Холдън

Преди сто и петдесет години, когато локалните противоречия между Земята и Марс заплашвали да предизвикат война, Поясът бил все още далечен хоризонт от неоценени минерални залежи без всякаква икономическа изгода, а външните планети не фигурирали в нито една, дори най-нереалистична, корпоративна мечта. Сетне Соломон Ъпстейн конструирал своя малък, усъвършенстван термоядрен двигател, монтирал го на кърмата на семейната си космическа яхта и го включил. С добър телескоп все още може да се различи корабът му, носещ се със скорост, близка до тази на светлината, към неизследвания космос. Най-величественото и най-дългото погребение в човешката история. За късмет бил оставил плановете на двигателя на домашния си компютър. Ъпстейновият двигател не подари на човечеството звездите, но му поднесе планетите.

„Кентърбъри“ бе преустроен колониален лайнер с многобройни и предимно пустеещи помещения, дълъг три четвърти километър и широк четвърт, а формата му наподобяваше противопожарен кран.

На времето бил натъпкан до пръсване с хора, припаси, планове, машини, надуваеми жилищни сфери и надежди. Днес над двайсет милиона души обитаваха луните на Сатурн. „Кентърбъри“ бе транспортирал до там почти милион техни предци. Четирийсет и пет милиона имаше на луните на Юпитер. Дори последната луна на Уран, най-далечният пост на човечеството, бе приютила пет хиляди души – преди, разбира се, мормоните да подхванат строежа на своя заселнически кораб, за да се отправят към звездите и далеч от забраните за свободно кръвосмешение.

А зад всичко това започваше Поясът.

Ако попитате вербовчиците на СВП, когато са пийнали и с развързани езици, вероятно ще ви кажат, че в Пояса живеят стотици милиони. Задайте същия въпрос на някой преброител от вътрешните планети и отговорът ще е петдесет милиона. Но откъдето и да го погледнете, това е огромно население , което се нуждае от страшно много вода.

Ето защо в наши дни „Кентърбъри“ и десетина негови събратя от водоснабителната компания „Чиста и свежа“ кръжаха между щедрите пръстени на Сатурн и Пояса, прикачили зад себе си цели ледени глетчери, и щяха да го правят, докато корабите остареят и се превърнат в прогнили отломки.

Джим Холдън намираше това за особено поетично.

– Холдън?

Той обърна гръб на хангара. Пред него се извисяваше главен инженер Наоми Нагата. Беше висока почти два метра, пристегнала къдравата си черна коса в плитка, а на лицето й се четеше смесица от любопитство и раздразнение. Имаше навика на поясните да свива ръце, вместо рамене.

– Холдън, слушаш ли ме, или просто зяпаш през люка?

– Имало е проблем – рече Холдън. – И тъй като ти си много, много добра, успяла си да се справиш с него, макар че не разполагаш с нужните средства, нито с пари.

Наоми се разсмя.

– Значи не си ме слушал – отчете тя.

– Всъщност, не.

– Е, поне си схванал основното. Колесникът на „Рицар“ е извън строя, поне докато не заменя изолацията. Това ще бъде ли проблем?

– Ще попитам стареца – отвърна Холдън. – Но кога за последен път сме използвали совалката в атмосфера?

– Никога, но според правилника трябва да имаме поне една совалка, оборудвана да лети в атмосфера.

– Ей, шефе! – провикна се от другия край на помещението Еймъс Бъртън, роденият на земята помощник на Наоми. Всъщност викаше нея. Капитан на кораба беше, разбира се, Макдоуъл, Холдън беше старши офицер, но в малкия свят на Еймъс само Наоми беше началник.

– Какво има? – извика в отговор тя.

– Прекъснат кабел. Ще можеш ли да го подържиш, докато донеса резервен?

Наоми погледна през рамо към Холдън с изражение, което питаше: „Приключихме ли с теб?“ Той козирува шеговито, тя изпръхтя, поклати глава и се отдалечи в омазнения си комбинезон.

Седем години в земния флот, пет – в космоса на цивилна работа, и въпреки това не можеше да привикне с издължените, привидно крехки скелети на поясните. Детството, прекарано в гравитация, променяше неумолимо начина, по който виждаше света.

Холдън стигна централния асансьор, задържа за миг пръст над бутона за навигационната палуба, изкушен от идеята да види Ади Тукунбо – да зърне усмивката й, да чуе гласа й, да вдъхне миризмата на пачули и ванилия, с която парфюмираше косата си, – но вместо това натисна копчето за лазарета. Дългът преди удоволствието.

Когато влезе, Шед Гарви, фелдшерът, се бе привел над лабораторната си маса и ровичкаше в останките от смазаната ръка на Камерън Падж. Преди месец ръката на Падж се бе заклещила под един трийсеттонен леден блок, движещ се със скорост от пет милиметра в секунда. Често срещано нараняване сред хора, упражняващи опасната професия да режат и местят айсберги в условия на безтегловност, и Падж приемаше случилото се с фатализма на професионалист. Холдън се наведе над рамото на Шед, за да гледа как фелдшерът вади един медицински червей от мъртвата тъкан.

– Какво ново? – попита той.

– Положението е доста добро, шефе– отвърна Падж. – Остават още няколко нерва. Шед ми обясни как точно се прихваща протезата.

– Стига да овладеем некрозата – обади се фелдшерът – и да не позволим на чуканчето да се затвори, преди да сме стигнали Церера. Проверих застрахователната полица, Падж има право на протеза с обратна връзка, сензори за натиск и температура и специален софтуер за сервоусилвателите. На вътрешните планети имат нов биогел, с който крайникът израства наново, но застраховката не го покрива.

– Майната им на вътрешните, с техния вълшебен гел – заяви Падж. – Предпочитам някой изпитан поясен фалшификат пред измишльотините на онези копелдаци. – Той се сепна: – А, без да се обиждате, старши.

– Не съм и помислял. Радвам се, че ще можем да те оправим – рече Холдън.

– Кажи му и другото – подхвърли Падж с немирна усмивка. Шед се смути.

– Ами, хм, тъй де, чух момчетата да говорят. Тези, които имат такива протези – Шед избягваше погледа на Холдън, – разправят, че докато все още привикваш с протезата, усещаш леки почуквания все едно си правиш чекия.

Холдън остави думите без коментар, докато Шед бавно се изчервяваше.

– Добре, че ми каза – рече той накрая. – Та как е некрозата?

– Има известна инфекция – отвърна Шед. – Ларвите я държат под контрол и в определен смисъл възпалението даже е от полза, така че няма да се борим с него, стига да не се разпространява.

– Ще бъде ли готов за следващия тур? – попита Холдън.

Падж се намръщи за пръв път.

– Разбира се, че ще съм готов. Аз винаги съм готов. Това ми е работата, сър.

– Едва ли – възрази Шед. – Зависи как ще го понесат костите. Но ако не за следващия, за по-следващия ще е във форма.

– Стига бе – ядоса се Падж. – Мога да режа лед с една ръка по-добре от половината некадърници на борда.

– Радвам се да го чуя – кимна Холдън, като прикри усмивката си. – Продължавай в същия дух.

Падж изсумтя с досада. Шед извади още една ларва. Холдън се върна при асансьора и този път не се подвоуми.

Навигационната станция на „Кентърбъри“ не беше оборудвана с цел да впечатли посетителя. Огромните, скриващи стените монитори, които Холдън си бе представял, когато постъпваше във флота, останаха само рожба на въображението му. Ади седеше пред два екрана, малко по-големи от ръчен терминал, по които течаха данни за работата на реактора и мощността на двигателя в единия край и колонки от цифри за състоянието на различни системи в другия. Беше нахлузила големи слушалки, които покриваха ушите й и приглушаваха ритмичния тътен на басовете. Ако „Кентърбъри“ засечеше някаква аномалия, щеше незабавно да я извести. Щеше да го направи и в случай, че някоя от системите излезе от строя. Ако капитан Макдоуъл напусне мостика – тогава тя трябваше да спре музиката и да поеме командването. Да поважничи, докато той се върне. Подмамващият й хедонизъм бе едно от хилядите малки неща, които привличаха Холдън. Той застана зад нея, свали внимателно слушалките и каза: „Здрасти“.

Ади се усмихна, чукна с пръст екрана и остави слушалките да се полюшват на гърдите й, сякаш бяха някакво техническо украшение.

– Старши офицер Джеймс Холдън – изрече тя с подчертано официален тон, който само подсилваше плътния й нигерийски акцент. – Какво мога да направя за вас?

– Странно е да ме питаш точно това – каза той. – Защото тъкмо си мислех колко ще е приятно да ми дойдеш на гости в каютата, когато ти свърши смяната. Една приятна романтична вечеря със същата помия, която поднасят в кубрика. Под звуците на тиха музика.

– Да пийнем вино – предложи тя. – Да нарушим някои правила. Хубава мисъл, но тази вечер не ми се прави секс.

– Не говорех за секс. Хапване и приказки.

– Аз пък говорех за секс – изтъкна тя.

Холдън коленичи до креслото. При една трета g, колкото осигуряваше сегашната тяга, той се чувстваше напълно удобно в тази поза. Лицето на Ади омекна. Екранът изпусна мелодичен звън, тя го погледна, изключи сигнала и се обърна към него.

Левиатан се пробужда