че се готви нещо много особено, макар че Хонър все още не можеше да си представи какво би могло да е тъй важно, та да накара адмирала да се държи толкова тайнствено. Всъщност това почти не я вълнуваше, докато плъзгаше жаден поглед по своя – своя! – нов кораб.

Така и не разбра колко време е стояла, преди най-сетне да се опомни и да тръгне към преходния тунел. Двамата часови от космическата пехота застанаха мирно, а когато тя се приближи, взеха за почест.

Подаде им документите си и одобрително кимна, докато по-старшият, с нашивки на ефрейтор, ги оглеждаше най-внимателно. Естествено, знаеха коя е – безжичният телеграф на слуховете действаше безотказно. Но и да не знаеха, на всеки кораб само един от екипажа имаше правото да носи бяла барета. Двамата обаче не показаха с нищо, че пред тях стои новият им командир – неподвластен никому освен на Бога. Ефрейторът й подаде обратно документите и козирува, а тя отвърна на поздрава, после прекрачи напред в тунела.

Не погледна назад, но голямото огледало на стената на първия завой на тунела, предназначено да предупреждава за насрещно движение, й даде възможност да види как ефрейторът се свързва с командната палуба, за да предупреди, че новият капитан идва на борда.

Алената ивица, предупреждаваща за навлизане в нулева гравитация, пресичаше пода на тунела пред нея и докато я прекрачваше, тя усети как Нимиц впива по-здраво нокти в подплънката на рамото й. Напускайки изкуствената гравитация на „Хефест“, Хонър сръчно заплува напред в безтегловността и пулсът й се ускори съвсем неуместно, докато лъкатушеше из коридора. Още две минути, каза си. Само още две минути.

Застанал до входния люк, капитан втори ранг Алистър Маккиън изпъна китела си и потисна досадата. Когато съобщението пристигна, той тъкмо се беше заровил из вътрешностите на таблото за контрол на огъня. Нямаше време да се изкъпе или да облече чиста униформа и чувстваше как тениската му лепне под набързо облечения кител, но обаждането на капрал Ливайн поне му бе дало възможността да събере почетен караул. Формалностите не бяха задължителни на кораб в ремонт, но Маккиън не искаше да рискува с новия капитан. Освен това трябваше да поддържа репутацията на „Безстрашен“ и...

Той изпъна гръб и усети как го пронизва почти болезнена тръпка, когато новият капитан се появи иззад последния завой на тунела. Бялата барета блестеше под яркото осветление и лицето на Маккиън застина, като видя кремаво-сивото зверче на рамото на Хонър. Не знаеше, че тя има дървесна котка, и го обзе нов пристъп на необяснимо раздразнение.

Капитан Харингтън преодоля с лекота последните няколко метра тунел и се хвана за алената скоба, отбелязваща границата на корабното гравитационно поле. Приземи се елегантно пред него като гимнастик след скок от халките и обидата на Маккиън стана още по-силна, когато осъзна колко невярна представа си е съставил от снимките в личното й досие. На тях триъгълното й лице изглеждаше строго, студено и неприветливо, особено в тъмната рамка на късо подстриганата коса, но снимките лъжеха. Те не бяха уловили нейната жизненост и малко грубовата привлекателност. Маккиън си помисли, че никой никога не би нарекъл капитан Харингтън „хубава“, но в нея имаше нещо по-важно. Тези ясно изсечени, силни черти и огромните тъмнокафяви очи – екзотично скосени и блестящи с едва сдържана радост въпреки официалното изражение – надхвърляха преходните представи за „хубост“. Тя беше уникална, неповторима и това само още повече влошаваше нещата.

Маккиън срещна погледа й с безстрастно изражение, опитвайки да потисне обърканото чувство на горчива обида. Козирува отсечено, придружителите му се изпънаха мирно и из преходната зала отекнаха командите на боцмана. Всички наоколо застинаха, докато капитан Харингтън козируваше на свой ред.

– Разрешете да се кача на борда – изрече тя със спокоен, ясен сопран, удивително звънък за жена с нейния ръст, надхвърлящ сто и осемдесетте сантиметра на Маккиън.

– Разрешавам – отвърна той.

Това бе само формалност, но много съществена. Докато не поемеше официално командването, Харингтън нямаше да е нищо повече от посетител на борда на неговия кораб.

– Благодаря – каза тя и прекрачи напред, докато той се отдръпваше да й стори път.

Маккиън видя как тъмните й шоколадови очи оглеждат преходната зала и почетния караул и се запита какво ли си мисли. Изящното й лице отлично прикриваше чувствата (освен тия пламтящи очи, кисело си помисли той) и Маккиън се надяваше неговото лице да е също тъй непроницаемо. Всъщност не беше почтено от негова страна да й се сърди. Един капитан втори ранг просто нямаше шанс да командва лек крайцер, но Харингтън беше с почти пет години – над осем земни години – по-млада от него. Нещо повече, освен капитанските пагони, тя носеше и бродирана златна звезда на гърдите на китела си – знак, че вече е командвала кораб с хипердвигател, – а изглеждаше тъй млада, че можеше да му бъде дъщеря. Добре де, не чак толкова, но спокойно можеше да му бъде племенница. Всъщност нормално за дълголетница от трето поколение. Той бе открил тази подробност в разсекретената част от досието й, а всички знаеха, че подмладяващата терапия действа по-ефективно върху пациенти от второ и трето поколение. Други подробности от досието – например нейната склонност към нестандартни тактически маневри, както и благодарностите на Короната и генералния щаб, които бе заслужила за предотвратени човешки жертви при експлозия в предния енергиен блок на кораба „Мантикора“ – донякъде смекчаваха раздразнението му. Но нито това, нито разбирането защо изглежда тъй млада можеха да облекчат емоционалното потресение пред факта, че постът, за който копнееше тъй безнадеждно, е зает от жена офицер, надарена с природно обаяние и изглеждаща тъй, сякаш е завършила Академията преди по-малко от година. Дразнеше го дори втренченият, немигащ поглед на дървесния котарак.

Харингтън мълчаливо приключи с огледа на почетния караул, после пак се обърна към Маккиън, който потисна раздразнението и пристъпи към следващата част от официалната церемония.

– Ще разрешите ли да ви придружа до мостика, госпожо? – попита той.

Харингтън кимна.

– Благодаря, капитане – тихо отвърна тя и той я поведе към вътрешността на кораба.

Хонър излезе от асансьорната кабина и огледа мостика, който щеше да се превърне в нейно лично царство. Признаците за трескаво преоборудване бяха очевидни и недоумението й се засили, когато забеляза хаотично разхвърляните инструменти и части из тактическата секция. Всичко останало изглеждаше недокоснато. Дявол да го вземе, какво не й беше казал адмирал Курвозие за този кораб?

Но с това щеше да се заеме тепърва. Сега имаше други грижи. Тя се отправи към капитанското кресло в центъра на мостика, обкръжено от датчици и монитори. Повечето циферблати бяха прибрани на резервните си позиции и тя за момент отпусна ръка върху таблото за тактически маневри. Не седна. По стара традиция крес-лото бе забранено за всеки капитан, преди да е поел командването, но тя застана до него и премести Нимиц от рамото си върху отсрещния подлакътник, извън обсега на микрофоните. После остави куфарчето си, натисна един бутон върху другия подлакътник и чу как мелодичният сигнал за внимание отекна из целия кораб.

Всяка дейност на борда спря незабавно. Дори неколцината командировани цивилни техници се измъкнаха изпод таблата, които преоборудваха, или изпълзяха от вътрешността на енергийните пунктове и свързочните централи. Екраните по стените светнаха, на тях изникна лицето на Хонър и тя усети как стотици хора виждат за пръв път бялата капитанска барета и напрягат очи, за да преценят на кого са поверили живота им лордовете от Адмиралтейството.

Тя бръкна под туниката си и докато разчупваше печата и разгъваше заповедта, шумоленето прозвуча от всички високоговорители в кораба.

– От адмирал сър Люсиен Кортес, пети космически лорд на Мантикорския кралски космически флот – зачете Хонър с ясен, спокоен глас, – до капитан Хонър Харингтън от Мантикорския кралски космически флот, трийсет и пети ден, четвърти месец, година двеста и осемдесета от Кацането. Госпожо, с настоящата заповед ви нареждам да се явите на борда на звездолета на Нейно Величество „Безстрашен“, CL-56, за да поемете задълженията и отговорностите на командир в името на Короната. По заповед на адмирал сър Едуард Яначек, първи лорд на Адмиралтейството на Мантикорския кралски космически флот, от името на Нейно Величество кралицата.

Тя замълча и сгъна заповедта, без дори да поглежда таблото. Вече почти пет земни века тези формални фрази ознаменуваха смяната на командването във всеки кораб от Мантикорския космически флот. Бяха кратки и недодялани, но със самото им прочитане тя поставяше екипажа под своя власт, задължаваше го да й се подчинява под страх от смъртно наказание. В огромното си мнозинство тия хора не знаеха нищо за нея и тя не знаеше почти нищо за тях, ала това нямаше значение. Току-що те бяха станали неин екипаж, животът им зависеше от умението й да се справя със задълженията си и хладното осъзнаване на този факт звънна като струна из жилите й, докато приключваше сгъването на документа и се обръщаше отново към Маккиън.

– Господин временно изпълняващ – изрече тя с официален тон, – поемам командването.

– Капитане – отвърна той също тъй официално, – корабът е на ваше разположение.

– Благодаря. – Хонър се озърна към дежурния навигатор в другия край на мостика и въпреки разстоянието разчете нагръдната табелка с името му. – Отбележете в дневника, ако обичате, старшина Браун – нареди тя и пак се обърна към камерата и екипажа. – Няма да ви губя времето с официални речи. В момента имаме твърде много работа и твърде малко време, за да я свършим. Действайте.

Хонър отново докосна бутона. Екраните изгаснаха и тя се отпусна в удобното меко кресло – вече нейното кресло. Докато Нимиц отново се наместваше на рамото й с леко раздразнено помръдване на опашката, тя кимна на Маккиън да се приближи.

Високият широкоплещест помощник-капитан тръгна през мостика към нея. Сивите му очи срещнаха нейните, може би с леко притеснение... или предизвикателство. Тази мисъл я изненада, но той протегна ръка за традиционен поздрав на новия капитан и когато заговори, басовият му глас звучеше спокойно.

– Добре дошли на борда, госпожо. Боя се, че в момента заварвате бъркотия, но почти не изоставаме от графика, а шефът на дока ми обеща да прати от следващата вахта два допълнителни работни екипа.

– Добре. – Хонър стисна ръката му, после стана и го поведе към изкормената секция за контрол на огъня. – Трябва да призная обаче, че донякъде съм озадачена, господин Маккиън. Адмирал Курвозие ме предупреди, че ни предстои мащабно преоборудване, но изобщо не спомена за това.

Тя махна с ръка към отворените панели и стърчащите снопове кабели.

– За жалост нямахме избор, госпожо. За енергийните торпеда можехме да минем само с програмни корекции, но гравитационното копие е преди всичко инженерна система. Свързването му с огневия контрол изисква изграждането на преки връзки с главната тактическа система.

– Гравитационно копие? – Хонър не повиши глас, но Маккиън долови нотки на изненада и на свой ред вдиг-на вежди.

– Да, госпожо. – Той помълча. – Никой ли не ви спомена за това?

– Не, никой. – Устните на Хонър се стегнаха в смътно подобие на усмивка и тя демонстративно събра ръце зад гърба си. – Колко от основното въоръжение трябваше да пожертваме заради него? – попита след малко.

– И четирите грейзърни лафети – отговори Маккиън и забеляза как раменете й леко се стегнаха.

– Ясно. Ако не греша, споменахте и енергийни торпеда?

– Да, госпожо. В момента корабостроителницата заменя с тях всички ракетни установки освен две.

– Всички освен две?

Този път въпросът беше по-рязък и Маккиън присви очи, за да прикрие обзелото го леко злорадство. Нищо чудно, че новината я тревожеше, след като не си бяха направили труда да я предупредят! Той самият определено се разтревожи, когато узна какво ги чака.

– Да, госпожо.

– Ясно – повтори тя и въздъхна дълбоко. – Много доб-

ре. И какво ни остава при това положение?

– Все още разполагаме с трийсетсантиметровите лазерни лафети, по два от двете страни, плюс ракетните установки. След приключването на ремонта ще имаме гравитационното копие и четиринайсет торпедни генератора, а офанзивното въоръжение остава непроменено: две ракетни установки и горният шейсетсантиметров лазер.

Наблюдаваше я внимателно. Тя почти не трепна, което говореше за отлично самообладание. Енергийните торпеда бяха бързи за изстрелване, унищожителни, много трудни за спиране с прицелна стрелба... и напълно безполезни пред мощно защитно поле. Очевидно това бе причината за монтиране на гравитационното копие, но макар че можеше (най-често) да изкара от строя противниковите генератори на защитно поле, то имаше ниска скорострелност и много ограничен обсег на действие.

– Ясно – потрети Хонър и леко поклати глава. – Много добре, господин Маккиън. Сигурна съм, че ви откъсвам от нещо далеч по-важно от разговорите с мен. Дос-тавен ли е личният ми багаж?

– Да, госпожо. Вашият стюард се погрижи за него.

– В такъв случай, ако ви потрябвам, ще преглеждам корабните документи в каютата си. Бих искала днес да поканя всички офицери на обща вечеря... не виждам смисъл да ги откъсвам от работата, за да се представят. – Тя помълча, сякаш й бе хрумнала нова мисъл, и пак го погледна. – Бих искала дотогава да обиколя кораба и да се запозная с хода на работата. Ще бъде ли удобно да ме придружите в четиринайсет часа?

– Разбира се, капитане.

– Благодаря. Ще се видим тогава.

Тя кимна и напусна мостика, без да поглежда назад.