Двайсет метра под земята

1.

Моят герой

Моят герой е баща ми. Той е чудесен човек. Работи неуморно, с всички е любезен и се старае да помага на хората.

Жертвата му щеше да пищи, ако бе в състояние. Но той се бе погрижил тя да не може да си отваря устата. В очите й щеше да се чете ужас. Но той се бе погрижил да не може да отваря и тях. Направил я сляпа и няма, превръщайки я в идеалната жена. Красива. Да я гледаш, но да не я чуваш. Покорна. Приковал я, за да не може да се съпротивлява.

Понякога ми помага за домашните, понеже разбира от математика и природознание. Друг път играем бейзбол в задния двор, което е забавно. Но е много зает. Работи извънредно упорито.

Неудържимото й треперене и потта, стичаща се по лицето й, издаваха ужаса й. Беше я заключил в затвора на собственото й тяло и ум, от които бягство нямаше.

Въжетата изпъкваха на врата й и тя се извиваше под тях. По малките й кръгли гърди пробягваха ручейчета от пот и кръв.

Татко ми ме учи, че винаги трябва да съм учтив и да уважавам другите. Да се отнасям към тях, както искам те да се отнасят с мен.

Тя бе длъжна да го уважава. Нямаше друг избор. Намираше се изцяло във властта му. Това бе неговата игра, а той винаги побеждаваше. Беше свалил от нея всичките й преструвки и красивата й маска, за да разкрие голата истина: тя е никоя, а той беше Господ.

Трябваше да го осъзнае, преди да я убие.

В обществото баща ми е значителен човек.

Бе важно тя да има време да осмисли тази истина. Затова още не я бе убил. Обаче нямаше време.

Баща ми, моят герой.

Наближаваше три. Трябваше да вземе детето си от училище.

2.

Пет дни по-късно

Вторник, 8 октомври 1985

– Правиш свирки, Крейн.

Томи Крейн въздъхна и се втренчи право пред себе си.

Денис Фарман се надвеси над чина си, точно зад този на Томи, а тлъстото му лице се изкриви в гримаса, която той погрешно приемаше за мъжествена физиономия.

Томи се помъчи да убеди себе си, че изражението му просто е тъпо. Магарешко. Това бе любимата му дума за седмицата. Магарешко: белязано с неизвинимата неспособност да покаже интелект или да проумее човешки говор. Определение номер две: истински задник.

Такъв бе Денис, откъдето и да го погледнеш.

Опита се да не мисли за обстоятелството, че Денис е по-едър от него, с цяла година по-голям, но тъп като галош.

– Правиш свирки на магарета – продължи Фарман и се ухили, сякаш се имаше за голям умник.

Томи отново въздъхна и погледна часовника над вратата. Още две минути.

Уенди Морган се завъртя на мястото си и го изгледа раздразнено.

– Отговори му нещо, Томи. Кажи му, че е идиот.

– Отговори нещо, Томи – повтори Фарман като папагал с тъничък глас като на момиче. – Или позволи на гаджето си да отвърне вместо теб.

– Той няма гадже – намеси се Коуди Роуч, мършавият подмазвач на Фарман. – Гей е. Той е гей, а тя – лесбийка.

Уенди извъртя очи.

– Млъкни, хлебарко. Дори не знаеш какво означава.

– Знам, и още как.

– Защото си точно това.

Томи видя как часовникът с една минута го приближи до свободата му. В предната част на класната стая госпожица Наваре се връщаше към катедрата с жълта бележка в ръка. Би признал, че мъничко е влюбен в младата си учителка, само ако го изтезаваха, палеха огън под краката му или завираха клечки под ноктите му. Тя бе умна, мила и наистина хубава с тъмните си очи и затъкната зад ушите кестенява коса.

– Путка – каза Хлебарката, достатъчно силно, та мръсната дума да се забие като отровна стрела в ухото на госпожица Наваре. Тя рязко се извърна към тях.

– Господин Роуч – обърна се към него с тон, режещ като нож. – Ще излезете ли пред класа да обясните защо ще останете наказан в стаята по време на обедната почивка?

Роуч надяна най-глупавата си физиономия зад прекомерно дебелите стъкла на очилата си.

– Няма.

Веждите на госпожица Наваре се извиха в дъга. Изражението й бе красноречиво. Бе мила и добра, но не беше лесен противник.

Коуди Роуч мъчително преглътна и опита наново:

– Ами... не, госпожице?

Звънецът силно иззвъня и всички наскачаха от местата си. Госпожица Наваре вдигна показалец и класът замръзна сякаш в каданс.

– Господин Роуч – започна тя. Наречеше ли някого „господин“ или „госпожица“, никога не вещаеше нищо добро. – Утре ви чакам преди часовете в класната стая.

– Да, госпожице.

Тя вдигна бележката в ръката си и насочи вниманието си към Денис Фарман.

– Денис, баща ти се обади, че няма да успее да те вземе днес, така че трябва да се прибереш пеша.

В секундата, когато госпожица Наваре отпусна ръка, петокласниците се втурнаха към вратата като стадо диви коне.

– Защо замълча, Томи? – недоумяващо го погледна Уенди, докато се отдалечаваха от основното училище „Оук Нол“ и се отправяха към парка.

Томи преметна раничката си през рамо.

– Защото фрасне ли ме, от мен ще остане само купчина изпочупени кости.

– Куче, което лае, не хапе.

– Лесно ти е на теб. Веднъж така ме размаза, като играехме на народна топка, че цяла седмица не можех да си поема дъх.

– Трябва да му се опълчиш – настоя Уенди, а сините й очи засвяткаха. Имаше дълга къдрава коса като на русалка, която винаги носеше в стила на рок­звезди, за които Томи не бе и чувал. – Иначе какъв мъж си?

– Не съм мъж, а момче и искам известно време да си остана момче.

– А ако подгони мен? – попита тя. – Ако понечи да ме удари или ме отвлече?

Томи се намръщи.

– Това е различно. Става въпрос за теб. Разбира се, че ще се опитам да те спася. Всеки би постъпил така. Нарича се кавалерство. Като при рицарите на Кръглата маса или „Междузвездни войни“.

Уенди зави едната си руса плитка около ухото и крадешком му се усмихна.

– Напомням ли ти на принцеса Леа? – тя запърха палаво с мигли.

Томи завъртя очи. Двамата завиха по тротоара и тръгнаха по алеята, която минаваше напряко през парка.

„Оукудс“ бе просторен парк и една част бе добре поддържана, окосена, с шатри за пикник, естради на открито и детски площадки. Останалата бе по-дива, приличаше на гора, прорязана от тесни пътеки.

Повечето деца избягваха необлагородената част, защото се носеха слухове, че е обладана от духове и в нея живеят бездомни откачалки, някои дори твърдяха, че са виждали Голямата стъпка. Но оттук бе най-краткият път към дома, а той и Уенди го изминаваха, откакто станаха трети клас. Досега нищо лошо не ги бе сполетяло.

– Ти си като Люк Скайуокър – обади се Уенди.

Томи не искаше да е Люк Скайуокър. За Хан Соло оставаше всичкото забавление, той летеше из галактиката с Чубака, нарушаваше правилата и правеше каквото си поиска.

През живота си Томи не бе нарушил нито едно правило. Ежедневното му съществувание се подчиняваше на твърд дневен режим. Ставане в седем, закуска в седем и петнайсет, от осем на училище. Часовете свършваха в три и десет. Длъжен бе да се прибере до три и четирийсет и пет. Понякога ги взимаше някой от неговите родители или тези на Уенди. Когато се върнеше у дома, закусваше и разказваше на майка си за всичко, случило се през деня. От четири до шест и петнайсет можеше да излезе и да поиграе – освен ако нямаше урок по пиано, – но трябваше да се е измил и да е на масата за вечеря точно в шест и трийсет.

Щеше да бъде много по-забавно да е Хан Соло.

Уенди беше сменила темата и бърбореше за последната си любима певица Мадона, за която Томи не бе и чувал, защото майка му настояваше да слушат само държавното радио. Тя искаше, когато порасне да стане концертиращ пианист, в най-лошия случай мозъчен хирург. Мечтата на Томи беше да стане бейзболист, но я криеше от майка си. Тайна, пазена между него и татко му.

Изведнъж зад тях проехтя смразяващ кръвта боен вик и сякаш диво животно с трясък си запробива път през шубрака.

– Крейн прави свирки!!!

– Бягай – изкрещя Томи.

От гъсталака изникнаха Денис Фарман и Коуди Роуч и прескочиха някакво паднало дърво с почервенели от крясъците лица.

Томи сграбчи ръката на Уенди и полетя като стрела, повличайки я след себе си. Беше по-бърз от Денис. И преди го бе надбягвал. Уенди бягаше бързо за момиче, но не колкото него.

Фарман и Роуч ги застигаха с ококорени очи като на готически гаргойли. Устите им бяха широко отворени и не преставаха да си дерат гърлата, но Томи чуваше само тежките удари на сърцето си и пукота на изпочупените клони, докато се носеха през гората.

– Оттук! – извика той и се отклони от пътеката.

Уенди извъртя глава назад и изкрещя:

– Пръдльо!

– Скачай – извика й Томи.

Двамата прескочиха билото на възвишението и полетяха във въздуха. Фарман и Роуч се затъркаляха след тях. Приземиха се заедно, повличайки със себе си камънаци и клонки.

Томи се запремята, цветовете на гората се завъртяха пред очите му като в калейдоскоп, докато най-после не спря върху една мека могилка от пръст.

За миг остана да лежи неподвижно, притаил дъх в очакване Денис Фарман да скочи отгоре му. Но чу дангалакът силно да пъшка някъде зад него.

Томи бавно се изправи на четири крака. Земята под него беше наскоро разкопана. Миришеше на пръст, мокри листа и още нещо, което не можеше да определи. Бе размекната, мокра и ронлива, сякаш някой я е разринал с лопата. Като че да зарови нещо... или някого.

Сърцето му се качи в гърлото, когато вдигна глава... и се изправи лице в лице със смъртта.