Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

1.

Джейк Ренсъм седеше на чина и се молеше стрелките на часовника да отброят колкото се може по-бързо последните минути от часа му по история.

Още двайсет и четири минути и той щеше да бъде свободен.

Да се озове далеч от прогимназията „Мидълтън“ за цяла седмица!

Най-после щеше да свърши малко истинска работа. Вече бе съставил план какво ще прави през всеки един ден от едноседмичната ваканция: да изследва богатото находище от вкаменени черупки на древни мекотели, които бе открил в каменната кариера зад дома си, да присъства на премиерата на „Необикновени кварки и още по-необикновени квантови загадки“, най-новата книга на един от любимите му физици, и да вземе автограф от него, да чуе първите четири лекции на прочут антрополог относно канибалските племена в Борнео (кой да предположи, че сотираните очи имали сладък вкус?), и още, и още.

В момента обаче се вълнуваше единствено от това, последният училищен звънец да бие колкото се може по-скоро, за да го освободи от затвора, наречен осми клас.

Бягството не се очертаваше да бъде лесно.

Преподавателката по история, професор Агнес Траут, плесна с костеливите си ръце и отново привлече вниманието му. Бе застанала отстрани на катедрата. Висока и слаба като парче тебешир, тя изглеждаше също толкова суха и скучна. Вдигна поглед над събраните си длани и огледа класа.

– Имаме време за още един доклад – обяви тя.

Джейк извъртя очи. Ох, ужасно...

Класът споделяше реакцията му. Из стаята се разнесоха охкания и пъшкания, но единственото, което постигнаха те, бе да накарат преподавателката да присвие устни в още по-тънка линия.

– Можем да чуем още два доклада и да останем след последния звънец – предупреди тя.

Класът замлъкна на бърза ръка.

Професор Траут кимна и се върна на бюрото си. Проследи с пръст списъка от имена и избра следващата жертва, която да изнесе доклад. На Джейк му се стори забавен начинът, по който слабите й рамене се повдигнаха към ушите. Добре знаеше кое е следващото име в списъка, съставен по азбучен ред, но то като че ли изненада преподавателката.

Тя се изправи и изви устни в недоволна усмивка.

– По всичко изглежда, че следващият доклад ще бъде изнесен от Джейкъб Ренсъм.

В класната стая се понесе нова вълна от стонове. Преподавателката дори не си направи труда да усмири класа. Очевидно вече съжаляваше за решението си да изиска още един доклад, преди да излязат във ваканция. Но след като бе прекарал повече от година в нейния курс, Джейк добре знаеше, че професор Агнес Траут е вманиачена на тема ред, дисциплина, правила. Интересуваше се повече от наизустяването на дати и имена, отколкото от задълбоченото разбиране на историческите процеси. Затова, след като бе направила първата крачка, тя нямаше друг избор освен да го покани да излезе пред класа.

Джейк остави на чина учебниците и бележките си. Беше запаметил целия си доклад. Стана и с празни ръце и се запъти към черната дъска, приковавайки погледите на съучениците си. Макар миналата година да бе прескочил един клас, той си оставаше втори по височина. За нещастие, да се открояваш в тълпата невинаги бе предимство, особено в училище, особено след като си прескочил. Въпреки всичко, Джейк вървеше към дъската с изправени рамене. Сякаш не забелязваше погледите, устремени към него. Той не робуваше на модните тенденции и сутрин обличаше първото, което попаднеше пред очите му, независимо дали бе чисто, или не. Затова днес се оказа облечен в протрити джинси, стари баскетболни кецове, избеляло зелено поло и разбира се, задължителното за училището морскосиньо сако с бродирана върху джобчето му златиста училищна емблема. Дори пясъчно русата му коса бе пропуснала последната мода, която изискваше момчетата да се подстригват съвсем късо. Вместо това, тя покриваше цялото му чело.

Досущ като на баща му.

Или поне според последната снимка на родителите му, преди тяхното изчезване три години назад в джунглите на Централна Америка. Джейк не се разделяше със снимката, която бе залепил в тетрадката си. На нея Ричард и Пенелопе Ренсъм се усмихваха, изглеждаха весели и щастливи. Бяха облечени в дрехи с цвят каки, а в ръце държаха маянски камък, покрит с тайнствени знаци. Краищата на снимката бяха извити и почернели от огъня, опожарил планинския им лагер.

Под снимката бе залепено парче амбалажна хартия. Върху него, с почерка на баща му, бе изписано името на Джейк заедно с адреса на семейната къща в Норт Хемпшир, Кънектикът. Пакетът бе пристигнал шест седмици след като бандити бяха нападнали лагера на родителите му.

Оттогава бяха изминали три години.

Това беше последната и единствена връзка на Джейк с родителите му.

Когато излезе пред класа, Джейк докосна тънката връвчица около врата си. Напипа под памучното поло миниатюрния предмет, окачен на връвчицата, и го притисна към гърдите си. Последният подарък от неговите родители. Докосването му подейства успокояващо и му помогна да се концентрира.

Застанала до него, преподавателката се прокашля:

– Мистър Ренсъм ще ни предаде... а..., искам да кажа, ще ни изнесе доклад на тема...

– Моят доклад – прекъсна я Джейк – е посветен на астрономическите познания на маите по отношение на процесията на равноденствието.

– Да, да, разбира се. Равноденствието. Много интересно, мистър Ренсъм. – Преподавателката кимна, може би дори прекалено енергично.

Джейк подозираше, че професор Агнес Траут не разбира добре темата на доклада. Тя отстъпи назад към бюрото си, сякаш се боеше да не би някой да й зададе въпрос. Подобно на всички останали, и тя бе чувала историята с мистър Ръшбейн, учителя по геометрия. Как получил нервна криза, след като Джейк оборил пред целия клас една от неговите теореми. Сега всички преподаватели в „Мидълтън“ се отнасяха с известна боязън към Джейк. Кой ще бъде следващият?

Момчето взе парче тебешир и написа няколко изчисления върху дъската.

– Днес ще ви покажа как маите са успявали да предскажат такива астрономически събития като слънчеви затъмнения, подобно на онова, на което станахме свидетели миналия вторник...

Хартиено топче удари черната дъска точно до ръката му, пръстите му се свиха рязко, счупиха тебешира и той изскърца върху дъската.

– И успявали ли са да го направят?

Джейк позна гласа. Крейг Браск, защитник от училищния отбор по футбол. Докато Джейк беше прескочил един клас, Крейг беше повтарял. Затова се бе превърнал в мишена за якия, мускулест троглодит.

– Мистър Браск! – намеси се професор Траут. – Няма да търпя глупостите ви в моя час. Мистър Ренсъм изслуша вашия доклад с нужното уважение.

С уважение? Докладът на Крейг бе посветен на последната битка на Къстър.

Бе объркал дори думите на генерала, изречени преди да загуби битката: „Пипнахме ги тези проклети индианци. Сега ще ги довършим и ще се приберем у дома“.

Когато заглъхнаха и последните хихикания, Джейк пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се накани да продължи доклада си. В подготовката си за него бе натрупал задълбочени познания върху това колко опитни астрономи са били маите и колко добре са разбирали движението на космоса. Това проучване му бе помогнало да се почувства по-близо до родителите си. В края на краищата, те бяха посветили на маите целия си живот.

Сега обаче, застанал пред черната дъска, Джейк изведнъж почувства скуката, обхванала съучениците му. Тръсна леко глава, взе гъбата и изтри изчисленията, които бе написал преди малко. Не това искаше да чуе класът. Обърна се с лице към тях, прокашля се и започна смело.

– Добре известно е, че маите са извършвали човешки жертвоприношения. Изваждали са дори сърцата на жертвите си и са ги изяждали...

Внезапната промяна на темата мигом прогони отегчените погледи на съучениците му.

– Отвратително! – възкликна Сали ван Хорн, която седеше на първия ред, но се изправи на стола си.

Джейк нарисува на дъската очертанията на човешко тяло и описа с най-големи подробности методологията на ритуалните жертвоприношения: от видовете ножове, използвани при разрязването на тялото, до начина, по който кръвта от жертвения олтар е била събирана в специални купички. Когато иззвъня последният звънец, никой в стаята не помръдна. Един ученик вдигна ръка и попита:

– Колко хора са убили?

Преди Джейк да успее да отговори, професор Траут го накара да замълчи с едно движение на ръката.

– Да, много интересно, мистър Ренсъм. Мисля, че това бе достатъчно за днес.

Изглеждаше леко позеленяла, вероятно заради опи­санието как маите са използвали костите и вътрешностите на жертвите, за да предсказват времето.

Джейк прикри леката си усмивка, докато се връщаше към чина и изтръскваше тебеширения прах от дланите си. Неколцина от съучениците му посрещнаха края на доклада му с ръкопляскания, но както обикновено, мнозинството не му обърна внимание. Наблюдаваше ги как си тръгват на групички по двама-трима като се смеят и шегуват.

Джейк беше нов в класа и така и не бе успял да се сприятели с никого, но нямаше нищо против. Животът му бе достатъчно запълнен, за да скучае. Беше твърдо решен да тръгне по стъпките на родителите си, затова трябваше да подготви и тялото си, и ума си, за да постигне своята цел.

Стигна до чина си, взе раницата и видя, че тетрадката му е отворена. Спря за миг, за да погледне отново снимката на родителите си от вътрешната страна на корицата, сетне затвори тетрадката, преметна раницата си през рамо и се насочи към вратата.

Една седмица нямаше да мисли за училище.

И нищо нямаше да е в състояние да обърка плановете му.

Джейк се спусна тичешком по мраморните стълби, озова се под ярките лъчи на пролетното слънце и се отправи към колелото си.

Весел смях привлече вниманието му. Под един разцъфнал кучешки дрян седеше сестра му Кейди. Беше се подпряла на ствола на дървото, облечена в златисто-жълтата униформа на старша мажоретка. Около нея се бяха скупчили още три момичета, облечени по същия начин, но определено си личеше, че тя е тарторката. Освен това бе приковала вниманието и на половин дузина момчета от по-горните класове, до едно облечени в спортни якета.

Тя се засмя на нещо, което едно от момчетата каза. Отметна глава с добре отработен жест и косите й, един-два нюанса по-светли от тези на Джейк, се спуснаха върху раменете й като водопад от златна коприна. Протегна крак, уж да се разкърши, но Джейк добре знаеше, че целта на упражнението е най-вече да демонстрира дължината на крака и новата сребърна гривна на глезена. Опитваше се да привлече вниманието на капитана на футболния отбор, но той изглеждаше по-заинтригуван от това да се побутва с един от съотборниците си.

За миг, за един съвсем кратък миг, погледът на Кейди регистрира приближаването на Джейк. Той видя очите й да се присвиват предупредително и да очертават забранената територия, в която навлиза.

Джейк понечи да заобиколи групичката. Ускори крачка, подготви се да направи широк полукръг около събралия се елит на „Мидълтън“. Съсредоточил вниманието си изцяло върху това, той не видя Крейг Браск чак докато едва не се сблъска с него.

Крейг Браск протегна рязко огромната си длан, заби я в гърдите на Джейк и сграбчи ризата му.

– Къде си мислиш, че отиваш?

Крейг Браск се извисяваше с едва глава над Джейк, а на тегло беше два пъти колкото него. Рижата му коса бе подстригана съвсем късо, почти като набола четина, а лицето му бе обсипано с толкова много лунички, че изглеждаше така, сякаш се изчервява непрекъснато. Крейг беше навил ръкавите на училищното си яке, за да покаже здравите си, почти маймунски, ръце.

– Остави ме на мира, Браск – предупреди го Джейк.

– Или какво?

Около двамата започнаха да се събират ученици. От тълпата се разнесоха подхилквания.

Когато Крейг се обърна и се ухили на множеството, Джейк протегна ръка, хвана палеца му и го изви. През последните три години бе изучавал не само древни цивилизации. Бе подготвял не само ума, но и тялото си посредством тренировки по таекуондо три пъти седмично.

Крейг изохка и той отпусна хватката си. По-едрото момче отстъпи неуверено назад.

Джейк не искаше свадата да ескалира, затова се обърна и тръгна към колелото си. Само че Крейг се хвърли напред и го хвана за яката, явно не искаше да го пусне просто така.

Джейк почувства как плетената кожена връвчица около врата му се скъсва от дърпането. От тежестта окаченият на нея предмет се плъзна надолу към корема му и спря на мястото, където полото му бе затъкнато в джинсите.

Обзе го гняв, изгарящ и заслепяващ гняв.

Без да се замисля дори за миг, Джейк се обърна и нанесе светкавичен удар с крак в гърдите на Крейг.

Крейг полетя назад и падна по гръб. Опорният крак на Джейк се подхлъзна в тревата и той също падна назад, оголвайки зъби.

Някой извика:

– Кейди, това не е ли брат ти?

Джейк погледна през рамо. Елитът на „Мидълтън“ до последния човек, включително и капитанът на футболния отбор, гледаше към тях.

Ранди Уайт се намръщи и тръгна към тях. Останалите го последваха, включително и сестрата на Джейк.

Когато стигна при тях, Ранди посочи с пръст носа на Крейг:

– Браск, остави хлапето на мира.

Заповедният тон в гласа му не оставяше място за спорове.

Крейг разтри наранените си гърди и се намръщи.

Ранди подаде ръка на Джейк, но той успя сам да се изправи на крака. Не желаеше помощ от никого. Почисти джинсите си отзад. Ранди сви рамене и му обърна гръб, но не и преди да измърмори:

– Шантаво хлапе.

Елитът се отдалечи, но Кейди остана. Хвана Джейк за лакътя и наведе глава към ухото му:

– Престани да ме злепоставяш – изсъска тя през стиснати зъби.

Аз да злепоставям теб?

Джейк се отърси от хватката на сестра си и отвърна на погледа й. Макар да бяха еднакво високи, Катрин Ренсъм бе с две години по-голяма.

Лицето на Джейк почервеня повече, отколкото по време на сблъсъка с Крейг. Не успя да изрече нито дума и извади скъсаната връвчица изпод ризата си. Предметът, който висеше на нея, падна в разтворената му длан.

Беше златна монета. Всъщност, беше само половин златна монета; явно е била счупена на две половини с назъбени краища, върху всяка бе изобразен маянски символ. Тя проблесна на слънцето и привлече погледа на Кейди. Лявата й ръка посегна към собствения й врат. Нейната половина от същата монета висеше на изящно златно синджирче около врата й.

Двете половини от монетата бяха пристигнали в колет преди три години, заедно с лагерния дневник на баща им и тетрадката със скици на майка им. И двете деца нямаха представа нито кой им ги беше изпратил, нито защо. Оттогава обаче нито Кейди, нито Джейк се разделяха със своята половина от златната монета.

Джейк се вгледа в половинката, която държеше в ръка. Слънчевите лъчи се отразяваха от полираното злато и караха символа да заблести още по-ярко. Подобни символи се наричаха глифи.

Глифът върху неговата половина от монета изобразяваше маянската дума be, която се произнасяше бей и означаваше път.

Джейк отново се зачуди какво ли означава тя. Трябваше да е нещо важно. Обърна гръб на сестра си, пъхна монетата в джоба си и закрачи сковано към колелото си, което бе оставил заключено с верига.

Скоро вече въртеше педалите. Как му се искаше никога повече да не се връща в това отвратително училище.

Сърцето му бе изпълнено с едно-единствено желание и нямаше намерение да се разсейва с други.

Докато натискаше педалите с една ръка опипа джоба на панталоните си. Потърка монетата през плата, сякаш бе лампата на Аладин.

В сърцето на Джейк имаше място за едно-единствено желание: да открие какво се бе случило с майка му и с баща му.

Ето защо полагаше толкова усилия.

За да се надява, че ще разкрие истината около смъртта на родителите си – и да разбере защо са били убити – трябваше първо да стане като тях. Крушата не пада по-далече от дървото. Джейк трябваше да тръгне по техните стъпки.

Изпълнен с решителност, Джейк стана от седалката и натисна яростно педалите по стръмния хълм, който водеше към дома им.

Нищо друго нямаше значение.

2.

Трябва да чукна още малко ей тук...

Джейк лежеше по корем, докато слънцето напичаше гърба му. Беше прекарал цялата събота в каменната кариера зад дома си. Скалният пласт под него изглеждаше почти равен, но досега всяка малка грапавина по повърхността му се бе оказала вкаменелост.

Присви устни в строга гримаса – не от болка, от болезнена концентрация.

Не бива да повредя екземпляра.

Фосилът от палеозойската ера приличаше на кръстоска между силно сплескан рак и извънземен космически кораб. Джейк можеше да различи дори чифт тънки антени.

Беше рядка находка по тези места. Дължината му бе почти осем сантиметра, превъзходен екземпляр на Isotelus maximus, по-известен като гигантски трилобит.

Невероятна находка!

Джейк държеше миниатюрно длето в едната си ръка и малък чук в другата. Още един умел удар и щеше да измъкне фосила от заобикалящата го скала. След което можеше да го отнесе в стаята си и да го почисти както трябва в по-подходящи условия.

Вдигна длетото, пое дъх и вдигна чукчето. Искаше да затвори очи, но се съмняваше, че това ще помогне.

Сега...

Замахна с чука и...

– Търсят ви по телефона, господарю Джейк!

...стреснат, Джейк стовари здраво чукчето върху единия си пръст, право върху кокалчето.

– Чувате ли ме?

Виковете се разнасяха от радиостанцията тип уоки-токи, която Джейк беше подпрял на една скала до лакътя си.

Джейк разтърси ударената си ръка и се обърна настрани. Взе радиото и натисна бутона за предаване.

– Какво има, чичо Едуард? – попита раздразнен.

– Ще вечеряме.

Вечеря?

– И предполагам, ще ти трябва време да се измиеш.

Джейк погледна небето и най-сетне забеляза колко ниско е слязло слънцето и колко дълги са станали сенките. Погълнат изцяло от търсенето на фосили, той не бе забелязал колко късно е станало.

Вдигна радиото към устните си:

– Добре, идвам веднага.

Забави се, колкото да освободи с помощта на чукчето и длетото трилобитния фосил от скалата, сетне го прибра в джоба си. След като приключи, обърна се по гръб само за да види една лигава муцуна и един голям и влажен черен нос, надвесени над лицето му. Усети горещ дъх. Кучешката лига капна върху челото му.

Уф!

Джейк протегна ръце и отблъсна муцуната на басета от лицето си.

– Престани, Уотсън. Дъхът ти може да убие и дракон.

Джейк седна. Уотсън не обърна внимание на обидата и прокара дългия си влажен език по лицето му.

– Е, това е по-добре. Сподели всичките си микроби с мен.

Джейк се засмя и почеса старото куче зад клепналото ляво ухо, което накара животното да зарита щастливо. Уотсън караше четиринайсетата си година и бе част от семейство Ренсъм по-дълго от Джейк. Майка му го бе спасила от английски развъдник на фоксери, в който щяха да използват кученцето като примамка, тъй като се бе родило с деформирано предно краче. Уотсън продължаваше да куца, но както обичаше да казва майката на Джейк, недостатъците ни правят такива, каквито сме.

Въпреки недъгавия си крак, видеше ли катерица, Уотсън се втурваше след нея бърз като светкавица. Джейк винаги носеше със себе си кучешка свирка, тъй като се боеше басетът да не се изгуби в гората. Особено след като зрението му бе започнало да отслабва с възрастта.

– Хайде, Уотсън, да похапнем. Храна!

Като чу последната дума, кучето замаха радостно с опашка. Повдигна нос във въздуха и подуши. Това сетиво определено не бе отслабнало с годините. Уотсън вероятно вече знаеше какво е сложила на печката леля Матилда.

Джейк погледната другите два фосила, които искаше да вземе. Щяха да почакат до утре. Смрачаваше се и той не искаше да допуска грешки. Така го бе учил баща му. Археологът трябва да бъде търпелив. Сякаш чу гласа на баща си: Не пришпорвай историята... няма да ти избяга.

Джейк последва съвета му, събра инструментите си и тръгна с Уотсън. Изкатери се по склона на старата кариера и пое към дома.

Пред Джейк се ширна имението Рейвънсгейт, повече от двеста декара хълмиста земя, осеяна тук-там с горички от захарен клен и черен дъб.

Джейк вървеше по пътеката, застлана с мулч от едри дървесни стърготини. Имението бе старо, първият Ренсъм дошъл тук малко след подписването на Декларацията за независимост. Бил прочут египтолог и всяко следващо поколение следвало стъпките на основателя, всеки от потомците му бил изследовател в една или друга област.

След последния завой пред Джейк се разкри домът му.

Насред просторна английска градина се издигаше малко имение с каменни кулички, дървени фронтони, каменни плочи по покрива, медни улуци, прозорци от оцветено стъкло, с месингов обков. Автомобилна алея, застлана с чакъл, отвеждаше до главния вход, чиито стълбове поддържаха чифт каменни гарвани, дали името на имението – Рейвънсгейт или Гарванова порта.

След изчезването на родителите му, къщата заприлича на изоставена. Бръшлянът бе излинял и пожълтял, от покрива липсваха няколко каменни плочи, стъклата на някои прозорци бяха заменени от картон и скоч. Сякаш някой бе откраднал нещо жизненоважно – от земята, от къщата, но най-вече от Джейк.

Джейк влезе в къщата, озова се в тесен коридор, застлан с червеникави плочки, избърса праха от обувките си и изтупа дрехите си. Окачи чантата, в която събираше образците и инструментите си, на кука до вратата.

От съседната стая надникна леля Матилда. Сбръчканото й лице бе обрамчено от побелели къдрици повечето от които бяха скрити под готварската й шапка. Рядко излизаше в коридора, беше прекалено заета, за да напуска стаята си.

– А, ето те, миличък. Тъкмо сипвах супата. Побързай да се измиеш. – Ъгълчетата на устните й се извиха в лека гримаса, която издаваше загриженост. – Случайно да имаш представа къде е сестра ти?

Въпросът бе риторичен, леля Матилда не очакваше Джейк да й отговори, тъй като двамата с Кейди се бяха отчуждили напоследък.

– Измивам се и идвам веднага, лельо Матилда.

– Не се бави. – Тя се върна в кухнята, за да надзирава готвачката и двете прислужници. Миг след това отново надзърна в коридора. – А, Едуард, помоли да се отбиеш в библиотеката преди вечеря. Нещо пристигна с днешната поща.

Любопитството накара Джейк да ускори крачка. Уотсън, очевидно незаинтригуван от новината, се ориентира към кухнята с надеждата да получи нещо за хапване.

Библиотеката се намираше отвъд централното фоайе. За да стигне до нея, Джейк трябваше да прекоси големия салон, който се простираше от предния край на къщата до задния. Една цяла стена бе заета от маслени портрети на негови предци, чак до самия Бартоломю с огромните му мустаци. Той беше застанал до една камила и беше присвил очи от слънцето.

Всеки от портретите гледаше към собствена витрина на срещуположната стена. Баща му ги наричаше витрини с куриози и любопитни находки. Зад оловните стъкла на всеки шкаф бяха изложени артефакти и реликви, събрани от предците му по време на техните пътешествия: бръмбари и пеперуди, приковани с топлийки върху коркови дъски, скъпоценни камъни и минерали, миниатюрни керамични съдове и изваяни фигурки и разбира се, достатъчно вкаменелости, че да запълнят цял музей, включително яйце на тиранозавър.

Джейк сви по следващия коридор и се озова в библиотеката. Етажерките с книги се издигаха на височината на цели два етажа, като най-високите бяха достъпни единствено с помощта на стълба, която се плъзгаше по железни релси. На далечната стена имаше камина, достатъчно голяма, че да влезеш в нея, без да се навеждаш. В нея весело гореше малък огън и сгряваше помещението с дружелюбна топлина. В един от ъглите бе разположено масивното дъбово бюро на баща му. Останалата част от обзавеждането се състоеше от фотьойли и дивани с много мек пълнеж, които сякаш приканваха посетителите да се отпуснат в прегръдките им и да се потопят в световете, скрити между кориците на някоя книга.

Зад бюрото седеше чичо му Едуард.

– А, ето те, Джейк – посрещна го чичо му. Завъртя се на пети. Гърбът му бе изправен, маниерите му – сковани, но в очите му винаги грееше топлина, дори сега, когато бе примесена с леко чувство на безпокойство. На върха на носа му бяха кацнали чифт малки очила за четене. В едната си ръка държеше голям жълт плик. – Това пристигна днес. Изпратено е от Англия. От един квартал на Лондон, наречен Блекфрайърс.

– Блекфрайърс?

Чичо Едуард кимна:

– Един от най-старите финансови квартали в Лондон, банки и тем подобни.

Чичо Едуард би трябвало да знае най-добре. Беше израснал в Лондон. Всъщност, Едуард и Матилда не бяха истински чичо и леля на Джейк. Фамилното им име бе Батчелдър. Бяха приятели на дядото на Джейк и се грижеха за имението „Рейвънсгейт“ вече три поколения. Говореше се под сурдинка, че веднъж Едуард спасил живота на дядото на Джейк по време на Втората световна война. Случило се някъде в Африка, но никой никога не разказваше цялата история.

Тъй като Джейк и Кейди нямаха роднини, които да се грижат за тях, чичо Едуард и леля Матилда станаха техни настойници и продължиха да се грижат за имението. Двамата бяха грижовни и любящи като истински родители, а понякога и също толкова твърдоглави. През цялото време обаче тръпнеха в очакване, нямаха търпение да се завърнат истинските господари на имението.

Чичо Едуард отиде при Джейк и му подаде запечатания плик.

Джейк го взе и впери поглед в написаното на него име.

Господин Джейкъб Бартоломю Ренсъм.

Следваше пълното име на сестра му.

Обзе го хлад. Последният път, когато бе видял името си, изписано по този начин, бе върху колета с дневника на баща си, случка, която продължаваше да му навява тъга.

А сега името му бе изписано по същия начин, но равно и безлично на машина.

Чичо Едуард се прокашля:

– Не знаех дали няма да искаш да изчакаш, докато се върне сестра ти...

Джейк отвори плика. Кой знае кога ще се върне Кейди!

Зад гърба му се разнесе приглушено ръмжене. Обърна се и видя Уотсън да се промъква в библиотеката. Козината по врата му беше настръхнала, а носът му бе вирнат във въздуха. Явно го бяха напъдили от кухнята и басетът бе дошъл при Джейк, за да намери утеха и съчувствие. Чувствителният му нос обаче сигурно бе надушил миризмата на писмото, усещайки нещо, което само едно куче може да усети. Уотсън пристъпи още по-близо. Започна да обикаля в кръг и да ръмжи предупредително.

– Тихо, Уотсън,... всичко е наред.

Джейк извади съдържанието на плика. Между пръстите му се плъзнаха цветна брошура и още няколко листа и се разпиляха по дъсчения под. Уотсън отскочи игриво назад. Джейк успя да улови най-големия лист от твърда ленена хартия. Беше жълт на цвят, изписан с най-черното мастило, което бе виждал.

Чичо Едуард коленичи и вдигна разпилените листа и плика. Прелисти ги, докато Джейк четеше поканата веднъж, после втори път.

– Това са самолетни билети – добави чичото. – Два. За теб и за сестра ти. Първа класа. А това май е резервация за „Савой“. Много скъп хотел!

Джейк смръщи вежди, когато стигна до най-интригуващата част: „Маянските съкровища на Новия свят“.

Чичо Едуард прелисти брошурата. Снимки на златни и нефритени предмети обрамчваха рекламното съобщение на музея за организираната от него изложба.

– Това е от Британския музей – каза той. – Много странно. Самолетните билети са за другиден, понеделник, а според брошурата, първият ден на изложбата е вторник.

– Вторник? – попита Джейк, забелязал и друга странност. Спомни си лекцията за календара на маите, която бе изнесъл предния ден в училище, и за предсказанията на маите, свързани с този ден. – Това е денят на слънчевото затъмнение. В Лондон затъмнението ще бъде пълно.

Не бе в състояние да скрие възбудата в гласа си.

– Това не ми харесва – каза чичо Едуард и бръчките по челото му станаха още по-дълбоки. – Идва в последния момент. А и билетите са само два, за теб и за сестра ти.

– Двамата с Кейди сме достатъчно големи, за да пътуваме сами. А и ти винаги си ми казвал, че някой ден непременно трябва да видя Британския музей.

Чичо Едуард се угрижи още повече:

– Преди да обсъдим въпроса, бих искал да проведа няколко телефонни разговора. Трябва да се уточнят хиляди неща. Трябва да...

Джейк престана да чува думите на чичо си. Не можеше да откъсне поглед от една от снимките в разгънатата брошура. Пресегна се и я взе от ръката на чичо си. В средата бе поместена фотография на златна змия, инкрустирана с нефрит и рубини. Снагата й бе извита на осморка, а всеки край завършваше с глава – едната със зейнала паст и оголени зъби, другата – със затворена уста, от която се показваше тънък раздвоен език.

Джейк се взираше в изображението. Стори му се, че земята се клати под краката му, дишането му се ускори, но стана все по-плитко.

Той разпозна двуглавата змия. Виждал бе рисунката й в скицника на майка си, дори бе прочел подробно нейно описание в дневника от археологическите разкопки на баща си. Двете тетрадки – двете половини на техния общ дневник – бяха пристигнали заедно със счупената златна монета, в колет, надписан с почерка на баща му. Но пратката не бе придружена нито от бележка, нито от каквото и да било обяснение.

Накрая Джейк вдигна брошурата и посочи:

– Това е един от артефактите от разкопките на мама и татко. – Прегледа набързо брошурата. Останалите предмети също изглеждаха познати, но той искаше да ги сравни с рисунките в скицника на майка си.

Чичо Едуард пристъпи към него:

– Мислех, че тези артефакти са заключени в някой трезор в Мексико Сити.

Джейк кимна. Скоро след като бандитите бяха нападнали лагера на родителите му, мексикански военни бяха пристигнали с хеликоптери и отцепили района. Никой не знаеше каква част от находките е била открадната или какво се е случило с телата на майката и бащата на Джейк. Беше изчезнал и един техен колега, доктор Хенри Бетел.

Все пак военните бяха успели да спасят по-голямата част от маянските артефакти. Ценността им ги правеше национални съкровища, затова те никога не бяха напускали Мексико.

До този момент.

Бяха временно изложени в лондонския музей.

Маянските съкровища на Новия свят.

– Нищо чудно, че са ви поканили – каза чичо му, докато надничаше през рамо, за да прочете брошурата. – Синът и дъщерята на откривателите на артефактите.

Джейк не можеше да откъсне поглед от брошурата. Проследи с пръст извивките на двуглавата змия. Сигурно родителите му също я бяха докосвали, може би техните ръце я бяха извадили от пръстта.

– Трябва да отида – каза Джейк с мрачна решителност в гласа си.

Чичо Едуард постави ръка на рамото му, за да го успокои.

Кой знае кога щеше да получи втори шанс да зърне реликвите, които отново щяха да бъдат заключени в трезор? В очите на Джейк напираха сълзи. Така щеше да се почувства по-близо до родителите си.

Откъм централния вход на имението се разнесе скърцане на спирачки и свирене на гуми. Дочу се весел смях и шумно сбогуване. Миг по-късно вратата се отвори и в дома връхлетя Кейди. Обърна се и отново махна енергично с ръка:

– До утре, Ранди!

Влезе в библиотеката и видя Джейк и чичо Едуард, които впериха погледи в нея. Забеляза израженията им и върху съвършеното й чело се появи тревожна бръчка:

– Какво има?

– Е, аз няма да ходя! – заяви Кейди и започна да изброява причините на пръстите на ръцете си.

– В неделя Джефри организира парти край басейна. В понеделник имаме тренировка на мажоретките, след нея още един купон. Без да броим двете партита във вторник.

За финал тропна леко с крак.

– Определено няма да зарежа всичко това, за да се превърна в бавачка на Джейк в някакъв скучен музей.

Джейк усети как лицето му почервенява. Сестра му изобщо не си бе направила труда да го изслуша. Сърцето му заби учестено. Добре съзнаваше, че ако Кейди не замине, и той няма да замине. Чичо Едуард нямаше да му позволи да пътува сам.

– Кейди! Това са находките на мама и татко!

Тя преглътна. Сведе очи към брошурата, после отмести поглед от нея. Кейди проявяваше далеч по-голям талант в рисуването и въобще в изкуствата, в сравнение с Джейк. Надълго и нашироко бе изучавала скицника на майка си. Или поне го бе правила в началото, малко след като дневниците на родителите им бяха пристигнали по пощата. През последните две години не си бе направила труда да ги погледне.

Джейк обаче бе забелязал лекото треперене на ръцете на Кейди, когато тя сведе поглед към брошурата. Също бе разпознала двуглавата змия.

– Не зная – каза тя. – Имам да правя толкова много неща.

Джейк се обърна към чичо Едуард и го погледна умолително.

Чичо му само сви рамене. Очевидно все още се чудеше дали трябва да отидат. Особено след като сестра му не изгаряше от желание да го прави.

– Това да не са билети за първа класа? – внезапно попита Кейди и ги взе в ръка. – И резервация за апартамент в „Савой“?

Усетил, че бронята й се пропуква, Джейк промени подхода си. От вълнение бе забравил с кого си има работа.

– Това е, това е страхотно! – предпазливо каза той и размаха билетите. – Виж само колко струват. Освен това пътуването до Лондон съвпада със слънчевото затъмнение. Предполагам медиите ще отразят откриването на изложбата...

Забеляза как раменете на сестра му потръпват при споменаването на думата медии.

– Сигурен съм, че ще има камери – продължи той. – Новинарски екипи, подвижни телевизионни станции, дори знаменитости.

Очите на Кейди се разшириха от удивление. Отново погледна поканата.

Докато сестра му налапваше стръвта, Джейк се подготви да я улови на въдицата.

– Освен това – каза той, – помисли си за шопинга, за най-новата европейска мода, която още не е пристигнала в моловете на Норт Хемпшир. Сигурно ще бъдеш първата тук, облечена с тези дрехи.

Кейди сведе поглед към обувките си.

– Амииии, можем да отидем за малко. Едва ли ще е чак толкова скучно.

Джейк погледна чичо Едуард. Той поклати глава, знаеше кога е загубил битката. Може би щеше да успее да разубеди Джейк, но никога не би успял да застане между Кейди и някоя телевизионна камера.

– Предполагам, че ще трябва да се заема с организацията на пътуването – каза той.

Кейди кимна, а Джейк въздъхна с облекчение.

Остана само едно последно възражение.

Уотсън стоеше край бюрото на баща им с настръхнала козина по гърба. Басетът не откъсваше поглед от отворения жълт пощенски плик. Старото куче продължаваше да ръмжи тихичко.

3.

Джейк никога не се бе возил в лимузина. Никога не си бе представял колко просторна е тя отвътре. Чувстваше се като в салона на частен самолет, който лети ниско над земята.

Лимузината профучаваше по тесните улици и объркващите кръгови движения на Лондон. Зад нея свиреха клаксони, а неколцина пешеходци размахаха юмруци след огромния автомобил. Закъсняваха.

Джейк залепи лице за затъмнения прозорец. Опита се да види небето.

– Не се тревожи – успокои го Кейди. Беше пъхнала в ушите си миниатюрните слушалки на айпода си, затова говореше по-високо от обичайното. – Няма да изпуснеш затъмнението.

Кейди насочи вниманието си към огледалцето в ръката си. Огледа лицето си за пореден път, след като бе прекарала цялата сутрин в банята, извършвайки безброй експерименти с помощта на гланцове за устни, червила, гелове за коса, очни сенки, маша за мигли, сешоар и дори нещо, което бе оставило блестящи прашинки по мраморния плот в банята. Подобно на всеки добър учен, тя никога не смяташе, че е приключила с експериментите.

Джейк не й обърна внимание и обходи с поглед синьото небе. През затъмнения прозорец слънцето приличаше на жълтеникаво петно. Луната очакваше своя ред, готова да започне неизбежната си разходка пред лицето на слънцето и да превърне деня в нощ.

Лявото коляно на Джейк трепереше от вълнение.

Примесено с мъничко тревога.

В природата съществуваше и друга сила, също толкова непоколебима и неотклонна в своето движение, колкото и сестра му.

На хоризонта черни облаци се струпваха високо в небето. Дълбоко навътре в окото на приближаващата буря проблесваха искрящи светкавици. Беше истинска надпревара с времето. Джейк щеше да бъде съкрушен, ако бурята успееше да скрие слънчевото затъмнение.

Лимузината поднесе на един особено остър завой. Гумите й изсвистяха. Джейк бе запратен към прозореца. Чу се тракане на бучки лед в кристална чаша. Огромна ръка го улови и го върна на мястото му.

Боботещ глас с типично английски акцент, завалящ някои срички, произнесе с укор:

– Млади господине, ако желаете да видите небето, може би ще успея да ви помогна, преди да си счупите врата.

Джейк бе забравил, че компания в лимузината им прави Морган Дръмонд, което бе изненадващо предвид огромните му размери. Тялото му изпълваше цялата предна половина на салона. Целият бе мускули, а чертите на лицето му бяха необичайно остри. Носеше двуреден черен костюм на фини райета с размерите на палатка, но въпреки това всяко негово движение караше бицепсите му да изпъват плата. Приличаше повече на сержант, натоварен с обучението на новобранци, отколкото на директор по въпросите на сигурността в „Бледсуърт Индъстриз“, спонсорът на маянската изложба.

Дръмонд се приведе към Джейк. Протегна дебел пръст към редицата от бутони близо до лакътя му и натисна един от тях. Тапицерията под тавана на лимузината се плъзна назад и разкри стъклен покрив, над който се показа небето.

Когато лимузината профуча покрай един двуетажен автобус, пътниците на горния етаж надникнаха през стъкления покрив право в салона. Джейк втренчи поглед в лицата, които го гледаха отвисоко, и се почувства като златна рибка в аквариум. Неколцина от пътниците посочиха лимузината с ръце. Джейк им махна за поздрав, но никой не му отвърна.

– Стъклото е специално, не позволява да се надникне във вътрешността на лимузината – обясни Дръмонд. – Те не могат да ви видят.

Огромният мъж се скри отново в сянката, в която бе потънало неговото място. За човек с неговите гигантски габарити, той притежаваше необикновената способност да се слива с фона и да остава незабелязан. Когато Дръмонд се облегна назад, в мрака проблесна нещо и Джейк го забеляза. Идваше от вратовръзката на мъжа. Беше парче оръжейна стомана с формата на символа на „Бледсуърт“.

Грифон.

Митологичното чудовище имаше глава, криле и нокти на орел, но тяло, задни крака и опашка на лъв. Беше изобразено в профил с черен скъпоценен камък вместо око, изправено на задните си крака, сякаш се готвеше да разкъса някаква плячка. Някои твърдяха, че то символизира обичайната делова практика на корпорацията: атакувай слабите и ги погълни целите.

По време на полета от Кънектикът до Лондон Джейк бе изчел доста за корпорацията. Никой не можеше да каже къде или кога е била основана компанията. Намекваше се, че корените на бизнеса й можели да бъдат проследени чак до Средновековието. Носеха се слухове, че фамилията Бледсуърт натрупала първоначалното си богатство от продажбата на фалшиви лекарства, които уж гарантирали спасение от чума. Членовете й били сред онези, които събирали мъртвите тела на жертвите, нахвърляли ги в каруци и продавали части от труповете за медицински изследвания. Независимо каква част от слуховете бе истина и каква – не, факт е, че през Средновековието семейство Бледсуърт натрупало повече злато от краля на Англия. Днес почти никой не поставял под съмнение доброто му име и то притежавало значителна част от финансовия център Блекфрайърс.

Джейк се изправи и се покашля. Зададе въпроса, който го измъчваше, откакто бяха кацнали в Лондон:

– Мистър Дръмонд, защо вашата компания спонсорира изложбата в музея?

Вместо отговор получи сърдито сумтене. Явно въпросът му не бе по вкуса на Дръмонд. Но дори Кейди свали дамското си огледалце и извади една от слушалките на айпода си, за да чуе отговора.

Морган Дръмонд въздъхна:

– Организирането на изложбата се оказва доста скъпо начинание. Допълнителна охрана, електронни системи за сигурност... компанията плати цяло състояние само за да убеди мексиканското правителство да позволи тези съкровища да напуснат страната.

По гласа му личеше, че съвсем не е щастлив от обстоятелството, че компанията му е похарчила толкова много пари за нещо толкова безсмислено.

– И защо корпорацията го е направила? – настоя Джейк.

Дръмонд се приведе към него:

– Мистър Бледсуърт настоя. И никой не смее да му възрази.

Джейк се намръщи. Бе изчел всичко, което успя да намери, за саможивия шеф на корпорацията: Сигизмунд Олифант Бледсуърт ІХ.

Мъжът, прехвърлил вече деветдесетте, бе представител на деветото поколение, което носеше фамилията Бледсуърт, но то щеше да си остане последното, тъй като не се бе женил и нямаше деца. Фотографиите на Сигизмунд Олифант Бледсуърт ІХ, достъпни на обществеността, се брояха на пръсти. Джейк успя да открие само една с помощта на своя компютър и на нея Бледсуърт бе далеч по-млад, висок и слаб, облечен в британска военна униформа. Подобно на миналото на средновековните му предци, и неговата биография бе изпълнена със слухове за измами, злоупотреби, престъпления. Една от историите разказваше как Бледсуърт е откраднал множество произведения на изкуството от Франция и Германия по време на войната. Част от службата си прекарал и в Египет.

След Втората световна война обаче никой не бе успявал да фотографира президента на „Бледсуърт Индъстриз“. Той се бе превърнал по-скоро в привидение, отколкото в човек.

Джейк сви вежди:

– А какъв интерес има мистър Бледсуърт от организирането на изложбата?

– Наистина ли искаш да знаеш? – попита го Дръмонд.

Джейк сви рамене, обърна се към сестра си, после – отново към едрия мъж:

– Не.

– Мистър Бледсуърт се чувства задължен. Смята, че така изплаща дълг.

– Дълг?

– Към родителите ви.

Изведнъж в лимузината стана много задушно и Джейк не можеше да си поеме дъх.

Дръмонд се отпусна в седалката си и отново потъна в сенките.

– Кой мислиш, че финансираше маянските разкопки на родителите ти? Кой, мислиш, ги изпрати там?

Джейк се намръщи. Мистър Бледсуърт? Възможно ли бе? Нима наистина загадъчният ръководител на „Бледсуърт Индъстриз“ бе платил на майка му и баща му да разкопаят върха, известен като Планината на костите?

Защо?

Лимузината забави ход и шофьорът се обади по уредбата:

– Пристигнахме в музея, сър.

Когато Джейк и Кейди напуснаха мрачния салон на лимузината, бяха посрещнати от ослепителен залп от светкавици на фотоапарати и прожектори на телевизионни камери. Стреснат, Джейк направи крачка назад, но нямаше накъде да отстъпи. Зад него се издигаше огромното туловище на Морган Дръмонт, високо и непоклатимо като стена.

– Продължавай да вървиш – измърмори той под нос.

Дръмонд ги поведе през тълпата от репортери, изпълнила тротоара пред музея. Две въжета от черно кадифе задържаха назад новинарските екипи и обикновените зяпачи, а между тях бе опънат червен килим. В дъното се издигаха мраморните колони на Британския музей, който наподобяваше масивен банков трезор. От единия до другия край на колоните се простираше огромен транспарант, опънат там в чест на изложбата.

Маянските съкровища на Новия свят

Джейк забеляза, че много хора носят специални очила за наблюдаване на затъмнението.

Погледна към небето. Разбира се, трябваше да се досети. Луната вече бе започнала да покрива слънчевия диск. Ослепителната слънчева корона сякаш опари очите му. Отмести поглед преди гледката да увреди зрението му. Далеч на юг проблесна светкавица, последвана от силен гръм. Бурята, разразила се по долното течение на река Темза, заплашваше да скрие уникалната гледка.

– Виж колко са очарователни! – извика пълничка жена на средна възраст.

– Одрали са кожата на майка си и баща си!

– И какви сладки дрешки имат!

– Истински малки изследователи, нали? – възкликна друга жена от тълпата.

Джейк погледна дрехите си. Бяха подарък от компанията „Бледсуърт“. Заведоха Джейк и Кейди в скъпо ателие за дрехи по поръчка на „Савил Роу“, улицата която беше прочута със скъпите си магазини за облекло. Джейк носеше панталони тип „сафари“ и риза с дълги ръкави, и двете в цвят каки, както и елек, целият покрит с джобове, някои се затваряха с цип, други с копчета, а имаше и джобове, скрити в други джобове. Беше обул водонепроницаеми туристически обувки, а на гърба си бе метнал раница в същия нюанс на каки. Бяха му предложили да сложи и шапка тип „сафари“, но той отказа.

Кейди обаче се бе влюбила в шапката. Носеше я наперено, със самочувствие. Отново проблеснаха светкавици на фотоапарати. Тя спря, сложи ръка на кръста, а един от пръстите й се заигра с връвчиците на шапката.

Джейк извъртя очи и продължи към музея.

Виковете зад гърба му се превърнаха в неразбираема глъчка. Не искаше нищо друго, освен час по-скоро да влезе вътре, да избяга от цялата тази шумотевица. Музеят и „Бледсуърт Индъстриз“ бяха организирали мащабна медийна кампания и рекламираха изложбата по вестници и телевизии, по автобуси и влакове от метрото. Историята с изчезването на родителите на Джейк бе водеща новина още по времето, когато се бе случило, все пак ставаше въпрос за злато, бандити и загинали археолози. Вестниците я раздухаха отново. Скоро всички научиха за осиротелите хлапета. Появата на децата тук, специално за откриването на изложбата, бе привлякла всички фотографи в града.

Морган Дръмонд вървеше редом с Джейк и подбутваше Кейди по гърба, за да не спира. Гласът му заглуши глъчката на тълпата:

– Закъсняваме! След края на церемонията ще имате възможност да направите нови снимки!

Изпрати ги ропот на разочарование.

Джейк забеляза, че Дръмонд спира за миг погледа си върху един от зяпачите в тълпата. Непосредствено до въжетата бе застанал нисък, дундест мъж, облечен в зелен костюм, който дъвчеше поничка. Очите му бяха скрити под гъсти вежди. Дебелите му устни бяха покрити с пудра захар. На врата му също бе окачен фотоапарат, но мъжът не посегна към обектива дори когато Дръмонд и децата минаха покрай него.

Непознатият кимна леко на Дръмонд, който подкани хлапетата да вървят по-бързо.

Най-накрая Джейк и Кейди минаха под транспаранта и се озоваха във фоайето на музея. То беше приятно празно, ако не броим, разбира се, охранителите в сини униформи. Кейди хвърли назад поглед, изпълнен с копнеж.

– Церемонията по прерязването на лентата ще се състои във вътрешния двор, който носи името на кралица Елизабет – уведоми ги Морган Дръмонд, докато минаваха покрай магазинче за сувенири и прекосяваха полирания мраморен под.

– Там ще има ли камери? – попита Кейди и отвори дамското си огледалце с ловкост, на която би завидял и жонгльор на ножове в цирка.

– Само от телевизионните новини и лондонския „Таймс“ – каза Дръмонд. – Мероприятието е ексклузивно, поканени са само най-щедрите спонсори, и дори те трябваше да платят солидна сума, за да присъстват на прерязването на лентата.

– А вашата компания получи отстъпка от тази сума?

Дръмонд погледна намръщен Джейк, сякаш момчето бе задало изключително невъзпитан или глупав въпрос.

– Разбира се. Ще трябва да съберем цяло състояние, за да покрием разходите си покрай тази изложба. – Гласът му прозвуча сърдито. – Защо мислите, че ви поканиха? Прашните артефакти не могат да привлекат тълпите... Историите могат! Като вашата... като трагедията, покрай... – Едрият мъж чак сега осъзна какво говори и пред кого. Млъкна внезапно, все едно си бе глътнал езика. Прояви достатъчно възпитание, за да се изчерви и да се почеше неловко по врата.

Лицето на Джейк също почервеня, но не от неудобство. Той сви едната си ръка в юмрук, когато осъзна за какво всъщност става въпрос. Поканата към тях не целеше да привлече внимание към постиженията на техните родители, а да се възползват от трагедията им, да превърнат загубата им в машина за студени, безчувствени пари, които да потекат към „Бледсуърт Индъстриз“. Изпита гняв, но и се почувства глупаво. Двамата със сестра му бяха прелетели океана, за да танцуват като марионетки пред тълпата и да я накарат да купи повече билети.

Кейди изобщо не изглеждаше развълнувана от думите на Дръмонд. Продължи наперено напред в очакване на следващата порция внимание и светкавици.

– Оттук – показа им Дръмонд и задържа вратата отворена.

Когато Джейк прекрачи прага, пред погледа му се разкри смайваща гледка. Огромен покрит вътрешен атриум с площ поне няколкостотин квадратни метра, целият застлан с мрамор.

– Големият двор – обяви Дръмонд. Бръкна в джоба си и извади очила с черни стъкла. – Очила, с които да наблюдавате затъмнението. Най-добре ги сложете още сега.

Джейк сложи своите без да забавя крачка. Крилата на музея заобикаляха огромния двор от всичките четири страни. Спираловидни стълби водеха към втория етаж. Но онова, което впечатли най-силно Джейк, бе конструкцията, която покриваше двора отгоре. Състоеше се от триъгълни парчета прозрачно стъкло, които сякаш се рееха във въздуха над главите им, безтегловни и озарени от слънчева светлина.

Джейк извърна глава нагоре и впери поглед през стъкления покрив.

Тъмните очила му позволиха да погледне директно, без да се страхува, че може да ослепее. Луната вече бе покрила слънцето до половината. Скоро щеше да настъпи пълното затъмнение.

Прогърмя нова гръмотевица. Джейк се обърна и погледна на юг. Вече се виждаше предният фронт на бурята.

Дали луната щеше да го изпревари?