Дивинити Авеню, Кеймбридж

18 октомври, 13:00 ч.

В лабораторията по биология на втория етаж двайсет и три годишният Питър Янсен бавно спусна металните щипци в стъклената кутия. С бързо движение прикова кобрата точно зад качулката. Змията засъска гневно, когато Янсен бръкна вътре, хвана я здраво зад главата и я вдигна до лабораторната чаша. Обработи със спирт мембраната на чашата, пъхна отровните зъби в нея и загледа как жълтеникавата течност пълзи надолу по стъклената стена.

Успя да изкара само няколко жалки милиметри. Трябваха му пет-шест кобри, за да събере достатъчно отрова за изследването си, а в лабораторията нямаше място за повече животни. В Олстън имаше терариум, но животните там често боледуваха, пък и Питър искаше змиите да са му подръка и да може да следи състоянието им.

Отровата лесно се замърсяваше от бактерии; това беше причината за тампоните със спирт и счукания лед, в който беше поставена чашата. Проучването на Питър беше върху биологичната активност на някои полипептиди в отровата на кобрата; работата му бе част от огромния научен интерес, включващ змии, жаби и паяци, произвеждащи невроактивни токсини. Опитът му със змиите го беше направил „специалист по отравянията“ и от време на време се обръщаха към него за съвет във връзка с екзотични ухапвания. Това бе повод за известна завист от страна на другите специализанти в лабораторията – в групата имаше ожесточена конкуренция и всички бързо забелязваха, ако някой си спечелеше внимание от външния свят. Реагираха, като започнаха да се оплакват, че било твърде опасно да се държи кобра в лабораторията и че мястото ? не е тук. И наричаха проучването на Питър „работа с гадни пълзящи твари“.

Питър не обръщаше внимание на всичко това; беше дружелюбен и открит с всички. Произхождаше от академично семейство, така че не вземаше прекалено насериозно злословията. Родителите му бяха загинали в катастрофа с лек самолет в планините на Северна Калифорния. Баща му бе професор по геология в университета в Дейвис, а майка му преподаваше в медицинския факултет в Сан Франциско; по-големият му брат пък беше физик.

Питър тъкмо беше прибрал кобрата в кутията, когато се появи Рик Хътър. Хътър бе на двайсет и четири, етноботаник. Напоследък изучаваше болкоуспокояващите вещества, откривани в кората на дървета от екваториалните джунгли. Както обикновено Рик носеше избелели джинси, дочена риза и тежки кубинки. Имаше късо подрязана брада и вечно намръщена физиономия.

– Виждам, че не носиш ръкавици – отбеляза той.

– Не нося – съгласи се Питър. – Станах доста уверен...

– Когато работех на терен, трябваше да нося ръкавици – прекъсна го Рик. Никога не пропускаше възможността да напомни на останалите в лабораторията, че наистина е работил на терен. Докарваше го така, сякаш бе прекарал години по някой затънтен приток на Амазонка, докато всъщност четири месеца бе правил проучвания в един национален парк на Коста Рика. – Един носач от експедицията не носеше ръкавици и веднъж се наведе да отмести камък. Бам! Някаква terciopelo заби зъбите си в него. Амазонска пепелянка, два метра дълга. Наложи се да ампутират ръката му. Изкара късмет, че оживя.

– Аха – отвърна Питър с надеждата, че Рик ще продължи по пътя си. Харесваше го, но той имаше навика да наставлява всекиго.

Човекът в лабораторията, който наистина не понасяше Рик Хътър, бе Керън Кинг – висока млада жена с тъмна коса и ъгловати рамене. Тя изучаваше паяжините и отровата на паяците. Беше чула историята на Рик за змийското ухапване и не се сдържа. Работеше на една от масите и подхвърли през рамо:

– Рик, бяхте отседнали в туристическа хижа в Коста Рика. Забрави ли?

– Глупости. Бяхме на къмпинг в джунглата...

– За цели две нощи – прекъсна го Керън. – Докато комарите не ви пропъдиха обратно в хижата.

Рик я изгледа кръвнишки. Лицето му почервеня и той отвори уста да каже нещо, но не го направи. Защото не можеше да отговори. Вярно беше – комарите там бяха същински ад. Беше се уплашил да не пипне малария или тропическа треска, затова се върна в хижата.

Вместо да се разправя с Керън Кинг, той предпочете да се обърне към Питър.

– Между другото, чух да се говори, че брат ти щял да пристигне днес. Нали той натрупа състояние с някаква новоизлюпена фирма?

– Така твърди.

– Е, парите не са всичко. Аз лично никога не бих работил за частния сектор. Това е интелектуална пустиня. Най-добрите умове остават в университетите, за да не им се налага да проституират.

Питър нямаше намерение да спори с Рик, който имаше твърдо и категорично мнение по всеки въпрос. Намеси се обаче ентомоложката Ерика Мол, която неотдавна бе пристигнала от Мюнхен.

– Аз пък мисля, че си като кон с капаци. Не бих имала нищо против да работя за частна компания.

Хътър вдигна ръце.

– Виждаш ли? Чиста проба проституция.

Ерика беше преспала с няколко души от биологическия факултет и като че ли не ? пукаше кой знае за това. Показа му среден пръст и каза:

– Повърти се на това, Рик.

– Виждам, че си овладяла и местния жаргон. Наред с другите неща – отбеляза Рик.

– Нямаш си представа за другите неща – отвърна тя. – Няма и да ги получиш. – Ерика се обърна към Питър. – Както и да е, не виждам нищо лошо в частния сектор.

– Всъщност за каква точно компания става въпрос? – тихо попита някой. Питър се обърна и видя Амар Сингх, експерта по растителни хормони в лабораторията. Амар беше известен с практичното си мислене. – В смисъл, с какво се занимава, че е толкова преуспяваща? При това става въпрос за биологична компания, нали? А брат ти не беше ли физик? Как се получава?

Точно в този момент Джени Лин извика от другия край на лабораторията:

– Еха, вижте това! – Беше се вторачила през прозореца надолу към улицата. Отвън се чуваше ръмженето на мощни двигатели. – Питър, гледай. Това ли е брат ти?

Всички в лабораторията се скупчиха при прозорците.

Питър видя брат си Ерик на улицата – ухилен като хлапе и махащ нагоре. Стоеше до яркожълто ферари, прегърнал през рамо красива блондинка. Зад тях имаше второ ферари, лъскаво и черно като въглен.

– Две ферарита! – обади се някой. – Това са половин милион долара на асфалта.

Ръмженето на двигателите отекваше в научните лаборатории по Дивинити Авеню.

От черната кола слезе мъж. Имаше стегната фигура и явно си падаше по скъпите дрехи, макар да изглеждаше нарочно небрежно.

– Това е Вин Дрейк – промълви Керън Кинг, вперила очи през прозореца.

– Откъде знаеш? – попита стоящият до нея Рик Хътър.

– Ти пък да не би да не знаеш? – отвърна Керън. – Винсент Дрейк е може би най-успелият бизнесмен в Бостън.

– Ако питате мен, това е падение – заяви Рик. – И коли като тези трябваше да бъдат забранени още преди години.

Никой не му обръщаше внимание. Всички се втурнаха към стълбите и забързаха надолу.

– Какво толкова има? – недоумяваше Рик.

– Не си ли чул? – попита Амар, докато го подминаваше забързано. – Дошли са да наемат.

– Да наемат? Кого да наемат?

– Всеки, който се справя добре в областите, в които работим – каза Вин Дрейк на събралите се около него специализанти. – Микробиология, ентомология, химическа екология, етноботаника, фитопатология – с други думи, всички изследвания на природата на микро или нанониво. Това целим и в момента наемаме хора. Не са ви нужни докторати. Титлите не ни интересуват. Ако сте талантливи, можете да си напишете дисертациите за нас. Ще трябва обаче да се преместите на Хаваите, защото лабораториите ни са там.

Застанал встрани, Питър прегърна брат си Ерик и попита:

– Вярно ли е? Значи вече набирате хора?

– Да, вярно е – отвърна блондинката.

Тя протегна ръка и се представи като Алисън Бендър, главен изпълнителен директор на компанията. Здрависваше се хладно и отривисто. Носеше светлобежов делови костюм и огърлица от истински перли.

– Нуждаем се от най-малко сто първокласни учени до края на годината – продължи тя. – Трудно е да се намерят, макар да предлагаме вероятно най-добрите условия за изследвания в цялата история на науката.

– Нима? И как така? – изненада се Питър. Твърдението беше доста бомбастично.

– Вярно е – каза брат му. – Вин ще обясни.

Питър погледна колата на брат си.

– Би ли... – Не можеше да се сдържи. – Може ли да се кача? Само за минутка?

– Разбира се, давай.

Питър се настани зад волана и затвори вратата. Седалката беше тясна и го обгръщаше, кожата миришеше приятно, инструментите на панела бяха големи и делови на вид, а воланът бе малък, със странни червени бутони по него. По жълтите плоскости играеха слънчеви зайчета. Всичко беше толкова луксозно, че Питър се почувства малко неловко; не можеше да каже дали му харесва. Размърда се в седалката и усети нещо под себе си. Извади го – беше малко и бяло, подобно на пуканка. И беше леко като пуканка. Само че бе камък. Питър реши, че грубите ръбове може да издраскат кожената седалка, затова го прибра в джоба си и слезе от колата.

Отзад Рик Хътър гледаше свирепо черното ферари.

– Трябва да разбереш, Джени – каза Рик, – че тази кола, пилееща толкова много ресурси, е оскърбление за Майката Земя.

– Нима? Тя ли ти го каза? – отвърна Джени и прокара пръсти по калника. – Аз пък мисля, че е прекрасна.

Вин Дрейк се беше настанил на работната маса в подземната стая. От двете му страни седяха двамата директори на „Наниджен“ Ерик Янсен и Алисън Бендър. Специализантите се бяха събрали около тях или стояха облегнати на стената.

– Вие сте млади учени, които тепърва започват кариерата си – казваше Вин Дрейк. – Затова трябва да разбирате как вървят нещата във вашите области. Например защо се набляга толкова много на високите технологии? Защо всички искат да се занимават с тях? Защото всички награди и признанието са там. Преди трийсет години, когато молекулярната биология бе нещо съвсем ново, имаше много Нобелови награди, много големи открития. По-късно откритията престанаха да бъдат така важни и революционни. Молекулярната биология вече не беше новост. Междувременно най-добрите умове се бяха насочили към генетиката, протеомиката или към тясноспециализирани области – мозъчна дейност, съзнание, клетъчна диференциация, където проблемите бяха огромни и все още нямаха отговор. Добра ли е тази стратегия? Не особено, защото проблемите си остават нерешени. Оказва се, че не е достатъчно областта да е нова. Трябва да има и нови инструменти. Телескопът на Галилей ни даде нова представа за Вселената, а микроскопът на Льовенхук ни помогна да погледнем по нов начин на живота. Всичко това продължава и до днес – радиотелескопите доведоха до бум в астрономията, космическите сонди пренаписаха познанията ни за Слънчевата система, електронният микроскоп промени представите ни за биологията на клетката. И така нататък, и така нататък. Новите инструменти означават голям напредък. Затова като млади учени би трябвало да се запитате кой разполага с тези инструменти?

Настъпи кратко мълчание.

– Добре, аз ще лапна въдицата – каза някой. – Кой разполага с новите инструменти?

– Ние – отвърна Вин. – Ние от „Наниджен Майкротекнолъджис“. Нашата компания има инструменти, които ще определят границите на научните открития през първата половина на двайсет и първи век. Не се шегувам. Не преувеличавам. Казвам ви самата истина.

– Доста претенциозно твърдение – обади се Рик Хътър. Беше се облегнал на стената и държеше картонена чашка кафе.

Вин Дрейк го изгледа спокойно.

– Не правим претенциозни твърдения без основателни причини – рече той.

– И какви точно са тези инструменти? – не се предаваше Рик.

– Това е фирмена тайна – отвърна Вин. – Ако искате да научите, подписвате декларация за поверителност, идвате на Хаваите и виждате с очите си. Ще поемем пътните ви разходи.

– Кога?

– Когато сте готови. Ако искате, още утре.

Вин Дрейк бързаше. Завърши презентацията си и всички излязоха на Дивинити Авеню, където бяха паркирани фераритата. Следобедният октомврийски въздух малко хапеше, дърветата сякаш горяха в ръждивочервени и оранжеви пламъци. Хаваите изглеждаха като някакъв друг свят, на милиони километри от Масачузетс.

Питър забеляза, че Ерик не слуша. Беше прегърнал Алисън Бендър и се усмихваше, но мислите му бяха зареяни някъде другаде.

– Ще позволите ли да поговорим по роднински? – обърна се Питър към Алисън. Грабна брат си за ръката и го поведе по улицата надалеч от другите.

Питър беше с пет години по-млад от Ерик. Винаги се бе възхищавал на брат си и малко завиждаше на способността му без никакви усилия да се справя с всичко, било то спорт, момичета или научни занимания. Ерик сякаш никога не се напрягаше, не се потеше и не се тормозеше. Независимо дали ставаше дума за плейоф, устен изпит или докторат, той винаги знаеше как да се справи. Винаги беше уверен, никога не проявяваше безпокойство.

– Алисън изглежда готина – каза Питър. – Откога ходите?

– От два месеца – отвърна Ерик. – Да, готина е.

Думите му обаче не прозвучаха особено ентусиазирано.

– Има ли някакво „но“?

Ерик сви рамене.

– Не, просто реалност. Алисън е магистър по бизнес администрация. Адски е делова и може да бъде доста сурова. Нали се сещаш – „татко искаше момче“.

– Доста е красива за момче.

– Да, красива е – съгласи се Ерик, но пак със същия тон.

Питър реши да опипа почвата.

– А как стоят нещата с Вин?

Винсент Дрейк имаше малко нечиста репутация. На два пъти му бяха повдигани обвинения за закононарушения, но и двата пъти излезе чист, макар никой да не знаеше как точно. На Дрейк се гледаше като на упорит, умен и безскрупулен, но най-вече – като на преуспял човек. Питър се изненада, когато Ерик започна да работи за него.

– Вин няма равен в намирането на пари – отвърна брат му. – Презентациите му са блестящи. И никога не остава с празни ръце, както се казва. – Ерик сви рамене. – Приемам негативната страна. Готов е да каже всичко, само и само да постигне своето. Но напоследък е… ами... по-внимателен. Държи се повече като президент.

– Значи той е президент на компанията, Алисън е изпълнителен директор, а ти...?

– Вицепрезидент, отговарящ за технологиите – отвърна Ерик.

– И как е?

– Идеално. Харесва ми да отговарям за технологиите. – Той се усмихна. – И да карам ферари...

– Какви са тези ферарита? – попита Питър, докато приближаваха колите. – Какво ще правите с тях?

– Ще пътуваме по Източния бряг – отвърна Ерик. – Ще спираме при по-големите университетски лаборатории по пътя и ще изнасяме малкото си представление за събуждане интереса на кандидатите. А после ще предадем колите в Балтимор.

– Ще ги предавате ли?

– Под наем са – обясни Ерик. – Просто за привличане на вниманието.

Питър погледна тълпата около колите.

– Работи.

– Аха, и ние така си помислихме.

– Значи сега наистина набирате хора.

– Наистина набираме хора.

Питър отново долови липсата на ентусиазъм в гласа на брат си.

– Какво има, братле?

– Нищо.

– Стига, Ерик.

– Нищо, честно. Компанията върви, имаме страхотен напредък, технологиите са изумителни. Всичко е наред.

Питър не каза нищо. Известно време двамата вървяха мълчаливо. Ерик пъхна ръце в джобовете си и добави:

– Всичко е супер. Сериозно.

– Добре.

– Така е.

– Вярвам ти.

Стигнаха до края на улицата и тръгнаха обратно към групата около колите.

– Е, разказвай – рече Ерик. – С кое момиче от лабораторията излизаш?

– Аз? С никое.

– Тогава...?

– В момента с никое – малко умърлушено каза Питър. Ерик винаги беше имал много момичета, докато любовният живот на Питър беше хаотичен и незадоволителен. Преди имаше едно момиче от факултета по антропология, което работеше недалеч, в музея „Пийбоди“, но историята приключи, когато тя започна да излиза с гостуващ професор от Лондон.

– Азиатката си я бива – отбеляза Ерик.

– Джени ли? Да, страшно си я бива. Но играе в другия отбор.

– Е, много жалко. – Ерик кимна. – А русата?

– Ерика Мол – каза Питър. – От Мюнхен. Не проявява интерес към трайни връзки.

– Но все пак...

– Забрави, Ерик.

– Но ако ти...

– Вече го направих.

– Добре. А коя е високата брюнетка?

– Керън Кинг – отвърна Питър. – Арахнолог. Изучава паяжините. Преди обаче работеше върху един учебник, „Живи системи“. И май е решена да не позволи на никого да го забрави.

– Малко надута, а?

– Мъничко.

– Изглежда доста стегната – отбеляза Ерик, без да откъсва поглед от Керън Кинг.

– Маниак на тема фитнес. Бойни изкуства, упражнения.

Приближаваха групата. Алисън махна на Ерик.

– Готов ли си, скъпи?

Ерик отвърна, че е готов, прегърна Питър и му стисна ръката.

– А сега накъде, братле? – попита Питър.

– Нататък по пътя. Имаме уговорка в МТИ. По-късно следобед сме в Бостънския университет, след което заминаваме. – Ръгна Питър в рамото и каза: – Не се прави на интересен. Ела ми на гости.

– Ще дойда – отвърна Питър.

– И домъкни групата. Обещавам ти – обещавам на всички – няма да останете разочаровани.