Поглед в мрака

1.

Защо винаги се случва нещо такова?

Нелепа мисъл за човек, който тръгва на война, но войната още не беше започнала, а мнозина от приятелите на Стенуолд вече бяха пострадали... пострадали при това при изпълнението на задачи, които той им беше поставил. Никога нямаше да забрави ужаса, който изпита, когато донесоха Спера. А сега това.

„Този път Ахеос. О, Че, бедната ми Че, какво ти дойде до главата.

И не само до нейната.“

– Толкова съжалявам – промълви той. Понечи да сложи ръка на рамото на Тиниса, но тя се дръпна като опарена.

– Не мен трябва да съжаляваш – каза момичето.

За пръв път виждаше повереницата си в такова състояние. Тиниса беше вървяла през живота без страх, с красивото лице и вродената грация на паякородната си майка, със смъртоносните умения на богомолкородния си баща и с непреклонната самоувереност на истинска колегиумка. А сега стоеше на прага на лечебницата в Академията, не смееше да влезе, но не искаше и да си тръгне. В лечебницата почти нямаше свободни легла – мнозина още се възстановяваха от раните, получени по време на векианската обсада. Вътре беше и Ахеос, лежеше със затворени очи, а сивата му кожа беше толкова бледа, че изглеждаше почти бяла. Още не се беше събудил, още не беше проговорил. Лекарите се въздържаха от прогнози дали изобщо ще дойде в съзнание.

До леглото седеше Че и държеше ръката му. Тиниса не отделяше очи от нея, макар да се виждаше, че гледката й къса сърцето. Именно нейният меч беше посякъл Ахеос. Не по нейна воля обаче – в това Стенуолд беше сигурен и без уверенията на баща й, че Тиниса е действала под въздействието на магия. Фактът, че е наранила Ахеос, беше трагедия сам по себе си, но за Тиниса несъмнено най-страшна беше раната, която неволно беше нанесла на доведената си сестра – скръбта, която беше причинила на Че, невинната и наивна до глупост Че, която никога вече нямаше да е същата.

Тиниса потръпна и Стенуолд се досети за какво си мисли: „Откъснах я от себе си завинаги.“

– Тази война тепърва ще взема жертви – промърмори той. Отново се сети за Спера, за пореден път се върна към мига, когато сарнианските войници донесоха изтерзаното телце на дребната мухородна. Спера вече ходеше, дори летеше по малко, но никога нямаше да забрави какво са й сторили. „И не друг, а собствените ни съюзници! За какво са ни осите, щом сами се опваме на масата за изтезания.“

– Тиниса... – поде той.

– Не – прекъсна го момичето, – не ме интересува какво искаш, Стен. Повече не ме пращай никъде. На мен не може да се разчита. Приключих с това.

– Тисамон ми обясни какво е станало...

– Баща ми просто си е измислил нещо, за да не се чувства толкова зле. – Тя се обърна и го измери с враждебен поглед. – Не казвай, че вярваш на глупостите му.

– Вярвам, че той вярва, а Тисамон знае за тези неща повече от мен. – Стенуолд сви рамене. – Самата ти видя с очите си светилището на Паросиал, нали така?

– Онова беше различно. Упоиха ме и видях... бяха халюцинации.

Стенуолд сведе поглед към ръцете си.

– Преди и аз разсъждавах като теб, но се случиха неща, които... Животът не се изчерпва с онова, което очите ни виждат. Ахеос несъмнено би казал същото.

– И виж докъде го доведе това.

– Тиниса... ще дойдеш ли с мен на съвета?

– Не – каза тя. – Съжалявам, Стен, но не мога. Вече не мога да разчитам на себе си. Ще трябва да намериш друг.

Той кимна бавно. „Нужна ми е, но не мога да я принудя.“ Може би Тисамон ще успее да я убеди. Хвърли последен поглед на племенницата си, после се обърна и тръгна.

„Губя ценни хора“ – помисли си с тъга той. И то точно когато Равнините се готвеха за битка. Сарн, Колегиум и Древната съобщност събираха съюзниците си. Именно сега Стенуолд имаше нужда от всичките си агенти, но колкото и да се стараеше, сметките му не излизаха. На Спера вече не можеше да разчита, нито на Ахеос, който би бил толкова ценен за каузата като свръзка със своя народ. Тиниса не желаеше да участва, а Че... нея Стенуолд още не беше помолил за помощ. Осородните мобилизираха армиите си, а неговите ресурси се топяха.

Пристигна рано в съвещателната зала. За днес беше насрочен поредният военен съвет. Това го подсети за омразната титла войнемайстор, с която хората продължаваха да го наричат, макар че обсадата беше свършила преди месеци. Очакваше на съвета да се появи Линео Тадспар и още двайсетина членове на колегиумското Събрание, всеки със собствените си планове и идеи. Там щеше да е и Тисамон – както винаги щеше да стои в дъното на залата, да мълчи и да не крие презрението си. Сигурно щеше да дойде и паякородният, Теорнис...

Сякаш чакал знак, Теорнис влезе в залата, като потриваше делово ръце. Днешният му тоалет се състоеше от кираса от кост и обработена кожа върху червена копринена роба, която, заедно с хитиновата шапчица, закичена с перестите стръкове от антени на гигантски молец, му придаваше вид на древен воин с мистичен уклон. Зад него пристъпваше миниатюрната мухородна авиаторка Таки, която беше дошла с Че от родния си Соларно, прогонена от поредното имперско нашествие.

– Майстор Трудан – каза паякородният, – времената, уви, се движат по-бързо от нас.

– В какъв смисъл?

– Получих вест, която изисква да се прибера у дома по най-бързия начин. Вече уредих един въздушен кораб да превози мен и свитата ми до Селдис.

– Осородните?

– Спрели са на лагер недалеч от границите ни, а за разлика от предния път сега богомолкородните едва ли ще се навият да ни свършат мръсната работа.

– Значи ще се биете? Наистина ли?

– Невъзможно е да се каже – отвърна с усмивка Теорнис. – Така или иначе, в Селдис и Еверис се сбират лични гвардии и наемнически отряди, от които аз да се възползвам, когато му дойде времето. Така де, каква е ползата да съм боен лорд, ако не поведа хората си в бой? Междувременно в Мавралис – един от градовете край Езгнано – стават интересни неща, затова ще взема Таки с мен. Добре ще е да сритаме Империята изотзад.

Стенуолд кимна.

– В докладите, които аз получих, също има данни, че с окупацията на Соларно Империята е надценила силите си.

Зад усмивката на Теорнис за миг се разкри силното напрежение на паякородния.

– Да се надяваме, че си прав, приятелю, защото в противен случай цялото южно крайбрежие скоро ще се оцвети в черно и жълто. Току-виж всичко се свело до способностите на някой осороден чиновник в Аста, който разпределя продоволствието и доставките. Както знаеш, майстор Трудан, войните се водят от войници, но се печелят от снабдяването.

– А ти, искаш ли да отидеш с Теорнис? – обърна се Стенуолд към Таки.

– Сир Трудан, че аз цял живот съм служила на паякородни. Искам да освободя града си, а и те желаят моят град да е свободен.

– Имам още един спътник, когото ще отделя от твоята компания, майстор Трудан. Дано нямаш възражения – намеси се Теорнис.

Стенуолд го изгледа с празен поглед. Незнайно защо се сети най-напред за Тиниса – може би защото девойката очевидно искаше да отиде някъде и да се посвети на нещо, което да облекчи чувството й за вина.

Усмивката на Теорнис се изкриви.

– Разбрах, че майстор Неро иска да се върне в Соларно. Градът явно е успял да го... очарова.

Последната дума накара Стенуолд да сведе поглед към Таки. Първата му мисъл беше: „Дъртият му похотливец!“, а после: „Точно аз нямам право да го съдя“.

– Не знам каква полза ще има от него – отбеляза Таки. – Дано поне не ми се пречка в краката. Но щом ще идва, все ще му намерим някаква работа.

Другите членове на съвета вече заемаха местата си, така че Стенуолд стисна ръката на Теорнис, после и малката ръчица на мухородното момиче.

– Желая ти късмет – каза й той.

– Всички ще имаме нужда от късмет – поправи го Таки.

Стойката беше в съвършено съзвучие с острието му – леко приведен, коленете свити, равновесието отлично, така че да се движи със скоростта на рефлексите, а не на мисълта си. Ръката му не беше изопната като при дуел с рапири, а прегъната леко в лакътя, та сърповидното острие да лежи по протежението й наглед пасивно, но готово да удари и отстъпи точно като смъртоносните предни крайници на гигантските богомолки, чието име носеше народът му. Другата си ръка държеше протегната напред, костните шипове стърчаха по цялата й дължина чак до лакътя, готови да отбият противниковата атака и да отворят пролука за дебнещия сърп.

Плъзна поглед по дъгата, оформена от ръката му и сърповидното острие. И го спря върху нея.

Нейната стойка беше различна в детайлите, но не отстъпваше на неговата нито по съвършения си баланс, нито по търпението, което излъчваше. Стоеше с изправен гръб, единият й крак беше силно подвит, другият – изтеглен крачка напред. Стискаше с две ръце дългата дръжка на меча си, държеше го ниско и почти вертикално, а цялата си енергия беше фокусирала в диамантения връх на оръжието.

Вече десетина минути стояха неподвижно и се гледаха.

Както обикновено, той беше с подплатения си тъмнозелен жакет и със златната брошка на левия ревер – знака на оръжемайсторите. За разлика от него тя не беше с обичайната си броня, вместо това се беше сдобила с близко подобие на облеклото, което носеха водните кончета от Федерацията – широки дрехи от паешка коприна, стегнати на кръста, от лакътя до китката и на прасците. Тоалетът й беше издържан в преливащи се отсенки на тюркоазеното и златното, с широк черен колан.

Тисамон и Фелисе Миен се наблюдаваха бдително и чакаха другия да направи своя ход.

Тисамон беше слял душата си с острия връх на нейния меч. Упражняваха се с истински оръжия, разбира се. Другото би било обида за бойните им умения.

Застигна го бегъл спомен за първия им двубой. Тогава Фелисе го беше взела за агент на осородните и Тисамон за пръв път от много години изпита съмнение относно изхода на битката. Преди повече от десетилетие беше наложил името си в Хелерон и оттогава отдаваше под наем уменията си на всеки, който бе в състояние да плати високата му такса. Парите бяха без значение, дуелите бяха важното. Смятал бе, че безчетните дуели и сбивания подхранват гордостта му, но сега разбираше, че просто е чакал да срещне наистина достоен противник. И тя го беше намерила в Колегиум.

Когато онзи двубой, първият, свърши, когато Фелисе го прекрати така неочаквано, Тисамон дълго не можа да овладее огъня в кръвта си, чувството, че е по-жив отвсякога. Емоциите му бяха толкова силни в онзи момент, че дори го подведоха да пощади паякородната предателка на Стенуолд. Тогава Тисамон нямаше желание да се занимава с подробности, защото само тя имаше значение – жената, която беше влязла неочаквано в живота му и също толкова неочаквано си беше отишла, а краткият им сблъсък го беше белязал завинаги.

Нейде дълбоко в себе си той губеше равновесие, сякаш тогава, при първата им среща, бе получил удар и все още не бе превъзмогнал последствията от него. Вече седемнайсет години живееше в покаяние – в Хелерон и на други места, – покаяние, задето е предал расата си, залюбвайки паякородната Атриса; покаяние, задето се е доверил на предателското й сърце; а накрая и покаяние, задето сам я е предал, докато тя е умирала безгрешна. „Обичах я, а тя... оказа се, че тя не ме е предала.“ Тази беше най-болезнената рана от всички – мисълта, че в крайна сметка той я е изоставил, а не обратното. „Как само би ме намразила, ако беше жива.“

Не отделяше поглед от очите на Фелисе – очи с бадемовидна форма и менлив цвят, от синьо към зелено и обратно, напрегнати в очакване.

„Толкова време мина.“ Хората от неговата раса носеха някои белези до живот, вярно, но наистина беше минало много време. „И преди съм нарушавал правилата.“ Лицето на Фелисе оставаше безизразно. Неразгадаемо. Колкото и да се вглеждаше в очите й, Тисамон не откриваше там знаци на напрежение, нищо, което да подскаже мобилизация за атака.

Бил е мъртъв през тези седемнайсет години, осъзна той. Подновената дружба със Стенуолд и появата на Тиниса го бяха разбудили донякъде, но някаква част от него беше продължила да спи безсъзнателно. Докато не се появи Фелисе. При първия им сблъсък той не знаеше коя е, какво цели, кому служи. Не му и трябваше да знае, не би имало значение, дори да служеше на паякородна дама, да беше робиня на мистерите или да се биеше под флаг в черно и златно. Умението говореше на свой собствен език и докато се дуелираха, докато нейният меч се стремеше да прободе сърцето му, неговото вълнение растеше ли, растеше. Ако го беше убила тогава, което й беше напълно по силите, той щеше да поеме с радост меча й в гърдите си.

И знаеше, че Фелисе разбира това. Не беше богомолкородна, но и нейната раса ценеше високо съвършенството, крайната отдаденост.

Фелисе нападна внезапно с пробождащ удар. Тисамон улови меча й със сърпа си, а свободната му ръка се стрелна да отклони острието встрани.

Застинаха като вкаменени в края на краткия сблъсък, на ръка разстояние един от друг, лице в лице. Ако се нагиздеше като паякородните, с грим и всичко останало, Фелисе би изглеждала красива в очите на другите, но за него беше красива с всяка линия на тялото си. Нещо в него нададе вой, когато той премести ръката си на няма и педя от лицето й, ръка, чиито шипове се прибираха и разгъваха.

Чу се тежка стъпка, безспорен знак, че бръмбаророден наближава притихналата арена във Форума на умелите. Навън беше тъмно, или поне беше тъмно в началото на тяхното напрегнато бдение. Тисамон отстъпи пръв, без да сваля очи от лицето й.

В залата влезе Стенуолд. Изглеждаше по-измъчен от обичайното. Кимна им, но остана сляп за емоционалното напрежение помежду им.

– Не дойде на военния съвет – каза недоволно той.

– Аз съм войник, а не тактик – напомни му Тисамон.

Стенуолд се замисли над думите му.

– Сигурно си прав. И въпреки това усетих липсата ти. Преди винаги можех да спра поглед на теб и да си спомня какво е истинското лице на войната. Умът ми не го побира как толкова хора станаха експерти по военно дело, без да са хващали меч в ръка.

После свъси изведнъж вежди, сякаш най-после долови частица от напрежението помежду им.

– Всичко... наред ли е?

– Потренирахме малко – побърза да отговори Тисамон. А сетне, след кратка пауза: – Да те питам... ти и твоето паешко момиче... щастливи ли сте?

Стенуолд се ухили глуповато.

– О, да, повече отколкото заслужавам. Но ти беше прав. Войната ни настигна и не се знае къде ще ме свари краят й... или къде ще свари Ариана... – Стисна устни. Явно въображението му рисуваше разнообразните беди, които ги заплашват заедно и поотделно. – Както и да е. Ще ви оставя да се упражнявате. Четири часа приказки ми дойдоха в повече.

Тисамон дори не забеляза кога приятелят му е излязъл от залата. Наистина го беше казал. Казал беше на Стенуолд, че трябва да се възползва от щастието в пълна мяра, където го намери и когато го намери. Бъдещето беше несигурно и с всеки ден ставаше все по-несигурно. Сто хиляди осородни войници бяха тръгнали в поход под флаговете си в черно и златно. Двайсетина бойни полета чакаха своите жертви.

Тисамон зае нова стойка – сърпът бе изтеглен назад и по-високо, а позата бе по-агресивна и рискована от предишната. Фелисе отговори, като се сниши още повече, единият й крак бе изнесен встрани, другият подвит под нея, меча задържа на нивото на кръста си, върхът му сочеше право към сърцето на Тисамон.

В очите й се появи нещо, което го прониза. Не смееше да го назове, но определено го видя там. Почувства раната.