Джунглата

1.

Бирмингам, Англия

Четири месеца по-рано

Без да се усети, Уилям Кентър беше кихнал в микрофона. Нуждата се стовари върху му преди да успее да извърне глава. Секретите от кихавицата се бяха стекли в носните му канали и трябваше да ги върне обратно – този усилен от уредбата звук отекна в почти претъпканата заседателна зала.

– Съжалявам – каза той притеснен, закашля се, закривайки ръка с уста, и извърна глава, за да покаже на двайсетината души, че не е пълен простак. – Както каза един американец в Крайст Чърч Колидж – да, селяндури, аз съм учил в Оксфорд – мога да стисна ръка, да стисна крак, но не мога да преборя тази настинка.

Отговорът на групата можеше да бъде учтив смях, но по-вероятно щеше да е смутено покашляне.

О, колко мразеше тези лекции, лекциите в някакви пристройки или селски библиотеки, където единствените посетители бяха пенсионери, които не ги беше еня за предмета, но нямаше какво друго да правят цял следобед. По-лоши от тях бяха само онези в градове като Бирмингам, където слънцето сякаш никога не грееше и хората идваха само за да се стоплят, преди да излязат да просят или да се наредят на опашката пред кухните за бедни. Беше преброил десет присъстващи, преди да застане зад катедрата, и не по-малко от четиринайсет палта. Представи си върволицата ръждясали колички за пазаруване в паркинга на библиотеката.

– Не съм казал и половината от онова, което видях.

Това беше много по-хубаво встъпление, отколкото да залееш микрофона със сополи, помисли си Кентър унило. Въпреки това той си имаше цели, а и човек никога не знае – може би навлечената жена в дъното на осветеното от неонови пръчки помещение е преоблечената Дж. К. Роулинг.

– Това са последните думи на великия венециански пътешественик Марко Поло на смъртното му ложе. От легендарната му книга „Пътешествията на Марко Поло“, диктувана на Рустикело да Пиза, докато двамата гният в генуезки затвор, знаем, че Поло, заедно с баща си Николо и своя чичо Мафео – имената препънаха езика на Кентър, макар да беше запазил спокойствие, а и не за пръв път изнасяше тази лекция, – е направил много невероятни открития и е видял много удивителни неща.

В задната част на помещението настана някакво смущение, когато един новодошъл влезе от читалнята на библиотеката в бруталистки стил. Сгъваемите метални столове заскърцаха, когато хората започнаха да се обръщат, за да видят кой е дошъл да чуе лекцията, предполагайки, че е някой другар бездомник, идващ от Чембърлейн Скуеър.

Мъжът носеше кашмирено палто, което почти метеше пода, върху черния си костюм и подхождаща му черна вратовръзка. Висок и едър, той махна извинително и седна отзад, преди Кентър да успее да разгледа чертите му. Това започва да изглежда обещаващо, помисли си закъсалият за пари учител. Този тип поне носеше дрехи, които не са били изхвърляни вече няколко пъти.

Кентър направи достатъчно дълга пауза, за да може господинът да се настани. Ако това беше възможен финансов покровител, трябваше да почне да му лиже подметките.

– Дори по времето на Марко Поло неговите „Пътешествия“ предизвикват спорове. Хората просто не вярвали, че е видял и направил всичко, което твърди. Те не се опитвали да преборят своите собствени предразсъдъци, за да повярват, че съществува друга, различна цивилизация, която може да съперничи и дори да надмине европейските държави. По-късно се установява поразителен пропуск. Казано с прости думи, въпреки всичкото време, прекарано в Китай, и всичко, което е написал за тази далечна страна, Марко Поло никога не споменава най-забележителното, което е видял. По времето, когато диктува на Рустикело да Пиза, той нито веднъж не споменава Великата китайска стена. Все едно нашите съвременници да казват, че са били в Лондон, но не са видели Лондонското око. Дали пък виенското колело е нещо, което обиграният пътешественик би искал да пропусне!

Кентър остави една пауза за смях, но се чу само каш­ляне.

– И още нещо, неговият пропуск да спомене Великата стена, която е близо до Пекин, където Поло прекарва толкова време, кара хулителите му да отхвърлят целия му разказ... Ами ако вината не е на по-тис-ни-ка, а на по-тис-на-тия?

Тук беше планирал игра на думи, включваща деспотичния генуезки дож, който затваря Поло и писаря Рустикело, но се отказа.

– Малко се знае за човека, който записва неговата история, до момента, когато попадат в генуезкия затвор след битката при Курзола. Самият Рустикело е заловен четиринайсет години по-рано по време на главната битка при Мелория, която слага началото на упадъка на Пиза като град-държава.

Рустикело бил, за да го кажа по днешному, автор на рицарски романи, който дори постига известен успех, преди да бъде пленен. Мислете за него като за Джаки Колинс на своето време. Това му дава възможност да научи какво би пленило въображението на четящата публика и какво би било сметнато за твърде фантастично, за да му се вярва.

Имайки това на ум, аз гледам на него не само като на човек, записал историята на Поло, но и като на негов редактор, онзи, който може би е могъл да притъпи някои от по-спорните открития на Поло, за да осигури на ръкописа по-масова привлекателност. Средновековните благородници – по това време писателите пишат почти единствено за тях – не биха останали доволни, че Китай им съперничи и в много случаи надминава техните постижения в областта на медицината, строителството, социалното управление и особено военното дело.

Кентър направи къса пауза. Израженията по лицата на неговата публика се колебаеха от сънливост до безразличие, гарнирано от увиснали ченета. Докато бяха далеч от смразяващия дъжд, който блъскаше града в Централна Англия, не ги беше грижа какво им говори. Прииска му се да може да види мъжа в черния костюм, но той се беше скрил зад един висок бездомник, който спеше почти напълно изправен.

– С тази мисъл на ум – че може би Рустикело си е водел бележки по време на дългия им престой в затвора, които после са съкратени от окончателната редакция на „Пътешествието“, и че тези бележки ще запълнят пропуските в историята на Поло, които дразнят по-късните учени и ги карат дори да поставят цялата книга под съмнение, дойдох при вас.

Изречението прозвуча тромаво дори и в ушите на Кентър, но той се опитваше да се изразява, както беше научен, а всички негови преподаватели в Оксфорд говореха с безкрайни изречения, които можеха да напълнят цяла страница, че и повече.

– Вярвам – продължи той, – че тези бележки съществуват някъде на света, тези късчета от историята на Поло, които не биха могли да се промъкнат край средновековния цензор – това е бил Ватиканът – и са щели да предизвикат твърде големи съмнения сред тогавашните читатели. След като напуснах Крайст Чърч – нямаше никакъв смисъл да признае, че не се е дипломирал, – търсих из Италия и Франция да открия дори намек за подобна книга. И най-накрая, преди шест месеца, вярвам, че я намерих.

При тази новина не се ли размърда Черния костюм? На Кентър се стори, че тъмната сянка в задната част на помещението леко промени позата си. Почувства се като рибар, който усеща първото подръпване на влакното. Сега трябваше да засече с куката, преди да прибере улова.

– Получих достъп до търговските книги на малък антиквариат в още по-малък град в Италия, който е в занаята от 1884 г. Там има запис за продажбата на първата творба на Рустикело – „Роман за крал Артур“, през 1908. В книгата с легендата за Артур било включено фолио свободни листове. Семействата от едуардианска Англия проучват Италия, за да разширят кръгозора си. Спомнете си „Стая с изглед“ на Е. М. Форстър.

За повечето от присъстващите би било по-добре да спомене някой комиксов герой, но Кентър знаеше, че играе пред публика от един човек.

– Подобно на всички туристи, тези пътешественици са донасяли сувенири. Мебели, скулптури, всичко, на което са могли да сложат ръка, за да им напомня за Ломбардия или Тоскана. Едно семейство предпочитало книгите и се завръща с пълни сандъци, достатъчно книги, за да напълнят цяла библиотека с размерите на това помещение, и то от пода до тавана. Някои от томовете са датирани сто години преди раждането на Поло. Това семейство купува книгата на Рустикело. Срещу такса получих ограничен достъп до тяхната библиотека.

Петстотин паунда за един следобед, спомни си Кентър с горчивина. Напоследък си спомняше за много неща с горчивина. Сегашният собственик на библиотеката беше дебел нещастен тъпанар, който, разбрал за отчаяното желание на Кентър да види библиотеката, нямаше нищо против да спечели от научния интерес на трийсетгодишния изследовател.

Кентър беше успял да изтръска приятели и познати за едно-единствено посещение, но то не беше достатъчно. Точно затова днес беше тук, затова през последните няколко месеца изнасяше лекции. Нямаше никакво желание да просвещава вдовиците и бездомниците. Надяваше се да намери покровител, който да му помогне да финансира изследванията си. Собственикът на фолиото бе изразил с неясни слова, че не би го продал, но би бил склонен да осигури на Кентър достъп срещу петстотин паунда на ден.

Младият учен беше сигурен, че щом веднъж публикува изследването си, натискът на историческите общества ще принуди италианеца, ако не да продаде, то най-малкото да позволи на големите университети да установят автентичността на произведението на Рустикело и така да циментират името на Кентър, а да се надяваме, и неговото състояние.

– Текстът е написан на типичен средновековен френски – моята специалност заедно с италианския от същата епоха. Успях да преведа само малка част от него, защото го открих едва в края на пребиваването ми в Италия, но онова, което прочетох, е направо зашеметяващо. Става дума за описанието на сражение, на което Поло става свидетел през 1281 година и в което генерал на име Кенбиш унищожава враговете си, използвайки барут, който дотогава Поло не е виждал да се използва по такъв начин. Пише и за едно особено забележително устройство, което използва кристал, за да насочи слънчевата светлина във фокусиран лъч, подобно на днешните лазери.

Кентър отново направи пауза. Черният костюм беше станал на крака и се измъкваше през съседната на библиотеката стая, а дългото му палто се мяташе около глезените като обсидианова наметка. Кентър изпсува под нос. Не бе успял да засече с куката, всъщност беше прогонил рибата. Той погледна обезсърчено небръснатите смръщени лица срещу себе си. Имаше ли смисъл да продължава? Те вече не искаха да слушат монотонното му носово говорене, а и той не можеше да продължава.

– Да, благодаря ви много. Има ли някакви въпроси?

Изненада се неприятно, когато една паякоподобна ръка се вдигна. Жената имаше смачкано лице като на кукла, направена от чорап.

– Да?

– Може ли да ми дадете малко дребни?

Кентър грабна чантата си, преметна изтъркания си шлифер през ръка и напусна, съпроводен от продран кикот.

Когато излезе през вратата на библиотеката, вече се беше стъмнило напълно. Безличната шир на Чембърлейн Скуеър бе заградена от бетонната чудовищност на библиотеката от едната страна, от триетажната класическа сграда на градския съвет – от другата, и приличащото на гръцки храм кметство, от третата. В средата се издигаше паметникът на Джоузеф Чембърлейн, който е бил нещо си някога в този мрачен град. На Кентър паметникът му навяваше асоциация за крад­ци, задигнали цяла готическа катедрала, но оставили около осемнайсет метра от един от шпиловете.

Ако градските бащи бяха пожелали да създадат по-нехармонично място от това, той не можеше да си представи как биха успели. Може би като забият по средата странния хангар за цепелини, както твърде немилостиво наричаше източноправославната черква с нейните кубета, подобни на луковици.

Дъждът бе намалял до студен ръмеж и макар Кентър да си вдигна яката, ледената вода успя да си пробие път по врата му надолу. Копнееше за горещ душ и топъл пунш, а възпаленият му нос да престане да тече.

Очуканият му „Фолксваген“ беше паркиран отсреща на Нюхол Стрийт и точно когато зави по Колмър Роу, шофьорският прозорец на лъскав „Ягуар“ започна да се спуска с леко жужене.

– Доктор Кентър, може ли да поговорим?

Гласът беше култивиран с континентален акцент – френски, немски или може би швейцарски, който звучеше на Кентър като съчетание от двата.

– О, още не съм защитил докторат – заекна той, когато разпозна черната риза и вратовръзка на Черния костюм, седнал зад кормилото на луксозната лимузина.

– Няма значение, изнесохте завладяваща лекция. Щях да остана до края, но получих обаждане, което не можех да пренебрегна. Моля, искам да поговорим само няколко минути.

– Вали.

Когато Кентър се наведе да надникне в колата, болка проряза възпалените му синуси.

– Не тук – усмихна се мъжът или поне устните му се разделиха и се бялнаха зъбите му.

– Мога да ви закарам до колата.

Кентър погледна нагоре по улицата. Не се виждаше жива душа, а фолксвагенът беше на пет преки оттук.

– Чудесно.

Той заобиколи дългото, извито надолу торпедо и чу електронната ключалка да освобождава пътническата врата. Плъзна се на фината кожена седалка. Значителното количество дърво в интериора проблясваше на светлината от уредите по таблото.

Непознатият плъзна лоста на скоростите и отлепи автомобила от бордюра. Ягуарът беше толкова безшумен, че Кентър дори не чу двигателя.

– Един мой колега слушал лекцията, която сте изнесли миналата седмица в Ковънтри, и беше достатъчно заинтригуван, за да ми разкаже за нея. Трябваше да я чуя с ушите си.

– Извинете, а вие сте?

– О, хиляди извинения. Тони Форсайт.

Те неловко стиснаха десници, за което Форсайт трябваше да се протегне под лявата си ръка, с която държеше волана.

– Господин Форсайт, защо се интересувате от Марко Поло? – попита Кентър.

Улови странни флуиди от мъжа. Беше на около четирийсет и имаше обикновени, нормални черти и черна коса, която беше толкова гъста, че можеше да бъде тупе. Но имаше още нещо. Кентър бързо осъзна какво е. Ръцете му бяха големи и мазолести. Ръкостискането му не беше особено силно, но ръката на Форсайт на практика погълна неговата. Кентър знаеше от опит, че мъжете в палта за хиляда лири и коли по шейсет хиляди парчето нямат мазоли.

– Може да се каже, че съм любител на историята и се интересувам от това фолио и неговото съдържание.

Уилям Кентър беше търсил риба, но сега изпита усещането, че е засякъл акула.

– Ами аз съм към Нюхол.

– Да, знам – отговори непознатият, което доста го разтревожи, но мъжът бързо добави: – За минутка сме там. Споменахте, че собственикът на фолиото не възнамерява да го продава, нали?

– Да, човекът е заможен. Мисля, че ме накара да платя, за да видя неговата библиотека, само с цел да ме шпионира.

– Но не сте обсъждали цена?

– О, не. Аз можах да извадя само петстотин кинта, за да видя проклетията за един ден.

– Жалко – отбеляза Форсайт като че на себе си. – Една проста размяна на пари в брой щеше да е за предпочитане.

За облекчение на Кентър ягуарът направи ляв завой и влезе в Нюхол.

Форсайт го стрелна с поглед за секунда.

– Предполагам, че няма да искате да ми кажете името на господина?

– Ами... не мисля, че това ще бъде в мой интерес. Нали така?

– О, напротив, би било, друже Уилям. Със сигурност е в твой интерес.

Внезапно ягуарът подскочи напред, защото мъжът натисна газта докрай. За секунда Кентър зърна синия си фолксваген „Поло“, когато профучаха край него.

– Мамка му, какво пра...

Ръката на човек, който беше лежал по корем невидим на широката задна седалка, обгърна врата на Кентър със силата на анаконда и заглуши думите в гърлото му. Остро убождане във врата, странен металически вкус в устата и три секунди по-късно Уилям Кентър се свлече на седалката в безсъзнание, предизвикано от транквилант.

Родителите му бяха отдавна загинали при катастрофа на магистралата М1 и тъй като нямаше нито братя и сестри, нито приятелка, едва когато месец по-късно хазяинът му почука на вратата, се разбра, че Кентър е изчезнал. Шепата лекции, които беше планирал, бяха любезно отложени от човек, представил се за него. Минаха още няколко дни, докато обявата за изчезнал човек беше сравнена с обезглавения и без крайници труп, намерен горе-долу по същото време в Северно море пред рибарското градче Кримсби.

Имаше две неща, по които всички разследващи полицаи бяха съгласни. Първо, че ДНК-то, намерено в апартамента на Кентър, съответства на тялото, извадено от водата. Второ, че той е бил толкова жестоко измъчван, че трябва да е посрещнал смъртта като благословено избавление.

Тъй като Кентър държеше бележките си за фолиото на Рустикело в чантата си, която не беше намерена, имаше още едно престъпление, което властите така и не свързаха с неговото изчезване. Обир в хемп­ширско имение в южната част на страната близо до град, който се нарича Бюли, беше излязъл от релси. Случи се два дни след последната потвърдена поява на Кентър. Криминоложката възстановка на случилото се установи, че крадците са били изненадани от овдовелия собственик по време на обира, ударили са го с лост, останал на местопрестъплението – без отпечатъци – и са побягнали паникьосани, без дори да се потрудят да отнесат калъфките от възглавници, пълни със сребърни съдове, които вече били събрали.

Никой от полицаите не удостои с внимание почти незабележимата празнина в редиците книги, които изпълваха лавиците на библиотеката в имението.